Режисьор: Джей Джей Ейбрамс

Сценарий: Джей Джей Ейбрамс и Крис Терио

В ролите: Дейзи Ридли, Адам Драйвър, Оскар Айзък, Джон Бойега, Кери Фишър, Марк Хамил, Иън МакДиърмид, Джунас Суотамо, Антъни Даниелс, Ричард Грант, Наоми Аки, Кери Ръсел, Донал Глийсън, Лупита Ньонг'о, Били Дий Уилиамс, Кели Мари Тран, Грен Грунберг, Били Лорд и мн. др.

Star Wars винаги е била боклучава история.

Ок, това е кликбейт, но от определена гледна точка* е и истината. Оригиналната трилогия разказва история за хора, израснали в покрайнините на цивилизацията, които ровят из боклука (в някои сцени – буквално), за да оцелеят. Очуканите брони, ръждата, олющената боя, това са визуалните символи, на които контрастира стерилната чистота на Империята. Дори в епизодите от предисторията  (която в голяма степен беше заменила почти тактилното усещане за свят, видял много, много употреба, с нереалистични компютърни ефекти) Анакин пак произхождаше от същата тази мръсотия и боклучавост.

С последната трилогия Джей Джей Ейбрамс се опита да се върне към атмосферата на оригиналните филми. Компютърните ефекти бяха заменени от практически, където това беше възможно, политическите интриги и елитаризмът на Епизоди I–III изчезнаха, а на тяхно място се възроди добрата стара история за групата смели бунтовници, изправени срещу чудовищен деспотичен режим. За много хора Силата се пробужда беше твърде точно завръщане към ценностите на оригиналната трилогия, но за мен вселената на Star Wars никога не е била ценна с експерименталност или оригинални сюжети, а с духа си. Емоционалният заряд на далечната галактика преди много години е това, което впримчи въображението ми, когато бях 3-годишен и не знаех, че съществуват цели два филма извън очуканата видеокасета на Нова надежда, с която разполагах. И началото на новата трилогия ми даде именно това – тази очукана, боклучава вселена, в която слабостта е сила, а Силата е символ на несломимостта на човешкия дух.

Но после дойдоха Последните Джедаи. Филм, който доведе половината фендъм до разпенен гняв, а другата половина – до объркана възбуда. Нямам намерението да се връщам към най-противоречивата Star Wars история, само ще кажа, че с деконструкцията си на вселената, в която работеше, с преобръщането на всички обещания, дадени от предишната част, и с новите тематични линии, които изгради върху пепелта им, Раян Джонсън направи страхотен (за мен!) филм и не особено добър Star Wars епизод. Силата (pun intended) на този франчайз не е в играта с клишета и очаквания, а в почти наивната и откровена интерпретация на Пътя на героя*. В който ред на мисли, ако подобна лента беше самостоятелен филм в тази вселена, според мен тя щеше да бъде възхвалявана до небесата. Но като част от основна трилогия, тя беше твърде рязък контраст с тона на Star Wars.

Което означава, че Възходът на Скайуокър имаше тежката задача да върже всичко това в кулминация, която не само завършва новата трилогия, но и всичките девет филма от сагата за Семейството С Лазерните Мечове. Е, успя ли Джей Джей да достави достоен финал?

Абсолютно.

И абсолютно не.

Не се опитвам да се правя на интересен, честно! Истината е, че Възходът на Скайуокър се опитва – и частично успява – да бъде толкова много различни неща едновременно, че е невъзможно да се даде еднозначен отговор на въпроса за качествата му, бил той обективен или субективен. На структурно ниво това е задъхана история, която те удря с чук между очите още с плъзгащите се надписи под заглавието и не отпуска скоростта поне до средата на филма. Ритъмът на лентата е абсолютен хаос, който категорично има нужда от поне още 20 минути, осем от които да са посветени на гледане в далечината, за да има време зрителят да си поеме дъх.

Но Е ли това проблем? Star Wars винаги е имал трудности с ритъма. Всяка сцена в Нова надежда, например, се усеща с около две минути по-дълга от необходимото. Времевата линия на Империята отвръща на удара е абсурдна и вкарва неясно колко дни/седмици от обучението на Люк в двата часа, в които Империята преследва Хилядолетния сокол из астероидното поле. Половината времетраене на Завръщането на Джедаите е посветено на пролог! Феновете на тези филми не търсят ритъм в тях, а емоционален заряд. И Възходът на Скайуокър задъхано доставя заряд след заряд, докато зрителят не се чувства тотално разстрелян от емоционални куршуми.

