Режисьор: Ари Астър

Сценарий: Ари Астър

В ролите: Флорънс Пю, Джак Рейнър, Уилиям Джаксън Харпър, Вилхелм Бломгрен, Уил Поултър, Елора Торчиа, Арчи Мадекуе, Хенрик Норлен, Изабел Грил, и др.

След зашеметяващия Hereditary нямаше начин да не видя следващото произведение на Ари Астър, независимо на каква тематика е то. Отидох да гледам Midsommar с много малко предварителна информация, като изключим твърдението, че прави дебютната лента на Астър да изглежда като мейнстрийм дъвка, и получих… точно това. Струва ми се твърде тривиално да дефинирам филма през концепции като „харесване“, защото подобна творба не може да се разглежда на такова елементарно ниво. Самият Астър определя жанра, в който твори, като „екзистенциален ужас“. Но нека се опитам да обясня впечатленията си по-надолу.

На някои места Midsommar е описван като „фолк-хорър“ и това е всъщност странно подходяща дефиниция. Действието се развива в наши дни. Дани (Флорънс Пю) губи цялото си семейство, когато сестра ѝ, страдаща от биполярно разстройство, убива родителите им и се самоубива в родната им къща. Неспособна да преодолее ужаса от това преживяване, Дани се уповава на гаджето си Крисчън (Джак Рейнър), който от около година всъщност се чуди как да скъса с нея. В изблик на безволевост и съчувствие, той я кани да се присъедини към него и двама от колегите му докторанти по антропология на пътешествие до изолираната шведска комуна сред планините, от която идва един от тях. Там предстои провеждането на деветдневен фестивал на лятното слънцестоене, който се случва веднъж на всеки деветдесет години.

Още с пристигането си Дани е потопена в психеделичен свят на халюциногенни гъби и чайове, невъобразимо дружелюбни шведи и приказна поляна, над която слънцето никога не залязва напълно. Комуната е място на дълбока ритуалност, особено сега, за този свещен фестивал. Но докато Крисчън и колегите му се опитват да осмислят и анализират видяното и, докато ритуалите и поведението на домакините им стават все по-езически и злокобни, Дани открива, че това място резонира с нея по начин, който кара досегашния ѝ живот да изглежда като кошмар.

Зловещ, гротесков, на моменти буквално отвращаващ, и озарен в ярка слънчева светлина, Midsommar е „feel-bad“ филм за самоубийство, милостива смърт, жертвоприношения, религиозна истерия и асимилация. Това е и история-спирала, в която постоянно отекват темите за онаследяването*, психическите заболявания и тънката граница между доверието и зависимостта от други хора. Също като предишната лента на Ари Астър, тук са вплетени някои от петте стъпки на загубата, но докато Hereditary беше основно отрицание и договаряне, тук имаме по-скоро депресия и приемане.

Оголената сексуалност и постоянното усещане за параноя са в зловещ съюз, правейки филма не точно труден за гледане, но определено напрягащ зрителя, дотолкова, че насред най-агресивните и гротескни сцени в кино-салона винаги да прозвучава нервен смях. С което не искам да кажа, че Midsommar е някакъв фест на черва, зверства и голи старци. В голямата си част филмът е всъщност доста притаен и дискретен. Но почти през целите два часа и половина Астър нагнетява дискомфорт и напрежение по невероятен начин. Шокиращите сцени често идват отникъде и без предизвестие, а хората в комуната ги третират с усмивка и ръка, протегната в знак на приятелство.

Актьорската игра във филма е изключителна. Ари Астър винаги изисква много от главните си героини и Флорънс Пю се справя с апломб. Психическата травма, трудно потисканата истерична нишка, нуждата да не създава проблеми на никого около себе си, репресираните чувства на несигурност във връзката ѝ с Крисчън – всичко това е изиграно по толкова нюансиран начин, че развитието на Дани в нито един момент не бие на кухо и не изглежда изкуствено. Макар и много от случващото се в Midsommar да е гротескно и ужасяващо, Дани е жена, която търси връзки на зависимост, а култът в комуната говори език на емпатия и семейна принадлежност, и това носи странен елемент на катарзис в ролята. Пю е изгряваща звезда и нямам търпение да видя какво ще направи в бъдеще.

