Режисьор: Адам МакКей

Сценарий: Адам МакКей

В ролите: Крисчън Бейл, Ейми Адамс, Сам Рокуел, Стийв Карел

Когато през 2015 The Big Short излезе по кината, бях силно скептична. Рекламните материали и трейлърите не успяха да ме убедят, че филмът ще е нещо специално, а Крисчън Бейл, Райън Гослинг и Брад Пит ми стояха като пародийна версия на финансисти. Да, обаче се оказа така, че филмът спечели огромни суперлативи от мен и безспорно стана любимият ми за годината. В случая с Vice се опасявах, че очакванията вече са силно завишени от предишната работа на режисьора Адам МакКей и това ще бъде в ущърб на новата лента.

В известен смисъл тези опасенията се оправдаха. Ако ме попитате кой е по-добрият филм, веднага ще заявя The Big Short. Докато всички режисьорски приумици там стояха много свежо и усещането беше тип „Уау, не мога да повярвам, че са се сетили да сложат това тук – толкова остроумно”, при Vice летвата вече е завидно вдигната и зрителят по-скоро очаква и предвкусва къде ще изскочи някоя знаменитост с 30-секундна поява, къде ще бъде спуснат някой майтап. Така че от режисьорска гледна точка Vice не е белязан от онази нахакана, стъписващо забавна крачка на предшественика си, просто защото стилът е същият и ние вече сме готови за всички номера. В този аспект Vice е обречен на по-хладен прием от хора запознати със заглавието от 2015-а.

Vice също така е много по-малко комедия, отколкото The Big Short. Това не е твърде изненадващо, защото политиката е далеч по-малко забавна тематика отколкото финансите, а и последствията често са категорично по-горчиви. Разбира се, това не означава, че Vice се взима на сериозно. МакКей не желае да проповядва назидателнo, напротив. Тонът на филма е лек, понякога игрив, често пародиен и почти винаги неособено деликатен. Vice е онзи роднина на масата, чието дебелашко чувство за хумор понякога ви кара да потръпнете леко и да отклоните поглед в друга посока. Предполагам за всяка друга фигура в политиката подобен тон би стоял почти несериозно и някак аматьорски. В крайна сметка при толкова високи залози и лицемерие, политическата сатира налага по-префинени литературни тропи и по-фин сарказъм. В случая с Дик Чейни обаче, тон и централен образ си пасват изключително добре. Чейни е всичко друго, но не и деликатен, така че подтекст и четене между редовете не биха отивали на филм за неговата персона.

Издигнал се от лакей на Доналд Ръмсфелд до алфа-кукловод в цирка, познат като световна политика, Дик Чейни на Крисчън Бейл израства пред очите ни. Трансформацията е повече от очевидна. Не става въпрос само за растящото шкембе на Бейл, което изпълва екрана. Говоря за маркирано различните поведение и осанка във фазите му на развитие. От селски мушморок, кандидат за битов алкохолик, през надъхан от провинциалната си съпруга амбициран младеж, до пресметлив, безскрупулен злодей с идеален самоконтрол. Накратко – възхвалите по адрес на Бейл относно изпълнението му са заслужени. Дали ролята ще му донесе втори Оскар? Надали, твърде рано е за това, а и изпълнението е твърде ненатрапчиво, многопластово и завоалирано, за да бъде оценено по достойнство от Академията.

Чейни на Бейл не би бил същият без достоен партньор. Лин на Ейми Адамс е всичко, което може да очаквате от една стереотипна американска домакиня с Макбетовски залитания. Тя има две важни сцени във Vice, първата от която е самата ѝ поява, но дори безмълвното ѝ присъствие е достатъчно силно и убедително. Лин никога не е просто аксесоар към съпруга си. Тя е неговият първоначален зъл гений, мотивационното подбутване, най-стабилният му съюзник. Бейл и Адамс не си партнират за първи път и стабилният актьорски рапорт между двамата може да се усети веднага. Въпреки че критиката не бе особено благосклонна към Стийв Карел, аз харесах доста неговия Доналд Ръмсфелд, а Сам Рокуел нацелва правдоподобно олигофреничния Джордж У. Буш.

От структурна гледна точка разказът във Vice губи в едно направление – амбицията си. Чейни може да се похвали с доста финтове и номера в кариерата и личния си живот и желанието да бъдат покрити толкова много години от живота на такава… ярка личност е нелека задача. Именно заради това на моменти на зрителя му се иска да има малко повече материал между две отделни фази, малко повече обяснения, малко допълнителни сведения. Това разбира се е неизбежно и монтажът често помага, но би било доста очевидно при повече от едно гледане.

Последната сцена неизменно ще напомни на зрителите за Къща от карти и за доста от монолозите на Кевин Спейси, адресиращ публиката. Донякъде Vice носи сходства с първите два сезона на Къщата. Не просто заради тази финална сцена и голяма част от приликите в тематичния заряд, а често заради чисто сюжетното припокриване между Франк Ъндърууд на Спейси и Чейни на Бейл – издигналият се американец със скромни заложби, подхранвани от приятната му макбетовска половинка. Така че ако не сте фенове на Къща от карти, може би и Vice няма да е за вас. Ако пък хуморът там ви е допаднал, то ще се посмеете достатъчно и на филма на МакКей.

Vice може да не е филмът на 2018-а, но напълно заслужава своите осем номинации за Оскар, включително за най-добър филм. Колкото до потенциалните му победи, не очаквам да спечели в категории, различни от поддържаща женска роля и монтаж. Надявам се да греша.

Оценка: 8/10