Жената чудо 1984

Жената чудо си остава един от най-добрите филми за супергеройски произход от модерната кино-епоха. Безразлично ми е колко тригърнати са хората, на които им е „писнало от феминизъм“, или каквито там кухи бираджийски проблеми с храносмилането им създават качествените филми за супергероини – мнението ми едва ли ще се промени, особено предвид че го изгледах наново ден преди 1984 да излезе на големия и HBO MAX-кия екран*. Разбира се, това води след себе си проблема на завишените очаквания. Но, изненадващо, продължението ми даде точно това, което очаквах.

Действието се развива очевидно кога, и Пати Дженкинс дори мимолетно не си прави труда да обясни защо аджеба Диана (Гал Гадот) е бранила света през всичките тези години в сянка, при положение, че бай ти Снайдър ни беше заявил в Батман срещу Супермен, че тя се е криела и не е правила нищо цял век. Цялостната концепция на Worlds of DC видимо се е променила на „всеки герой да е самостоятелен и в своя си реалност“, и честно казано това е най-добрият начин да натрупат кредит след фиаското на Снайдървърса, което Джос Уидън ни причини.

Както вече казах, Диана си супергеройства кротко, но самотно, в свят, който сякаш се случва покрай нея, без да я докосва. Докато един ден работата ѝ в Смитсонския музей не я сблъсква със странен кристал, който претендира да изпълнява желания. Без да се замисля, тя пожелава единственото нещо, което наистина има стойност за нея – завръщането на любимия ѝ Стийв Тревър (Крис Пайн), който изгуби живота си в края на първия филм.

Само че той се завръща наистина. И това е само началото на проблема.

Ако трябва да окачествя филма в едно изречение, то Жената чудо 1984 е смесица от великолепни сценарни и режисьорски решения и липса на тематична шлифовка. Историята – с която немалко хора явно имат проблем – за мен е сред най-силните елементи на лентата, защото почива на силно емоционално ядро. Още отварящата сцена, в която тийн-Диана се опитва да спечели някакъв странен Амазонски триатлон излизайки извън трасето, ни демонстрира нагледно урока, че истинската победа не е възможна, ако вземеш лесния път. Че само заслуженото постижение има стойност. Тази тема пронизва всеки аспект от филма и с едно изключение* работи перфектно.

Диана е в много отношения един от най-трудните за филмиране комиксови герои. Тя е чисто-бял парагон с божествени сили, което я прави сложна за емпатия и създаването на истински конфликт с нея е нелека задача. Но Пати Дженкинс майсторски превръща травмата от загубата на Стийв Тревър в ядрото на нейната човечност. Диана в 1984 г. е все така героична, но също ранена, изолирана и самотна. И когато най-голямото ѝ желание се сбъдва, зрителят неизбежно е впримчен в собствената си нужда двамата да получат щастлив завършек. Изключителната химия между Гал Гадот и Крис Пайн само допринася за това.

Двамата злодеи на филма са едновременно силна и слаба страна. Макс Лорд (Педро Паскал) е перфектният 80-тарски шампион на капитализма. „И ти можеш да имаш всичко, ако го искаш достатъчно!“ митологията на този период е пренесена до съвършенство в зализаната му изрусена коса и също толкова зализания му маниер на говорене и екстра-зализания му бизнес-костюм. Това е персонаж, който иска всичко, защото се опитва да докаже недоказуемото сам на себе си, и това е бездна, която никога не може да бъде запълнена. Педро Паскал, както знаем, е прекрасен актьор и тук създава съвършената антитеза на минималистичния алтруизъм на Диана.

Уви, същото не може да се каже за Барбара Минерва (Кристен Уиг). Тук е най-голямата ми критика към Жената чудо 1984, защото Уиг не само не е слаба в ролята, но демонстрира психологически и актьорски диапазон, който откровено не предполагах, че притежава. Барбара е сходна със Селина Кайл от Батман се завръща – обрулена от живота, тъпкана от хората около нея, но изпълнена с топлина и добросърдечност. Докато един ден не получава най-голямото си желание и то я погубва.

…само че, за разлика от Макс Лорд, филмът не дава на Барбара нужните сцени, за му пука на зрителя за това падение. Човечността ѝ, за която се предполага да ни е мъчно в края на 1984, е бегло скицирана с една бърза сцена, в която мимоходом носи храна на бездомник на пейка. Всичко друго, което виждаме, е типичната комична нескопосаност, на която Кристен Уиг е такъв майстор. Но това не е достатъчно, за да изгради реална връзка със зрителя. Нещо повече – във втората половина на филма Барбара на практика изчезва, появявайки се само тук-таме в ролята на изтощително стандартен сайдкик на Лорд. Особено накрая имаше нужда от поне една-две сцени преди и след финала, за да се отдаде дължимото на персонажа. Предвид какво огледално отражение на Диана е тази героиня, колко е важна в комиксите и колко добре я играе Уиг, запращането ѝ в миманса в този филм е просто престъпно. Според мен Жената чудо 1984 щеше да спечели много, ако беше премахнал един от трите основни елемента на историята – Макс Лорд, Барбара или завръщането на Стийв – и го беше оставил за третата част. Но уви…

Извън тази критика обаче филмът наистина е страхотно забавление. Екшънът и ефектите са визуално пиршество. И нека не се лъжем – Гал Гадот също е визуално пиршество, това дори аз съм в състояние да го оценя. Пати Дженкинс позволява на историята да диша и няколкото съзерцателни сцени, като тази между Диана и Стийв в самолета, са сред любимите ми. В добавка, на няколко пъти бях приятно изненадан от режисьорски решения, избягващи клишета и разчитащи на интелекта на зрителя, вместо ненужно да показват нещо, което работи по-добре загатнато.

Има все пак нещо дразнещо и във визията и то е фактът, че цялостната естетика на Жената чудо 1984 не е достатъчно осемдесетарска. Или по-точно: по-осемдесетарска е, отколкото тази на Капитан Марвел беше деветдесетарска, но аз имах нужда от повече, особено в саундтрака, който е като цяло стандартна филмова музика. За сметка на това обаче, началната сцена в мола е почти комична по перфектно-осемдесетарски начин, а автопародията, в която филмът се подиграва на гардероба на реалния Крис Пайн, докато героят му пробва дрехи, е концентрация на шедьовъра.

Като цяло, за мен Жената чудо 1984 е един наистина прекрасен филм, ако и една идея по-разфокусиран от първата част. Това е напълно нормално за продължения на супергеройски ленти и ако трябва да го сравнявам с други втори части, бих казал, че е вселени над Тор: Светът на мрака, доста по-добър от Железният човек 2 и определено под нивото на Капитан Америка: Завръщането на първия отмъстител. Което всъщност е една много добра позиция в комиксовия пантеон и аз лично планирам да го гледам пак скоро.