Пурпурният връх

Пурпурният връх предлага странна мешавица от множество жанрови елементи, които ту се сработват, ту не. Гийермо дел Торо e майстор в направата на филми, които те поглъщат като в пашкул с наситеността си на визуална магия. Освен това е доказал – най-вече с Лабиринтът на фавна – че може да твори и такива, които се вкопчват емоционално в теб и оставят рани, хем болезнени, хем приятни, защото са напоени с всепроникващата естетика в произведенията му. Последното му творение, за съжаление, е далеч от тази синергия, при все огромното количество желание, талант и работа, които очевидно са вложени в направата му.

Който е гледал трейлърите, вероятно е очаквал филм за призраци с изразен уклон към хоръра. Пурпурният връх тук-таме се опитва да бъде първото, и още по-рядко второто. Преди всичко това е готически романс, разказан до някаква степен в утвърдената за този жанр стилистика от средата на миналия век. Като такъв, може би ще се хареса на почитателите на подобен тип филми, най-вече заради смазващо добрите дизайни и изключителната визуална презентация. За съжаление, филмът страда силно от сценарни слабости, които не му позволяват да изпълни потенциала си.

Историята започва типично като за романс. Първата част ни отвежда в Бъфало, Ню Йорк в края на 19-и век и ни запознава с главната героиня Едит Кушинг (Миа Вашиковска). Едит е дъщеря на работлив и предприемчив строителен магнат (с чиято роля Джим Бийвър, както обикновено, се справя чудесно), която силно желае да се докаже като писател на готическа литература и се прехласва по прогресивни творци и мислители като Мери Шели. Травматичната смърт на майка ѝ, когато Едит е още малка, със сигурност е свързана с увлечението ѝ по този тип литература, не на последно място защото като дете има близка среща именно с призрака на покойницата.

На фона на светлата, топла и кипяща от активност Америка, филмът бързо ни запознава с д-р Алън МакМайкъл (Чарли Хънам) – отколешен приятел на Едит, а отскоро и нещо като неин ухажор, – както и с новодошлите чужденци – обеднелият английски баронет Томас Шарп (Том Хидълстън) и по-голямата му сестра Люсил (Джесика Частейн; тази жена е толкова талантлива и толкова нереално красива). Въпреки усилията на Кушинг-старши и добрия доктор, Едит се влюбва дълбоко в Томас и много скоро, след поредица от съмнителни събития, новото семейство се отправя към аристократичното ложе на фамилия Шарп – Алънхол, намиращ се в негостоприемната Камбрия, северна Англия. Оттам-насетне започва втората и по-дълга част на филма, в която дел Торо се вихри във визуалния елемент, а романсът потъмнява в готически краски на спотаен ужас, насилие и хищническа психосексуална енергия. Или поне се опитва.

Алънхол, с огромното си каменно туловище, пищния, но вехт интериор, пробития покрив, и колониите си от огромни черни молци, е зловеща красота за окото, която навява точно готиката, нужна на един добър филм от тази жилка. Историята и характеризацията обаче куцат осезаемо. Всъщност първата част на филма започва доста уверено, използвайки умело романсовите тропи и допълвайки ги с отчетлив визуален почерк. Готическият отрязък обаче потъва в клишета и в неспособността си да нарисува правдиви психологически портрети, също както извисяващият се Алънхол потъва в червеникавата кал под себе си, която през зимата попива в снега и превръща възвишението в „Пурпурния връх“.

Случващото се на екрана създава впечатление, че сякаш увлечението на дел Торо по образите и дизайните е взело тотален връх над сюжета, и дори опитите за символизъм са разпиляни и некохерентни. Вместо да обогатят историята с нови измерения, оставят усещане за излишност, като красиви конци, които си остават невплетени в гоблена. Дори призраците във филма, всъщност най-вече те, стоят като набързо сглобена метафора (самият филм ги припознава като такава в една от по-ранните сцени). А можеха да са много повече, стига само дел Торо да беше изследвал сериозно думите, с които Вашиковска затваря филма – че някои места носят дълбок и осезаем отпечатък от могъщи емоции.

Пурпурният връх можеше да фокусира тази романтическа естестика в готическия локус на Алънхол, да изследва този мотиви в символния съд на фантастичното, чрез смазващата визия и майсторската игра на страхотни актьори. Да почерпи дълбоко от творчеството на Едгар Алън По. Вместо това филмът се клатушка сюжетно и не намира себе си, не успява да грабне истински вниманието, прахосва символния потенциал и таланта на актьорите, които правят просто добри изпълнения, вместо страхотни роли. Призраците са една нескопосана кръпка, пришита с невпечатляващ CG върху иначе обсебващия сет, и изобщо усещането за другия свят отвъд познатото и ежедневното твърде рядко припламва, камо ли да се разгори.

Съдейки по обещаващата начална част (много напомняща началото на роман) и по безупречната визия на филма, тази история вероятно щеше да е много по-запомняща се в телевизионен формат. Да събереш цялата тази амбиция в два часа е много висока топка, с която дел Торо не се е справил. Стремежът филмът да бъде визуално спиращ дъха, го е оставил стерилен по отношение потенциала му да внушава ужас и да предизвиква дълбоки емоции – тема, която уж сам заявява като важна, даже централна. Дихотомията между стил и съдържание е изкуствено създадена полемика, но филми като този помагат тя да се задълбочава, и в крайна сметка не тласкат разказвачеството напред.

Напълно съм склонен да вярвам, че тази материализирана фантазия, излязла от главата на дел Торо, ще бъде също толкова омагьосваща за много зрители, каквато е за мексиканския режисьор. Което е чудесно само по себе си, но не променя факта, че последните му филми (Пурпурният връх в много по-голяма степен от Пасифик Рим) разчитат повече на зрителския вкус и готовността да си попълваш белите полета сам, отколкото на силна история, която е органически свързана с останалите елементи, която ги задвижва естествено, както и те нея. Все пак, ако сте почитатели на готиката и готическия романс, и ако визуалната естетика на филма, видна и от трейлърите, ви импонира много, спокойно можете да добавите между една и две единици към оценката в тази рецензия.