Ще забележите, че не съм казал и дума за историята, което е (а) защото е невъзможно да кажа каквото и да е, понеже голямата изненада е още в отварящите надписи, така че ще я коментирам в спойлер частта по-долу, но и (б) защото тя е пълен хаос. Поредица от малки куестове в търсене на макгъфини и конфронтации, която кулминира в епична битка в духа на Завръщането на Джедаите. Филмът се стреми да угоди на феновете на оригиналната трилогия. И на тези на Силата се завръща. И на тези, които не харесаха Последните Джедаи. Но… донякъде и на тези, които харесаха Последните Джедаи. Фенсървис моменти бликат от всеки втори кадър, понякога за добро, понякога… не толкова.

Уви, в огромното си старание да завърши трилогията и цялата сага, Възходът на Скайуокър пропуска да завърши себе си. Главните герои на новата история преминаха през твърде неравен терен в предните два филма и вместо да си даде времето да комбинира линиите им в нещо кохерентно, което да завърши, финалът на трилогията препуска през развитието им по същия начин, по който препуска през сюжета си. Сценарият поставя малки кукички, които после забравя, отношенията между тройката „приятели“ така и не се доразвиват (за това имам БЕЛЕЖКИ в спойлер-частта) и на практика единствената линия, на която филмът обръща внимание, е тази на Рей и Кайло, но дори там сценарият не ни оставя време да усетим истински кулминацията на историята. Странични, но важни в предните филми герои като Генерал Хукс (Донал Глийсън) и Роуз Тико (Кели Мари Тран) получават обидно малко – или просто обидно – развитие, когато изобщо се появяват във филма. Единствената линия, за която не мога да обвиня сценария, е тази на Лея (Кери Фишър), която е завършена по елегантен и изпълнен с топлота и почит към образа начин и бих казал постига максимума предвид трагичните обстоятелства. Както писах и по-горе, филмът има нужда от поне още 20 минути екранно време, и бих дал много, за да получа разширената режисьорска версия.

Възходът на Скайуокър е може би най-впечатляващият във визуално отношение филм в цялата сага*. Битките са изключителни, гледките са изключителни, прическите на всички герои са изключителни. Нещо повече – в доста рязък контраст с всички предишни филми, тук имаме позив към древното минало на галактиката и в някои сцени лентата граничи с хорър фентъзи. Всеки, който е гледал трейлъра, е видял чудовищната флотилия от звездни разрушители – тези сцени са точно толкова зашеметяващи, колкото обещават да бъдат. Музиката на Джон Уилямс е все така епична – впрочем, това е последният саундтрак, който той пише за сагата. В по-голямата си част, темите са повторения и амалгами на големите класики, но едноименната мелодия „The Rise of Skywalker“ е разкошна.

В крайна сметка, това е несиметричен филм, който се опитва да бъде всичко за всички, и успехът му ще зависи в огромна степен от това какво искате да видите в него. „Обективно“ погледнато, режисурата е тотално в джаза, сценарият е хаос, а тематиката е фокусирана като изстрел от двуцевка. Но също толкова „обективно“ погледнато, Възходът на Скайуокър доставя невероятни емоционални моменти, както на огромна тъга и отчаяние, така и на изключителен героизъм и триумф. Което винаги е било ядрото на Star Wars. Така че субективно погледнато, за мен това беше страшно удовлетворително преживяване (което си доставих три пъти в отварящия уикенд). Влиза ли в личния ми Топ 3 на игрални филми в тази вселена? Не знам, твърде рано е да се каже. Инстинктът ми към момента е „по-скоро не“. Но с всяко следващо гледане както дефектите му ми ставаха все по-очевидни, така и кефът от гледането ставаше все по-голям.

 Следват спойлери. Ако не искате да се спойлите, можете да прескочите до последния абзац, или изобщо да игнорирате останалата част от текста.

Сериозно, ЩЕ СЕ СПОЙЛИМ!

Готови?

Окей.

Свободни размисли (да се чете „основно критики“)

При все като цяло позитивната ми реакция към филма, истината е, че в него има доста дразнещи неща, и ми се иска да им обърна внимание. Това ще е т.нар. „обективна“ част от ревюто, поне в някаква степен. Ако не сте го гледали и ви трябва причина да си го спестите, четете смело. Ако сте го гледали, чувствайте се поканени да споделите вашите мнения по тези въпроси в коментарите.

Последните Джедаи? Какви последни Джедаи?

