Electric Dreams

С поемането на проекти като Колелото на времето, Властелинът на пръстените, Пръстенов свят и какво ли още не, би ви било простено да мислите, че Amazon са се нагърбили със задачата да екранизират де каквото фантастично е останало за филмиране. И покритието, и пазарният дял, и броят продукции на американската компания нараснаха в порядък, което закономерно повдигна съмнения в качеството на това, което платформата им предлага за гледане. В края на 2017 г. и началото на 2018 г. обаче Amazon тепърва излизаха на стрийминг сцената и затова не е учудващо, че Electric Dreams, окачествяван нерядко от критиката като „Black Mirror за бедни“, мина доста под радара на феновете и не остави кой знае каква следа. Както ще твърдя в този текст, обаче, би било голяма грешка да го пропуснете и вие.

Маестро Филип Дик, издялал за себе си уникално място в пантеона на научната фантастика, и до днес остава един от най-екранизираните автори в жанра. Изобилието от сюжети и теми, дистопичният уклон и губещите се между сън и реалност герои с течение на времето се оказаха доста плодотворно поле за експерименти, като Беглец по острието и Майнорити рипорт са само върхът на доста обемен айсберг от продукции. Както се казва, само сериал не бяха правили по творбите на Дик*, и този пропуск вероятно отдавна е чакал да бъде запълнен от страна на наследниците на правата на автора. Проектът се поема от Channel 4, реномираният британски канал, дал ни доста научнофантастични продукции, а Amazon поемат международното разпространение. Добра сделка за всички замесени.

Сравненията с Black Mirror спокойно биха ви били простени и не само заради участието на Channel 4. Electric Dreams следва същата формула на несвързани епизоди, с различни актьори, обстоятелства и времеви периоди, но обединени от общи теми. Тук обаче връзките са доста по-хлабави, фокусът е доста по-размит и това се оказва за добро. Където Black Mirror нерядко се чувства като дидактичен, прекален и изчерпан откъм теми, Electric Dreams предлага значително по-нюансирани усещания, понякога избликва в положителни емоции и човечност, не се сърди на технологиите за всичко на света, затъва в доста повече мистика и в своите десет епизода (почти) успява да не се повтаря.

Разбира се, на места дистопичното четене е много фокусирано и там амазоновият сериал най-силно се допира до по-именития си събрат – особено в епизода Safe and Sound, в който бъдещето американско общество е разделено на „безопасни“ градове и на „балони“ – общности извън мейнстрийма, които не приемат пълното сливане на технологиите с човешкия живот. В градовете цари параноя от въображаеми набези и тежка пропаганда, която позволява все по-голяма част от ежедневието на хората да бъде следена и споделяна в информационната система, която обгръща обществото. Сюжетът ни сблъсква с момиче от балоните, идващо да учи в града, и стряскащо много напомня на Кръгът. Хубаво, но за инвазивните технологии сме се начели и нагледали (да не говорим, че ги живеем постоянно) и закономерно този епизод не предлага нищо интересно на зрителя.

Малко по-класическа, психологически издържана и изцяло в полето на политическото дистопия ни предлага Kill All Others, в който обществото бавно и неусетно става жертва на манипулирана агресия, която се нормализира с всеки следващ ден. Въпреки че носи пъпната си връв в епоха, която повечето от нас са позабравили или не са живели, епизодът доставя ударен емоционален импакт – не на последно място заради брилянтната игра на Мел Родригез в ролята на Филбърт, един от малкото останали човешки работници, който сякаш единствен вижда какво се случва.

На места дистопията преминава в откровен киберпънк, както е редно за сериал, посветен на Филип Дик – дал на света една от най-големите киберпънк класики в лицето на Беглец по острието. Всъщност ще ви бъде напълно простено, ако възприемете откриващия епизод, The Hood Maker, като своеобразен трибют към този филм (само андроидите са заменени с телепати). Любовната история на главния герой детектив с една от „лошите“, технологизираният, но същевременно по азиатски изостанал град, мистифицираният произход на детектива, както и разбира се неспирният мрачен дъжд – всички тези податки като че ли са усилени в сценарната интерпретация на оригиналния разказ, може би за да накарат зрителя да се почувства „у дома си“ още в началото на сериала.

