Легендите на утрешния ден

Легендите на утрешния ден (оригинално заглавие DC’s Legends of Tomorrow) e супергеройски сериал, спиноф на Стрелата и Светкавицата и част от така наречената Arrowverse, в която влизат още Константин, Супергърл, Батуоман, Черната мълния и Супермен и Лоис. Той е до голяма степен изтърсакът в това голямо семейство – както си личи и от заглавията, всички останали сериали се въртят най-вече около главните си герои – големите звезди, много от които са познати и на хора, които не четат комикси.

Като любител на сериалите без ясно изразен главен герой и възможно най-малко на брой нелепи комиксови костюми и маски, това бе една от главните причини да започна да го гледам. Това се оказа изненадващо добра идея, защото Легендите на утрешния ден определено има какво да предложи дори и на хора, които не обичат много-много комиксовите екранизации. В това отношение той е нещо като DC еквивалент на Агентите на ЩИТ на Марвел, но има по-малко слабости и достига до по-големи висоти.

Сюжетът се върти около група хора, които пътуват във времето и се борят с попаднали в друга епоха злодеи, вършещи поразии или манипулиращи историята за собствени цели. В началото умишлено са подбрани личности, чиято липса няма да се отрази кой знае колко на историческото развитие, затова названието „Легенди“ е иронично. Но с течение на времето те спасяват света толкова пъти, че заслужават тази гръмка титла.

Признавам си, не съм от големите фенове на сюжети, свързани с пътуване във времето – почти винаги нещата избиват  на парадокси, а опитите за разрешаването им водят до още по-големи каши и честа употреба на deus ex machina и други такива „елегантни“ похвати. Но Легендите на утрешния ден доказва за пореден път, че изпипаните герои и качественият хумор могат да накарат дори и скептично настроени зрители да забравят зеещите дупки в сюжета. Все пак, ако сте сред хората, за които спазването на веднъж дефинираните в дадената история правила за пътуване във времето е важно, почти е сигурно, че подходът на сценаристите няма да ви допадне особено. Въпросните „правила“ са повече от разтегливи – в зависимост от текущите нужди на сюжета Легендите се люшкат между сляпо придържане към запазване на вече съществуващата история и намеси без особена мисъл за възможните последствия, напук на шумно прокламираната политика на минимални интервенции.

Най-силната страна на Легендите на утрешния ден са героите – те са пъстра палитра от характери, всеки с ярка индивидуалност и различен подход към проблемите. Варират от изобретателя Рей Палмър, готов да даде шанс на всекиго, бившата наемна убийца Сара Ланс, която трябва да преоткрие човешкото в себе си след поредица от травматизиращи преживявания и впоследствие става сърцето и душата на групата, магьосникът Джон Константин, който предпочита да действа сам, защото иначе докарва беля на околните, но бавно и полека се сработва с екипа, до обирджиите Снарт и Рори, които гръмогласно обявяват, че търсят само собствената си изгода. Персонажите биват разпределяни в най-разнообразни комбинации, което им позволява да показват различни страни от характера си в зависимост от това в какъв екип са събрани за съответната задача. Въпреки голямото текучество сред главните герои, отношенията между тях остават естествени и задълбочени.

Вместо да крият тайни в продължение на половин сезон, ако не и по-дълго, героите обикновено решават, че все пак близките им хора заслужават да знаят и поради това сюжетът почти никога не се базира на неща, известни на даден персонаж и на зрителите, но не и на останалата част от екипа. Диалогът е чудесен и звучи естествено – хуморът се генерира предимно от шантавите ситуации, вместо почти всеки от героите да се прави на остроумен постоянно, както е модата напоследък в Холивуд. Разбира се, има много търкания в екипа, понякога даже и предателства, но склонността към диалогичност обикновено спасява положението. Липсата на мелодрама, породена от криене на тайни и/или нежелание за разговор с приятели/романтични партньори, дори и когато причината е изсмукана от пръстите, е много освежаваща на фона на големия брой творби, в които такива неща се случват под път и над път.