Джей Джей видимо мрази предния филм. И може би с право – в крайна сметка Раян Джонсън игнорира или неутрализира повечето кукички, оставени в Силата се пробужда. Но степента, с която Възходът на Скайуокър се преструва, че средната част от трилогията не се е случила, е обидна и води до излишни слабости. Отварящите надписи можеха спокойно да гласят „Помните ли Последните Джедаи? Ок, ето ви Палпатин вместо това.“

Роуз е във филма буквално колкото да е във филма. Фин и По отиват на „приключение“ с Рей, за което никой от двамата не е квалифициран, но Роуз остава в лагера, защото… трябва да учи? Стига глупости. И особено ако човек не си е причинил отвратителната книга Resistance Reborn, в която Фин мимоходом казва „а, ми разбрахме се, че нищо няма помежду ни“, филмът така и не си дава труда да ни каже как аджеба двамата свършват предната част с целувка, а тук на практика нямат интеракция помежду си.

Същата е ситуацията с един куп други герои и сюжетни и тематични елементи. Генерал Хукс е пълна пародия и умира веднага след маломерната си роля във филма (тук вината е по-скоро на Джонсън, който го превърна от зловещ фашист в инфантилна шега), „Маневрата на Холдо“ е изкарана от обръщение с коментара „това е едно на милион шанс“. Концепцията, че Рей е „никой“ и че Силата не е аналог на благородническо потекло и може би всеки има потенциала да я достигне (помните ли детето с метлата?) е премахната с бързия реткон „да, родителите ти не са били важни. ПО ТЕХЕН ИЗБОР! А, бтв, ти си внучка на Палпатин“. Което – хвала на Джей Джей, че не е паднал в капана на „преобръщане на очакванията“, щото тази идея я циклим още от Силата се завръща насам, но мога ли да споделя, че сега стотици милиони хора по цял свят си представят този гнусен гоблин по време на секс?

Което ме води към…

Планировката и липсата на визия

Катлийн Кенеди понася доста критики за неравния път на Star Wars под контрола на Дисни, и според мен немалко от тях са незаслужени. Но едно нещо, уви, е категоричен факт. Новата епоха е лишена от дълготрайна визия и смелост. За това писах и в материала си за „Journey to The Rise of Skywalker“ статията – неспособността на Кенеди да поеме рисковете, които позволиха на Кевин Файги да превърне Марвел в най-успешната кино-вселена в света. Новата трилогия видимо нямаше предначертан път на развитие, извън някакви явно свръх бегли очертания. Джей Джей направи типично Джей Джейевска лента, подчинена на носталгия и почит. Раян Джонсън – десетократно по-голям артист – направи свой собствен филм, подчинен на неговия собствен почерк. Резултатът беше манджа с грозде.

Най-дразнещото е, че това е пътят, по който мина и оригиналната трилогия! Независимо колко историята е загладила острите ръбове, Империята отвръща на удара поема огромни рискове спрямо обещанията, дадени в Нова надежда. И Завръщането на Джедаите в немалка степен игнорира някои от тематичните и емоционални моменти от предходния филм. Но съществената разлика е в степента. При все различния почерк на творците, включени в тези проекти, всеки от оригиналните Епизоди надгражда върху построеното от историята до момента. Възходът на Скайуокър имаше шанса да направи същото, но вместо това Джей Джей избра да бъде страхливец и да започне кардинално нова история, която не е продължение на на практика нищо в тази трилогия и се преструва, че Последните Джедаи не са се случили… като същевременно се преструва, че всичко в тях все още е канон и всичко е наред, и спрете да го питате, и вижте – ПОРГОВЕ!

Което пък ме води до…

ПОРГОВЕ!

Този филм е свръхдоза на фенсървис. Хареса ли ви Последните Джедаи? Всичко от него е синтезирано тук. Мразихте ли Последните Джедаи? Няма проблем, този филм има отговор на това. Палпатин? Back online and fully operational! Искате Люк да хване светлинния меч, вместо да го хвърли? Абсолютно. Но и Поргове? Да, и Поргове. Хан Соло като дух, нищо, че не е Джедай? Майната му, защо не? Искате Лея да е Джедай? Готово. Искате Рей да е едновременно Някой и Никой? Скайуокър? Палпатин? Готово – тя е всичко това едновременно! Станвате ли Рейло? Няма проблем, ще ги цунем накрая. Търсите ли изкупление за Бен Соло, ама не много? Възходът на Скайуокър доставя. Дразни ви робовладелският строй на дроидите? Ще дадем на С3РО сам да избере дали да се жертва. Тревожи ви, че във всяка втора сцена от франчайза има жестокост към животни? Ще излекуваме извънземен базилиск! Искате включване на разширения канон? Какво ще кажете за гласовете на Асока Тано и Канан Джарус от анимациите? Яд ви е, че Чубака така и не получи медал в Нова надежда, при все, че свърши също толкова работа, колкото Люк и Хан? ЩЕ МУ ГО ДАДЕМ ТУК! В опита си да угоди на всички едновременно, Възходът на Скайуокър е като задъхано хлапе, което иска да ти разкаже за това, но и това, но и това, и после другото, и, и, и!!!!!!! Срам ме е колко голям кеф ми донесоха повечето от тези моменти (и доста други), но е трудно човек да не му е леко неудобно от отчаяната нужда на Джей Джей да ни се хареса.