Autofac ни пренася далеч напред в бъдеще, в което самоосъзнал се завод за всичко продължава да бълва стоки и да изчерпва ресурсите на малка общност оцелели след ядрен апокалипсис хора (всякакви сравнения с компанията зад сериала разбира се са крайно случайни). Епизодът безспорно е един от върховете на Electric Dreams, но и навлиза в киберпънк тематиката по далеч по-интересен начин от повърхностната и деривативна трактовка на пилота. Основните жанрови маркери – хакването на кибер-системи и набегът върху огромна, непобедима „корпоративна“ сила, са въплътени в Емили, момиче с необясними сънища, чорлава коса и удивителни програмистки заложби. Нейната неустоима енергия да изпълни мисията, да достигне сърцето на аутофака и да преобърне целия свят повлича група бунтовници да опитат да измамят един от всемогъщите роботи на завода и да поведат неравна битка с него. Autofac ни дава по много от всичко. Преобърнатите полови тропи* са ръка за ръка с диалози, извадени от теста на Тюринг. Свръхочевидната критика на западния консумеризъм и абсурдите му плавно се прелива в Матрицо-подобни философски речитативи, които неколкократно променят гледната точка на зрителя за случващото се на екрана. Типичната за Дик уклончива реалност идеално се вписва в това бъдеще на ръба на екологичния и социалния колапс… или? Оставям ви с удоволствие да проследите историята сами.

И като си говорим за уклончива реалност, добре знаете, че това е може би най-забележимият стилов похват на автора и Electric Dreams успява да го предаде по изключителен начин. Почти всички епизоди имат по нещичко от това усещане за изплъзваща се хватка върху смисъла на ставащото, но The Commuter, един от най-запомнящите се и най-силно изиграни сред тях, определено блести в това отношение. Историята ни сблъсква с Ед (Тимъти Спел), застаряващ работник в английската железница, чийто син страда от психични проблеми и епизоди на необяснима жестокост. Животът му се преобръща, когато мистериозна пътничка се опитва да си купи билет за гара, която не съществува. Когато любопитството му го отвежда до тази гара, Ед се озовава в тайнствен град, в който всички изглеждат… щастливи? Когато реалността на този призрачен Мейкън Хайтс обаче започва да прелива в неговата реалност и неговия живот, Ед трескаво започва да драпа по склона на паниката. Епизодът безмилостно, но и безкрайно емпатично човърка в основата на носещи греди на човешката идентичност и задава тежки въпроси, отговорите на които са поднесени лежерно и без претенция – истинската битка е да си ги задаваме сами.

Подобни сюжетни елементи: мистични градове, извънземни, необясними и откровено безумни случки изобилстват в сериала и са може би другата най-голяма разлика с Black Mirror, който, макар и флиртувайки често с научната фантастика, е стриктно ограничен до технологичното бъдеще и до чиста прогностика. При Дик, а съответно и в Electric Dreams, персонажите почти непрекъснато поставят под въпрос реалността, сякаш в един непрестанен режим на gaslighting* от страна на автора. Макар да не притежава мистичен елемент, това се чувства изключително силно в епизода Real Life, който ни сблъсква със Сара, полицай от бъдещето, която изживява травма от драматична случка в службата. Любовницата ѝ я снабдява с технологична джаджа, която би трябвало да пренесе Сара в един по-щастлив сън и да я успокои. Сънят обаче я облича в тялото на Джордж, богат бизнесмен, който отмъщава на престъпници за отвлечената си и убита съпруга. Дали обаче това е истинската история, или по-скоро Сара е фантазия на измъчения Джордж, сай-фай пазителка на реда с щастлива любовна връзка? Двете реалности започват да се преплитат и да се сблъскват една с друга, докато съзнанията на Сара и Джордж трескаво се опитват да сграбчат своята истинска идентичност.

Тази тема – за идентичността и за това какво я дефинира, показва отново и отново зъби в рамките на сериала през животите на разнообразни герои. Някои, като Сайлъс от Human Is (в ролята Браян Кранстън от Breaking Bad), за който до края на епизода стои въпросът дали е човек, или извънземен, са в епицентъра на емоционална борба на близките им да усетят истинското в тях. Съпругата на Сайлъс прекарва безчувствените си дни, търсейки силни усещания в извратени и полу-реални еротични клубове в недрата на изстиналата в бъдещето Земя. Когато започва да се съмнява в мъжа си, на нея ѝ се налага да срещне в очи възможността фалшивото да е по-близко до мечтата, която тя иска да живее, отколкото истинското. Което… може би… е борбата на всекиго от нас? Почти на обратния полюс стои значително по-елементарният The Father Thing, в голяма степен неумел опит за поклон към осемдесетарската естетика, в който извънземният остава класическата шейпшифтинг заплаха за главните герои, но успява да имитира идентичност по особено притеснителен начин.

Последната голяма тема, за която искам да спомена, е тази за самотата на човека в обществото и неразбирането ни един на друг. Отново, тя се проявява неколкократно в сериала, но вероятно най-шедьовърният и богат на интерпретации епизод Crazy Diamond* дълбае в нея по най-неочакваните начини. Интересното при него е, че режисьорът Марк Мъндън и сценаристът Тони Гризони (от Fear and Loathing in Las Vegas) радикално са се отдалечили от корените на оригиналния разказ, който е умело инкрустиран в сюжета като далечна история, бегло спомената от персонаж.

