Game of Thrones, Season 3: Episode 4 – And Now His Watch Is Ended

And Now His Watch Is Ended е без капка съмнение най-съвършеният епизод от тазгодишния сезон на Game of Thrones и не знам на кои богове да благодаря, че на мен се пада да го ревюирам. Режисьорският дебют на Алекс Грейвс в сериала отвява безцеремонно всякакви останали въпросителни към качеството на поредицата. Епизодът ловко маневрира между равни дози епика, неповторими актьорски етюди и леки намигвания към феновете на романа и с удоволствие трябва да призная, че дори за секунда не ми хрумна да сваля поглед от екрана.

 Първата сцена разнася напрежението от доста мрачния и стряскащ финал на Walk of Punishment. Джайм е почти в несвяст от раната си, но далеч по-травмиращо за него е бавното осъзнаване, че целият му живот на един от най-великите рицари във Вестерос може да бъде обезсмислен с един удар на ножа. Времето, което прекарваме с него, Бриен и наемниците на Болтън не е много, но умело щрихира люшкането му между отказа и отчаянието – между битката и предаването. Ако има едно нещо, което работи безотказно в този сериал, това е химията между Джайм и Бриен – и тази сцена не е изключение. Начинът, по който Бриен го нахоква през стиснатите си зъби, същевременно изваждайки го от самосъжалителната спирала, е брилянтно изпълнена първа крачка по пътя към себеоткриването на Джайм.

Епизодът моментално вдига оборотите след това силно и малко бавно начало. Фокусната точка за мен са сцените в Кралски чертог, навързани смислово през няколко силно запомнящи се диалога на Варис – моят личен любимец в сериала. И в романа, и тук, майсторът на шпионите има обичая да произнася безсмъртни реплики, ловко намекващи не само за собствената му мотивация и живот, но и за максимите на властта изобщо. Отмъщението, търпението и влиянието са главните теми на разговора му с Тирион, а играта на Конлет Хил заслужава само овации. Сцената намира своето директно продължение в един по-кротък и хумористичен диалог с вечната Рос, в който поредната вариация на тема креватните умения на младия Под постепенно отстъпва на разкриването на плана на Кутрето за Санса.

 Ключово в цялата постановка в Кралски чертог е постепенното и почти ефирно приближаване на сцените на Церсей, Марджери и Оленна Тирел до тези на Варис. Тази страхотна ножична постройка на сценаристите за малко да успее да отнеме целия блясък на финала на епизода – дори бих казал, че успява да го стори. Последователно минавайки през поредната съвършена гавра на Марджери с Джофри и Церсей в безкрайно красивата септа на Белор; през беглото загатване за предстоящите политически игри със Санса; безцеремонното: „You’re not as smart as you think you are“ на Тивин към дъщеря му; и през краткото, но пословично иронично експозе, в което безценната Оленна успява да се надсмее над собствения си благороднически род, който всъщност е в безспорно най-доброто положение в цял Вестерос, епизодът най-сетне се отдава на истинското пиршество – срещата на Варис с Кралицата на тръните. Сцената, в която двамата вероятно най-остроумни персонажа и в романа, и в сериала, мерят езици из хладните градини на кралския дворец, със сигурност ще остане сред най-харесваните моменти в целия сезон.

Не че останалото в епизода не е на отлично ниво. Падението на Нощната стража със сигурност ще дойде доста неочаквано за хората, които не са чели романа – за останалите пък остава да преглътнат абсолютно безцелния пропуск на прошката на Стария Мечок към сина му. Не твърде необходимата сюжетно, но пък отлично изиграна сцена с Теон и Рамзи, успява да доизгради образа на младия Грейджой като един безкрайно объркан и измъчван от демони персонаж – никак не харесвам Алфи Алън, но признавам, че прави страхотни неща с героя си. Не на последно място епизодът въвежда повторно и Берик Дондарион – водачът на Братството без знамена. Забележително изпълнение на Ричард Дормър, който макар и леко стар за образа, с лекота успява да установи присъствие и власт дори само с гласа и с премерените си жестове – при това в конкуренцията на Хрътката. Много добра сцена, която надмина очакванията ми. Бениоф и Уайс успяват да навържат отлично нещата там където
бяха започнали да се разминават твърде много с наратива на романите.

Просто Кралски чертог наистина вдига летвата много високо. В конкуренцията на блестящите изпълнения по сцените там, едно единствено нещо може да ни даде наистина силен финал – и го получаваме с гръм и трясък. Денерис в Астапор помита всякакви досегашни претенции за епика на сериала – тази сцена буквално ще ви накара да удряте халбите в масите и да викате за още. Ако Варис и Олена предлагат най-доброто от актьорското майсторство, то изпълнението на Денерис е тук, за да ни напомни защо по дяволите гледаме този сериал изначално! Всичко в него говори за величие – смело изправената принцеса, страха и гордостта в очите на Баристан и Джора, копията на Неопетнените в земята, драконите, маршируващите войски – буквално всичко, за което сте мечтали да видите в сериала, се случва в тези пет минути! Нямам думи! Total nerdgasm.

„I am Daenerys Stormborn of the House Targaryan, of the blood of old Valyria and Valyrian is my mother tongue„