Сценаристите определено ги бива много повече в писането на приятелства, отколкото на романтични връзки и всички такива в сериала така и не успяват да се издигнат над типичните клишета и посредственост. От друга страна, любовните драми обикновено остават на заден план и има направо шокираща по стандартите на Холивуд и особено на CW тотална и абсолютна липса на любовни триъгълници след първи сезон.

След доста слабия първи сезон сценаристите явно са решили, че абсурдистка комедия, комбинирана с драма и приключения, повече пасва на сериала, отколкото мрачна сай-фай  драма с елементи на комедия. На теория, неща от рода на “минотавър атакува Хемингуей, Скот Фицджералд и Салвадор Дали и Легендите трябва да изпеят приспивна песен, за да го спрат” не би трябвало да работят в сериал, който не е тотален фарс, но по някакъв начин… работят. Разбира се, напълно е възможно чувството ви за хумор да е различно, но ако този тип комедия ви допадне, ви очаква истинско пиршество, защото сценаристите постоянно се опитват да надминат себе си по отношение на шантавите ситуации, в които героите попадат. Много от епизодите са вдъхновени от други творби – от Приятели до Апокалипсис сега, и добрата обща култура помага, за да успеете да се насладите пълноценно на майтапите.

Актьорската игра е на висота, ако се изключат няколко ключови персонажи в първи сезон, които за щастие биват разкарани след края му. Най-силно се представят Кейти Лоц (Сара), Тала Аше (Зари) и Мат Райън (Джон Константин). Тук е мястото и да ви предупредя, че ако видите първоначалния актьорски състав и решите да пробвате сериала, защото някой от присъстващите там е сред вашите любимци, има много голяма вероятност той да не остане до края. Промените в каста са наистина много и макар новите герои и/или актьори обикновено да не падат по-долу от предишните, няма как всички изменения да ви харесат.

Някъде към средата на сериала кастът нараства твърде много и колкото и да се стараят сценаристите, в немалко от епизодите някои от героите са до голяма степен фигуранти. Бюджетът за специални ефекти пък явно е бил орязан, затова вместо суперсили и други зрелищни начини за обезвреждане на злодеите нашите хора често трябва да ги надхитряват. Това всъщност се оказва до голяма степен плюс, защото в такъв сериал поначало няма пари за наистина мащабни батални сцени, но понякога човек почва да се чуди “защо просто не използват [умението X], а се мотаят половин епизод?”. Джон Константин (главен герой на скоропостижно приключилия сериал Константин и комиксите Hellblazer) е интересно попълнение и някои от епизодите, в които той играе ключова роля, са сред най-добрите в сериала. От друга страна, понякога, особено в пети и шести сезон, усещането е, че той действа почти като в отделен сериал, който върви паралелно с главния и има епизодични участия на други от главните герои. Но като цяло магията и окултното са интегрирани много добре в сериал, който започва като научна фантастика, пък била тя и много „мека“ такава.

За разлика от много други сериали, включително някои развиващи в същата вселена (например Супергърл), разнообразието сред главните герои и реакциите на околните към тях обикновено са оставени да говорят сами по себе си, вместо да се разчита предимно на досадни тиради и нравоучения на тема сексизъм, расизъм, Доналд Тръмп и други такива. Има и някои редки издънки – в един от епизодите нашите хора спасиха група роби по време на Гражданската война и им дръпнаха цяла реч на тема как нещата са много по-добре в 21-и век, но все още има много неща за подобряване. Способността на местните жители да забелязват неща от рода на жена воин или лидер на екип, или герои от етноси, които рядко или никога не посещават съответното селище, също варират в зависимост от нуждите на съответния епизод – нерядко никой не забелязва нищо нередно – дори и когато една от героините носи червена рокля в пуританския Салем, където всички други носят само черни дрехи.

От друга страна, уклон към по-голям реализъм би ограничил до голяма степен възможните комбинации от персонажи за повечето мисии, а и като цяло Легендите на утрешния ден не е препоръчителен за хора, склонни към тюхкания на тема анахронизми и непознаване на историята от страна на сценаристите. По принцип и аз съм сред тях, но само когато става дума за творби, които се вземат по-насериозно. Този сериал определено не е сред тях, така че обикновено махвах с ръка и си виках „карай да върви“, освен ако не ставаше дума за издънки, които биха могли да бъдат избегнати с едноминутна проверка в Wikipedia и чиято промяна с нищо не би навредила на сюжета. Например Хенри VIII гордо заявява, че е владетел на Британската империя – нищо, че по негово време такава империя не е имало.