Останалите актьори имат по-малко работа от нея, но също си я вършат добре. Доста хора критикуват образа на Крисчън като твърде еднопланов, но според мен Рейнър е наистина силен в ролята на емоционално-ампутиран чук, който няма кой знае колко силни морални ценности и седи с приятелката си повече от страх, отколкото от лоялност, като същевременно постоянно се проваля да ѝ бъде истинска опора, когато Дани има нужда от него. Всички шведи са, естествено, зловещи усмихнати психари, както е и в реалния живот ¯\_(ツ)_/¯

От определена гледна точка историята на Midsommar е доста по-директна и лишена от интригите на Hereditary, но същевременно тя е използвана в услуга на много по-символичен тип преживяване. Ари Астър коментира в интервюта, че е искал да обвърже фолк-ужаса с история за разпадането на романтична връзка, и в лентата е пълно както с визуални, така и тематични елементи, свързани с любовта и нейните насилствени или патологични проявления. Иконографията всъщност е един от най-силните символични аспекти на филма. Ако следите картините и гравюрите, които могат да се видят на фон (или понякога дори в центъра на екрана), те често разкриват части от сюжета или намеренията на персонажите. Дори финалната сцена е дотолкова пропита с визуални символи, че при все очевидното послание, което би следвало да носи, всъщност човек може да си зададе много въпроси за това какво точно е видял.

Което и обобщава мнението ми за Midsommar. Ако трябва да сравнявам чувствата си към него с тези спрямо Hereditary, то бих предпочел Hereditary. Въпреки това бях интензивно впечатлен от втория филм на Астър. Това е нещо, което трябва да се гледа с отворени очи, внимание и толерантност към гротеската. Ако зрителят приеме предложението, което режисьорът прави с тази история, той ще открие в нея много материал за размисъл. Дори в крайна сметка да решите, че лентата не ви е харесала, тя определено ще остане с вас дълго време след като я гледате. Което в крайна сметка е една от най-големите препоръки за добрия ужас.

Анализ на финала

След като гледате филма, може би ще си зададете някои от въпросите, които си зададох и аз, поради което исках да напиша няколко думи за последната сцена. Естествено, спойлерът е огромен, така че недейте да четете, ако не сте гледали Midsommar.

В края на историята, Дани – коронясана като Майската кралица – трябва да избере последната девета жертва за кладата. Изборът е между непознат култист от комуната и Крисчън, когото току що е видяла да ѝ изневерява. Следващата сцена ни показва как Крисчън е положен в кожата на изкормена мечка, поставен по средата на хамбара, и изгорен жив заедно с другите жертвоприношения, докато Дани се усмихва щастливо насред ритуалната истерия на комуната. Тя е избрала него и е получила катарзиса на освобождаването си от токсичната връзка.

Но това ли е наистина сцената, която виждаме? На първо място, на чисто тематично ниво катарзисът е напълно фиктивен. Дани е психологически нестабилна и отчаяно търсеща зависимост във връзките си. Когато Крисчън се оказва неспособен да отвърне на нуждите ѝ, тя се оставя да бъде асимилирана от култа, който предлага на практика физическа зависимост един от друг (сцената, в която другите момичета я успокояват със собствените си крясъци, впримчвайки я в ритъма на дишането си, е сред най-силните във филма въобще). Тоест, освобождаването ѝ от Крисчън е на цената на тотално поробване в комуна, където никой няма собствена идентичност.

Нещо повече – Флорънс Пю казва в интервюта, че според нея в момента, в който виждаме Дани, покрита от глава до пети с цветя и изправена пред избора на деветата жертва, тя е до такава степен надълбоко в психическия си срив, че дори не осъзнава какво се случва. Нито пък виждаме тя да избира Крисчън. Това е оформило начина, по който актрисата е изиграла ролята, тоест за нея Дани не знае, че го принася в жертва, а усмивката ѝ накрая е заради красотата на пламъците и чувството за принадлежност към комуната, а не заради това, че бившето ѝ гадже в момента изгаря живо.

Ари Астър от друга страна смята, че Дани поне в някаква минимална степен съзнава какво се случва с Крисчън, но признава, че множество сцени, в които тя губи връзката си с реалността, са били изрязани от финалната версия на филма, което позволява и трактовка като тази на Пю. Независимо коя интерпретация е по-„вярна“, фактът е, че завършекът на Midsommar подлежи на доста дълбок психологически и емоционален анализ. Което го и прави толкова добър в крайна сметка.

Оценка: 9/10