The Dead Don’t Die It's zombies, man. The undead. GHOULS...

Джим Джармуш е режисьор, чиято филмография не познавам, но който има репутацията на странен инди хипстър. Имах късмета да чуя отзиви от правилните хора, поради което и отидох да гледам The Dead Don’t Die с нагласа, която ми позволи да го оценя. Това е един от онези филми, като Jennifer’s Body или Scott Pilgrim VS The World, които никога не дават коректна представа за съдържанието си на ниво трейлър. Знаех, че ме очаква странна зомби-комедия (или зом-ком, както му викат на запад), но без малко контекст за типа филми, които прави Джармуш, определено щях да изляза доволно объркан.

The Dead Don’t Die е кротка и апатично разказана история за малко градче в Пенсилвания (Центървил, мото: „A Real Nice Place“, население – около 500 човека), където хората си живуркат кротко и незаинтересовано, докато фракингът на полярните шапки е изместило Земята от нормалната й ос. В резултат се случват всякакви странни събития: дните и нощите траят твърде дълго, електрониката спонтанно губи заряд в неподходящи моменти, животните бягат в гората или стават агресивни… а, да, и планетата е била отворена за токсични лунни лъчи, в резултат на което мъртвите се вдигат от гробовете си. И докато двамата шерифи Клиф Робъртсън (Бил Мъри) и Рони Питърсън (Адам Драйвър) се преструват, че може би ще направят нещо по въпроса, зомбитата налазват по улиците на Центървил в търсене както на класическите мозъци, така и на разни благинки, по които са си падали преди – от бонбони и шоколад, през кафе и телевизия, та до WiFi и антидепресанти.

Джармуш не е деликатен в алегорията си. Още от Нощта на живите мъртви на Джордж Ромеро насам, зомбитата винаги са били символ на безмозъчната консумация, но тук той е докаран до абсурдизъм. Не е достатъчно, че Иги Поп, току-що разфасовал безмилостно бедна келнерка, посяга към каната с кафе, но и през целия филм Отшелника Бил (Том Уейтс) прави тежко драматични коментари върху човешкото общество, докато гледа безкултурните проявления на зомбитата с бинокъл от гората. Двамата главни герои са не по-малко изчанчени. Бил Мъри играе ролята си с аура на апатична меланхолия, все едно каквото и да стане, нещата вероятно няма да се наредят, а и ще изисква твърде много усилия. Адам Драйвър отива дори стъпка по-напред като постоянно коментира филма все едно знае, че се намира в такъв, и се опитва да оспойли финала.

Всичко това е поднесено с тон на невъобразима сериозност, като за разлика от всеки друг филм за зомбита, тук не сме в алтернативна реалност, където никой не е виждал… филм за зомбита. Не, героите на The Dead Don’t Die моментално разбират в каква ситуация се намират и реагират със същото неангажирано приемане, с което третират всичко друго около себе си. Никой не поставя съществуването на немървтите под въпрос, всеки знае как да се справя с тях… и всичко е по някакъв начин едновременно безнадеждно и тривиално.

С което се надявам, че не ви създавам погрешно впечатление. При все сериозния равен тон, с който е поднесен хуморът в The Dead Don’t Die, филмът е ужасяващо зарибяващ. Шегите винаги работят, защото дори когато не са непременно смешни, безизразното поведение на героите компенсира мигновено. Нещо повече, Джармуш до такава степен не третира историята си сериозно, че е вкарал в нея Тилда Суинтън като новата уредничка в погребалното бюро на Центървил, която има неразбираем уелски акцент и в добавка е смъртоносен самурай (за сметка на факта, че единственият път, в който я виждаме да работи по мъртъвци, ги е гримирала като клоуни, защото защо не?).

Но въпреки тотално зальоханото отношение, което сценарият има към себе си и свещеноста на четвъртата стена (както вече споменах,  Адам Драйвър специално нон-стоп прави коментари, които я разбиват, демонстрирайки че той знае, че се намирав филм), The Dead Don’t Die всъщност има много силна и интензивна атмосфера на обреченост и притчовост. Алегорията в случая не е просто критика към комерсиалната консумация, а към глобалната екологична катастрофа, към която сме се насочили без изобщо да забелязваме. Интересно е да се отбележи, че при все абсурдистичния произход на зомби-инфестацията, тази идея всъщност има отражение в реалността, където разтапянето на полярните шапки вече е довело до съживяването на немалко праисторически бактерии и вируси, части от тотално различни еко-системи.

Дали това е филм за вас, оставям да прецените сами. Аз лично се размазах от кеф и излязох не само удовлетворен, но и с чувството, че съм гледал нещо, което има нужда от размишления, за да бъде напълно осмислено. Актьорската игра е перфектна, атмосферата е убийствена, хуморът е идиотски и работи идеално… но за ужасно много хора The Dead Don’t Die е пълно разочарование, което се отрази и в доста слабия му прием. Не искам да обиждам ничия интелигентност, затова просто ще кажа, че това е една от онези редки ленти, които наистина са правени за по-тесен и специфичен кръг хора, и е много важно наистина да знаете точно какво ви очаква, за да прецените дали ще е за вас. Както определено беше за мен.