X-Мен: Апокалипсис

Х-Мен: Апокалипсис е третият филм от новата поредица за популярния отбор от мутанти, след Х-Мен: Първа вълна от 2012-а и Х-мен: Дни на отминалото бъдеще от 2014-а. Едновременно с това е шестият филм за Х-мен и деветия филм на Фокс, в който участват мутантите от комиксите на Марвел, но противоречията и несъответствията в тази „поредица” са толкова много, че май не си струва човек да мисли за тези заглавия като за нещо цяло. Затова просто ще кажа, че Апокалипсис е третият филм с Джеймс Макавой, Майкъл Фасбендер и Дженифър Лоурънс. За да го разберете, е хубаво да сте гледали само предишните два филма с тези актьори, но и това не е крайно наложително, тъй като лентата полага особени усилия да напомни за миналите събития по разбираем и лесносмилаем начин.

Честно казано, нямах кой знае какви очаквания. Лично за мен Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще беше приятен филм, но все пак далеч от шедьовъра, за който го обявиха всички. Стори ми се, че Брайън Сингър вече се е поизчерпал и няма какво повече да направи с тези персонажи и тази вселена. Хаотичните и безсмислени трейлъри също не ми вдъхнаха надежда, така че отидох в киносалона единствено от чувство за вярност към някогашната си страст по пъстроцветните мутанти. В крайна сметка обаче Х-Мен: Апокалипсис успя да ми донесе огромно удоволствие и да възроди обичта ми към тези герои. Макар да има известни проблеми, този несъвършен филм напипва сърцевината на това, което прави Х-мен така специални и обичани.

В много отношения Апокалипсис ми се стори истински финал на новата трилогия. Това не означава, разбира се, че филмът не предразполага към продължения. Дори напротив. Но просто редица сюжетни линии от предишните части получават тук доста хубав завършек, което придава един особен чар на лентата. Гледайки нещата в ретроспекция, всъщност доста харесвам начина, по който тези три филма представиха историите на младите Професор Х, Магнито и Мистик. Х-Мен: Първа вълна беше страхотна предистория на персонажите от оригиналната трилогия и показа по интересен начин какви са били тези герои и как са се превърнали в личностите, които познаваме. След това Дни на отминалото бъдеще направи нещо много важно – освободи персонажите от тяхната предопределеност. След него вече нямаше нужда филмите от „предисторията” да се съобразяват с първата трилогия – героите можеха да поемат в нова посока и да се развият по неочакван начин. Именно това виждаме в Апокалипсис – филмът не се притеснява да действа с размах и смело подбутва старите герои в нови посоки.

Действието в Апокалипсис се развива през 80-те, така както Първа вълна се развиваше през 60-те, а Дни на отминалото бъдеще (или поне отминалите сегменти от него) – през 70-те. Духът на времето отново е по-скоро приятен малък детайл, отколкото акцент на филма, но все пак аз изпитах истинско удоволствие от флирта на лентата с чара на 80-те. Облеклата, прическите, музиката – всички тези елементи са една идея по-пъстроцветни и различни отколкото във комиксовите филми, чието действие се развива в наши дни, и тази промяна е добре дошла.

Актьорската игра е на обичайното за поредицата високо ниво. Макавой, Фасбендер и Лоурънс се чувстват изключително удобно в ролите и без проблем прекарват персонажите си през различни емоционални състояния, като съумяват винаги да изглеждат автентични и адекватни, дори в моментите, в които сценарият понакуцва. Новите попълнения са безброй много, но специално внимание заслужават само две имена – Софи Търнър и Оливия Мън. Софи Търнър не е непозната на читателите на Shadowdance – все пак вече шеста година я гледаме как пресъздава Санса Старк в Игра на тронове. Младата актриса се справя страхотно с образа на Джийн Грей и успява да предаде на героинята не просто младежки чар, но и истинска дълбочина. Търнър споделя, че е базирала играта си както на изпълнението на Фамке Янсен в оригиналната трилогия, така и на това на Джеймс Макавой в новите филми, тъй като Чарлс Ксавие е ментор на Джийн, двамата имат подобни сили, и Джийн е силно повлияна от неговите маниери и съответно ги имитира, понякога дори несъзнателно. Не знам доколко желанието на Търнър да комбинира тези два образа, като едновременно придаде на Джийн свое собствено звучене, действително си проличава във филма. Но героинята категорично има харизма и екранно присъствие, така че Търнър заслужава всички награди! Оливия Мън, от друга страна, е много интересна фигура във филма – героинята ѝ няма нито една реална реплика, освен нещо несъществено от рода на „Ще те заведа в склада”. Нейната Псайлок присъства там единствено заради страхотните визуални ефекти, към които отваря врати героинята. И въпреки това Мън стои много добре на екран и в някои определени сцени успява да предаде гордостта и надмеността на Псайлок без изобщо да проговаря, което си заслужава похвала!

Което ме води до един от основните проблеми на Х-Мен: Апокалипсис – филмът е претъпкан с герои. Някои, като гореспоменатата Джийн и донякъде Скот, успяват да изплават над блатото от безбройни персонажи, но редица други, като например Нощната сянка, Ангел и Джубълий, остават погълнати от многолюдието и се превръщат в статисти. Дори Никълъс Холт, който в предишните два филма имаше някои доста сносни сцени като Звяра, тук не прави абсолютно нищо, тъй като сценарият не му дава нищо. Разбирам защо продуцентите са решили да наблъскат във филма толкова много герои – все пак различните мутанти означават различни сили и различни визуални ефекти. А ефектите в Апокалипсис са много – толкова много, че на моменти всичко изглежда изглежда като поредната част на Трансформърс. И макар зрелището да е готино, все пак би ми се искало повече персонажи да бяха получили възможност да се развият като пълнокръвни личности.