Взимайки единствено много мъгляво усещане за сетинг, Мъндън рисува едно бъдеще, което моментално извиква у нас научнофантастичния читател с водовъртежа си от странни поведения и гледки. Ед Морис (в ролята Стив Бушеми) работи във фабрика за андроиди, човешки тела, задвижвани от някакви квантови съзнания, които са продукт на генно инженерство (?!) със свински тъкани (?!). Получаваме мътни препратки, че тези експерименти са довели да различни породи хора, хибриди с прасешки зурли, истински роботи и тези одухотворени био-андроиди в два пола – Джак и Джил. Същевременно светът е в някаква форма на екологичен колапс, безплодието е повсеместно, морето отнема все повече земя, всъщност земя като че ли не съществува във вида, в който я познаваме – в една доста абсурдистка сцена Ед и жена му Сали се опитват да си засадят семена, което властите явно забраняват, и осъзнават, че под целия бряг стои метална плоча – отново навявайки усещането, че самата реалност не е истинска. Сюжетът също се развива като на сън, макар в същността си да следва доста елементарна ноар-крими формула. Фатална червенокоса Джил омайва Ед да ѝ помогне да открадне едно от квантовите съзнания в лабораторията, за да може да възстанови своето, тъй като то започва да се разпада. Препратките към Рой Бати от Беглец по острието едва ли са случайни. След поредица от странно еротични и едва-едва навързани като в накриво сглобен пъзел сцени, Ед се съгласява, декларирайки подкрепата си за „neural network equality“. Потапянето му в престъпния живот отключва поредица от емоционални миш-маши между него, жена му, шефа му и самата Джил, които приключват с осъществяването на извратена версия на скътаните му мечти за живот в „стария, истински свят“, приключенствайки из безкрайния океан*.

Разбира се, Kill All Others, за който споменах по-горе, е далеч по-директна трактовка на темата за самия човек срещу всички останали, но всъщност точно това е, което прави Crazy Diamond толкова интересен. Неговата натегната от странност и неясна заплаха атмосфера, резките смени в поведението на героите, тоталната неспособност на всеки от тях да се държи нормално, човешки, емоционално с останалите, създава този красив дисонанс, който ти казва: самота. Сами сме. Не можем да се разберем. Никога няма да можем. Изхвърлен на морския бряг, налудничаво стискайки своя любим аудио-диск, Ед Морис остава физически, психологически, по всякакъв начин сам. Закотвен в някакъв момент на безвремие, в бъдещето, което никога не идва и в което всичко ще е наред.

Подобно на Crazy Diamond, голяма част от епизодите са доста радикални интерпретации на оригиналните разкази на Дик. Разбира се, на места това е необходим ъпдейт на технологичния и политическия контекст – Safe and Sound заменя ядрените убежища с инвазивни интернет изкуствени интелекти, Kill All Others заменя подмолни извънземни с чисто човешки фашизъм, а Real Life въвежда расова и сексуална идентичност в микса от объркани реалности. Но по-готиното е, че на много места сценаристите съзнателно усилват мистичното и халюциногенното, до степен да се усещат по Дик от самия Дик. Crazy Diamond, с палитрата си от еклектични сай-фай идеи* и съноподобното си усещане, може да бъде разглеждан направо като поклон към Ubik.

Човешкият талант зад сериала също е впечатляващ. Почти всеки от режисьорите и сценаристите е скандално известен с някой друг шедьовър (Battlestar Galactica, Utopia, Stranger Things, The Night Manager, Life on Mars и какво ли още не), а сред актьорите са имена като Стив Бушеми, Ана Пакуин, Браян Кранстън, Ричард Мадън и много други. Всъщност именно кастът ми се струва отговорен за това, с което започнах в началото – човечността, която извира от много епизоди в сериала. Много силно го усещам в The Impossible Planet, където триста и кусур годишна достолепна старица наема двама пропаднали гидове на космически турове да я заведат обратно до родната ѝ Земя (която, разбира се, отдавна не съществува), но и на други места някакъв странен, едва загатнат позитивизъм се закотвя в сърцето ти.

Обещавам ви, че ще приключите Electric Dreams с усмивка на уста. Макар така и да не събра кой знае какво журналистическо внимание и дори не се знае дали ще има втори сезон, сериалът предлага много за разопаковане. На места се усеща схематичен и може би блед, но духът на Филип Дик*, мешавицата от фантастика и мистицизъм и този вмъкващ се тук-там позитивизъм, го правят повече от достоен за вашето внимание. Дайте му шанс!