Almost Human, Season 1: Episode 1-2 – Pilot/Skin

В интерес на истината нямах особено високи очаквания от Almost Human. Етикетът „сериал на Джей Джей Ейбръмс” в последните години се използва твърде често за абсолютно всякакви продукции със съмнително качество, без да е ясно доколко Ейбръмс въобще е замесен в творческия процес. Но все пак концепцията звучеше добре, трейлърите бяха прилични и реших да му дам шанс.

Определено не съжалявам.

Almost Human предлага картина на недалечното бъдеще. Развитието на технологиите е станало напълно неконтролируемо, което, естествено, е добро дошло за всички злонамерени лица. Органите на реда са неспособни да овладеят ситуацията и затова прибягват до нова стратегия – използването на синтетични андроиди. Към всеки полицай е причислен робот, който да оказва технологична подкрепа и да следи за стриктното изпълнение на мисията.

И тук срещаме Джон Кенекс (Карл Ърбън) – полицай на средна възраст с нелеко професионално минало. Кенекс губи десния си крак след трагичен инцидент, станал причина за смъртта на негов близък колега. Когато се завръща на работа в полицията, гордият мъжкар все още изпитва недоверие към новия си синтетичен крайник. Скоро към Кенекс е причислен Дориан (Майкъл Ийли) – андроид от вече излязла от употреба серия, програмиран да изпитва емоции. И така сериалът проследява приключенията на този нестандартен екип от човек, носещ нещо роботско, и робот, носещ нещо човешко.

Най-големият плюс на Almost Human се състои в комбинирането на различни концепции. От една страна имаме чудесен футуристичен сетинг, който успява да изглежда адски балансирано и не се превръща нито в прекрасна утопия, нито в депресиращ киберпънк. Приблизителната близост на епохата до настоящето е доста удачен вариант за телевизионна продукция, защото позволява на сериала да изглежда качествено и реалистично, без наличието на блокбъстърски бюджет.  Същевременно Almost Human носи редица елементи на стандартен полицейски сериал – забавна двойка от противоположни характери в главните роли, по-невзрачен допълнителен научен екип, в който има по някой чудак, епизодични случаи, безлични злодеи. Като структура и заряд сериалът напомня по-скоро на неща като Castle и Bones, отколкото на популярните научно-фантастични телевизионни класики. И все пак странното съчетание работи добре, а сериалът успява да извлече положителното от различните жанрове. Балансът между хумор и драма също е уцелен, особено във втория епизод.

Всъщност идеята на Fox да излъчи двете начални серии в две поредни вечери е доста уместна. Пилотният епизод е приличен, ако човек успее да прости редица недостатъци. Началото е твърде бавно и тромаво, въвеждащите сцени са скучни, героите изглеждат крайно банални и безинтересни. Едва появяването на Дориан към средата на епизода дава глътка свежест, разчупвайки статичната атмосфера. Всички диалози между Кенекс и Дориан са страхотни, а Карл Ърбън и Майкъл Ийли определено имат химия. Двамата успяват да си подхвърлят топката ефективно и да изглеждат страхотно като екип в абсолютно всяка обща сцена. Поддържащи персонажи (Лили Тейлър, Минка Кели, Макензи Крук) биха могли да бъдат приятни, но в границите на пилотния епизод си остават крайно неразвити. Мистерията също е посредствена и неизненадваща. Цялостно серията има едва няколко работещи момента, но те не я правят достатъчно силна, за да задържи интерес в продължение на седмица. Съответно на другия ден подходих към втори епизод с допълнително занижени очаквания, смятайки, че това ще е последната ми среща със сериала.

И останах силно изненадан. Skin – вторият епизод – надгражда страхотно пилотната серия, като успява да повтори добрите моменти, да избегне слабите и най-вече – да внесе обилно количество нови неща. Сюжетът може би не открива топлата вода, но всичките му компоненти работят страхотно – мистерията въвлича зрителя, разплитането на случая е плавно и поетапно, гостуващите актьори са интересни и атрактивни. Същевременно тази качествена полицейска история не бяга от футуристичния сетинг. Технологичният напредък – показан по-схематично в пилотния епизод – тук вече се усеща реално. Може би сериалът действително ще се оформи като епизодична полицейска драма. Но все пак фантастичните елементи – специални оръжия, ДНК-бомби, приспособления за предпазване на лицето от запис – отличават Almost Human от останалите заглавия с подобна формула и го правят достатъчно готин, че да си струва гледането всяка седмица. Повдигнати са някои въпроси от морално и философско естество, загатнати са някои от по-големите дилеми, до които може да достигне сериалът по-късно. Не ми се иска да правя толкова генерални заключения на базата на два епизода, но действително вярвам, че Almost Human демонстрира стабилен потенциал и има необходимите елементи за страхотен дългогодишен сериал. Основният въпрос е дали сценаристите ще успяват да разказват толкова приятна полицейска история всяка седмица. Аз лично имам вяра в тях и ще чакам бъдещите епизоди с интерес.

 И тъй, макар и да започна доста посредствено, Almost Human  все пак може и да се окаже сред най-добрите нови сериали тази година. Искам още! Определено искам още!