Другата ми забележка е свързана с историята на Магнито в първата половина във филма. За да насочат движението на персонажа, сценаристите решават да му дадат сюжетна линия, която е напълно ненужна, излишна и в крайна сметка води Магнито точно до мястото, на което се намираше в края на миналия филм. Това не е първото подобно прегрешение на Брайън Сингър – в Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще Професор Х започна от позиция, много различна от тази, на която го остави Първа вълна, и след много промени достигна в края на филма до същата позиция, до която беше стигнал и в края на първия филм. Ако трябва да говоря по-конкретно – в края на Първа вълна Професор Х създаде училище, в което да подготвя младите мутанти за живота и се примири със загубата на способността си да ходи. В началото на Дни на отминалото бъдеще Професорът беше затворил училището и си биеше някакви странни наркотици, че да може да ходи. До края на филма героят се примири с факта, че няма да ходи и отвори училището, в което да подготвя младите мутанти за живота. Нещо подобно се случва и в Апокалипсис с Магнито – сценаристите решават, че явно Ерик не е страдал достатъчно, затова го тласкат към тъмната страна с поредната загуба, която обаче изглежда толкова банална и клиширана, че изобщо не се търпи. И така Ерик отново става точно същият, какъвто беше в края на миналия филм. Добрата новина е, че тази излишна регресия този път отнема само половината филм, а не целия.

Има си и други недостатъци. Апокалипс си е посредствено скучен злодей. По сценария персонажите са с 20 години по-стари, отколкото в Първа вълна, но това изобщо не им личи на външен вид. Сцената след надписите е доста тъпа. И разни други ей такива дреболии.

И все пак Апокалипсис има и много, много хубави страни. Отношенията между главните герои са развити добре, диалозите са много прочувствени и на моменти затрогващи, актьорската игра е на ниво. Ефектите са невероятни и категорично си струват гледането на IMAX. Чувството за реална опасност по време на страховитите битки и разрушения е истинско. Но за мен най-огромният плюс на филма е страхотният начин, по който той подхожда към темата за мутантите и мутацията. Поради някаква необяснима причина всички предишни Х-мен филми наблягат единствено на минусите от това да бъдеш мутант, разглеждат мутацията основно като проклятие. Мутантите са мразени от хората, гонени и преследвани, те са нещастно отхвърлено малцинство, което винаги страда. И принципно няма лошо – това е аспект, силно застъпен в комиксите на Марвел, едно от нещата, които правят Х-мените специални. Но мутацията не е само това. И  Х-Мен: Апокалипсис най-после измества фокуса и показва мутацията не като проклятие, а като дарба. Мутантите са хора със суперсили – те могат да се бият, могат да се защитават, могат с лекота да надвият тези, които се осмелят да ги нападнат. Мутантите не са само жертви – те са силни и готини бойци, надарени със суперсили. Аспектът „мразени сме” за първи път остава по-назад от аспекта „ние сме могъщи” и тази промяна силно ми харесва, защото от близо десетилетие си мечтая да видя филм за мутанти, които реално се кефят на това, че са мутанти.

Другият огромен плюс за мен е Джийн Грей. По-горе говорих за играта на Софи Търнър – тук няма да ви разкривам подробности от сюжета, но само ще кажа, че за мен най-после Джийн получи сценария, който винаги е заслужавала. Всеки си има любим мутант – за повечето хора това е Върколакът, Бурята или Магнито, феновете на комиксите харесват Циклопа, Роуг или Гамбит, напоследък масово обичан стана и Дедпул. Но моят любим мутант винаги е била Джийн Грей – от първата ѝ сцена в Х-мен,  в която Фамке Янсен, с очила и червено сако, обясняваше кротко и спокойно защо въпросът „Опасни ли са мутантите?” е некоректен, докато костюмираните сенатори я заливаха с агресивни нападки. Винаги съм обичал кроткостта на Джийн, съчетана с огромна сила и жертвоготовност. Ядосах се, че Джийн получи толкова трагично слаб сценарий в Х-Мен: Последен сблъсък, ядосах се, че я нямаше нито в Първа вълна, нито в Дни на отминалото бъдеще (с изключение на финалната сцена, която обичам до смърт!). И затова толкова се радвам, че в Х-Мен: Апокалипсис Джийн най-после се появява и то по стойностен начин. Не че филмът е за нея – напротив, тя е един от многото герои и далеч не е най-главната. Но все пак получава известно внимание и дори е наградена с една великолепна сцена – категорично най-любимият ми кино-момент за годината. Джийн получава шанса да бъде героиня, а не жертва, и това изключително много ми харесва.

Казано накратко – Х-Мен: Апокалипсис страда от известни проблеми, но въпреки тях успява да бъде готин, смислен и зрелищен, а в някои моменти дори и изключително удовлетворителен. След като го изгледах, ми се прииска веднага да разбера какъв ще е следващия Х-мен филм и даже да си го пусна на мига. Което изобщо не е малко постижение за заглавие от поредица, изстисквана безброй пъти през последните 16 години.