LGBTQ репрезентация

Ох… Докога? В смисъл, ДОКОГА? Писна ми Дисни да се правят на ударени и да искат овации за мимолетни сцени на еднополови целувки или намеци, че нечий партньор е от същия пол. Телевизията – включително (и особено) тази за деца – отдавна постига много повече и честно казано дълбоко не ми пука за Китайския пазар и кой от какво щял да се обиди. Джей Джей обяви предварително, че Фин и По няма да бъдат двойка в този филм, но щяло да има ЛГБТК репрезентация. И най-смешното не е колко жалка е въпросната*. Две жени се целуват в рамките на една секунда – барем поне едната от тях е именован персонаж, мерси за което.

Не, най-смешното е, че самият ФАКТ, че му се наложи да говори за По и Фин предварително, демонстрира колко явна е химията между тези двама персонажи във всички филми, книги и комикси с тяхно участие (и колко логична би била връзката помежду им, предвид че нито един от двамата не е любовен интерес за Рей). И което е още по-тъжно – шеметната скорост на Възходът на Скайуокър позволява спокойно двамата да имат катарзисен романтичен момент някъде по пътя за поредната макгъфин локация (нека си спомним, че Големият Епичен Романс между Хан и Лея е базиран на две и половина сцени на натискане из тесните пространства на Сокола в общо 4 минути от цялата сага), и тя пак щеше да може да бъде отрязана за Китай.

Съжалявам. Знам, че на малко хора им пука за тази драма, но тъкмо приключваме 2019 г. Отказвам да съм благодарен на Дисни за трохи, когато толкова много други компании правят толкова повече за репрезентацията на малцинства като моето. От друга страна, моят личен канон си е окей, защото НИЩО във Възходът на Скайуокър не си противоречи с позицията ми, че По е би, а Фин е гей ¯\_(ツ)_/¯

On Your Left

В духа на горните ми размисли за дълготрайната визия за Star Wars, и по-скоро за липсата на такава, трябва да отбележа, че големият климакс както на космическата (така де – стратосферна) битка, така и на сблъсъка между Рей и Палпатин накрая, е директно взета от Отмъстителите: Краят. По е отчаян, всичко ще свърши ей сега, и внезапно Ландо му се включва в радиото и идва с цялата галактика след себе си. Палпатин казва „I am all the Sith“, Рей му отговаря с „And I… am Iron Man“, така де, каквото там.

Проблемът е, че когато Сам* възвестява пристигането на Отмъстителите, това е емоционален залог, върху който сме треперили цяла година – тези герои са наши любимци и предишният филм ги остави мъртви. Междувременно, епичната флотилия във Възходът на Скайуокър идва от централните галактически светове, с които Star Wars филмите традиционно не се занимават. Да, сред корабите има великденски яйца от разширения канон, но в по-голямата си част това са безименни возила, не обичани герои. И тъй като тази част прави толкова големи усилия да неутрализира темите от Последните Джедаи, в пристигането им парадоксално липсва емоционалният заряд, нужен за да бъде моментът наистина катарзисен. Що се отнася до Тони Старк – пардон, Рей – тази последна размяна на реплики, преди Палпатин да се самоизпържи за втори път в кариерата си на Сит, просто стои изкуствено и е твърде близка то Краят, за да не направи негативно впечатление.

Първата усмивка

Понеже Адам Драйвър е по-добър актьор, отколкото този франчайз заслужава (виждал съм го наживо на театрална сцена, момчето знае какво върши), финалната му сцена е абсолютно убийствена, когато Бен се усмихва и зрителят осъзнава, че това е първият път, в който лицето му е в такава конфигурация в тази трилогия. Не, че имам какво да добавя по въпроса, просто исках да споделя колко силно впечатление ми направи.

Толкова от мен по темата. След изписването на всичките тези критики, се чувствам раздвоен. Защото те наистина са валидни за мен, и защото същевременно наистина не можаха да ми развалят впечатлението за филма. Възходът на Скайуокър е точно типът боклук, който Анакин, Люк или Рей биха изградили от части, намерени из бунищата на провинциалните си планети – странна буца от елементи, които не си пасват идеално, но които работят заради вдъхновението и страстта на хората, които са ги построили. Лентата е безкрайно далеч от идеална. Но в несъвършенствата си тя е класически Star Wars. Какво повече можехме да искаме от финала на сагата?

Оценка: 8/10