Пътуванията във времето са в огромна част от случаите много удобно ограничени до по-лесни за заснемане периоди като първата половина на двадесети век в САЩ или викторианска Англия. От една страна това намалява разнообразието на приключенията, от друга страна е добре, че създателите на сериала са наясно с възможностите си и се концентрират на периоди, в които декорите и костюмите няма да изглеждат прекалено бутафорни. Като става дума за костюми, нямам представа доколко те са реалистични, но почти винаги изглеждат страхотно и понякога се улавях, че очаквам с нетърпение да видя как ще се наконтят Легендите за съответната епоха.

Не липсват и някои от типичните за супергеройските сериали проблеми – уменията на героите варират в зависимост от нуждите на сюжета – например в един от епизодите интригата се върти около това, че Файърсторм е толкова мощен, че ако СССР си направи собствена версия, ще може да победи САЩ в ядрена война. Само че в останалите епизоди същият този Файърсторм няма мощта на боен самолет или дори хеликоптер, камо ли на ядрена ракета. Склонността на Легендите да пускат без причина злодеите да си ходят по живо по здраво, преди да дойде време за финала на сезона или обратно – злодеите да убиват с кеф всички свои противници, стига те да не са главни герои – също се набива на очи.

Обикновено Легендите на утрешния ден успява да уцели точния баланс между биеща на фарс комедия и интересна драма, включително немалко трагични сцени, но има и неизбежни издънки. Примерно в един епизод Земята е буквално използвана като топка за боулинг – хората по цял свят се готвят за апокалипсис, стават земетресения и други бедствия, но щом Легендите печелят боулинг двубоя, всичко мигновено бива забравено все едно, че никога не е било.

Както вече стана дума, първи сезон е доста посредствен и не дава добра представа за това, което идва след него. Главният злодей е с отрицателна харизма и единствената причина той да е заплаха за Легендите е фактът, че те неколкократно го спукват от бой и го пускат да си ходи, защото бил неубиваем. Първоначалният капитан на времевия кораб – Рип Хънтър – пък е доста слаб лидер, защото е свикнал да работи сам, правилата за това кои намеси с цел промяна на историята са позволени и кои не са по-разтегливи от всякога, обратите в сюжета са много лесни за отгатване, кавгите в екипа понякога бият на насилена мелодрама и т.н. Има и добри моменти, разбира се, баталните сцени са с една идея по-високобюджетни от тези по-нататък, но ако не сте особено очаровани, има шанс втори сезон да промени мнението ви.

По-рано тази година CW не само спря сериала, но и го стори, след като вече е бил заснет финалът на седми сезон. В резултат на това последната сцена е клифхенгър. Жалко е не само защото седми сезон е изненадващо добър, но и защото всеки сериал заслужава шанс за истински финал.

Каквото и да си говорим, сериал пълен със сгряващи душата епизоди, в края на които човек често е с широка усмивка на лицето, заслужава внимание. Трудно е да се опише как точно абсурдисткият хумор, привързаността на членовете на екипа един към друг, дълбочината на героите и реалистичното им поведение в купищата шантави ситуации, в които попадат, правят Легендите на утрешния ден запомнящ се сериал. Но ако интересните персонажи, манталитетът „сговорна дружина планина повдига“ и комбинацията от комедия и драма са сред нещата, които търсите на малкия екран, той може да ви предложи много.

Препоръчвам на фенове на творби от рода на Бъфи, убийцата на вампири, Хранилище 13 и Уинона Ърп – сериали, които не се вземат много насериозно, но за сметка на това представят отношенията между героите си по начин, на който биха могли да завидят и драми, отрупани с купища награди. Пък и в кой друг сериал развръзки от рода на „писател на любовни романи използва перото си и мистичен артефакт, за да вдъхне живот на една от своите героини, която побеждава в епичен дуел гигантски октопод, призован от създателя на Годзила“ са правило, а не изключение?