Гробище за домашни любимци Понякога липсата на адаптация е за предпочитане...

„Понякога смъртта е за предпочитане“. Това е най-известният цитат от зловещия роман на Стивън Кинг и една от най-известните реплики в цялото му творчество. Гробище за домашни любимци е смятана от много хора за най-страшната му книга, но той самият дълги години не е искал да я издава – принуден е да го стори единствено заради задължението си да предостави един последен ръкопис на издателството, с което впоследствие прекратява отношения. Историята за погребалната могила в задния двор на семейството на доктор, дошъл от голям град (Чикаго в книгата, Бостън в новия филм, подозирам, за да няма сцени с летища в тях) в малкото градче Лъдлоу, Мейн, е лирична ода за бавната деградация от щастие до пълен разпад и от рационалност до маниакална лудост.

Новата адаптация* прави доста промени в сюжета, някои от които обусловени от различния медиум, други… от по-неясни причини. Историята отново ни запознава с Луис Крийд (Джейсън Кларк), жена му Рейчъл (Ейми Сеймец), петгодишната им дъщеря Ели (Жете Лорънс) и едва проходилия Гейдж (няколко на брой малки момченца), които тъкмо пристигат в новата си къща в Лъдлоу, Мейн. Луис е приел работа като доктор в местния университет и въпреки неприятния трафик от цистерни от местната фабрика, семейството се надява, че по-бавният ритъм на малкото градче ще им се отрази добре.

Не след дълго обаче Ели открива пътека зад къщата, водеща до Гробището за домашни любимци – място, оградено от стена от мъртви клони, където децата от Лъдлоу погребват животните си със свои собствени ритуали. Новият съсед на семейството, Джъд (Джон Литгоу), разказва историята на Гробището и предупреждава семейството да не пуска децата си да ходят там сами. Скоро обаче котката на Ели е прегазена от камион и в опит да помогне на детето да се справи със страданието от загубата, Джъд води Луис през стената от клони до място много по-навътре в гората – втора погребална могила, в която мъртвите не остават мъртви за дълго, но това, което се връща, не е непременно това, което е било погребано.

Гробище за домашни любимци е история за естеството на смъртта и нейната необходимост в човешкото съществуване, за страданието и нездравословните начини, по които хората реагират на него. В книгата тази тема е развита в бавна и същевременно интензивна спирала, където читателят през цялото време съзнава накъде се движат събитията, но е неспособен да повлияе по никакъв начин на ставащото. Филмовата адаптация по необходимост трябва да промени този основно интровертен фокус, но именно тук нещата тръгват на зле. Защото при все някои наистина страхотни атмосферични моменти, лентата на режисьорското дуо Кьолш и Уидмайър* просто е скучна. Историята се движи тромаво (което е проблем във филм, едва надвишаващ час и половина), натягането на атмосферата не се усеща особено, а когато свръхестественият елемент нахлува в живота на героите, те или го игнорират, или го прегръщат с такъв ентусиазъм, че всякаква психологическа дълбочина просто изчезва.

Проблемът не е в актьорската игра. Джейсън Кларк е ветеран, а Джон Литгоу е Джон Литгоу. Дори по-малките роли на Ейми Сеймец и Жете Лорънс като Рейчъл и дъщеря ѝ Ели са чудесно изиграни и дават максимума, който сценарият позволява. Сценарият, уви, не позволява много. Историята се движи по повърхността на всички психологически моменти от оригинала, реплики от книгата се изхлузват от устните на актьорите без да имат реална връзка със ставащото на екрана, което изхвърля зрителя от атмосферата, а промените… Ох, промените.

Искам категорично да заявя, че от много години насам се стремя да не се влияя от сюжетни промени между различните медиуми, дори когато оригиналът ми е любима книга/комикс/к’вототам. И понеже романът беше пресен в съзнанието ми, се постарах да прочета две тотално различни книги преди да гледам филма и да се прочистя от директни сравнения. Дори при тези обстоятелства, някои изменения просто не стават. Отношенията между героите са елементаризирани до степен „познаваме се и си говорим“, като най-важната връзка – тази между Луис и Джед – е абсолютно изхвърлена в миманса, което прави цялото пътуване до Гробището напълно нереалистично.

Най-основната промяна теоретично би трябвало да е спойлер, но ако сте гледали дори секунда трейлър или дори ПОСТЕРА на филма, знаете, че малката Ели умира и Луис я погребва в Гробището. В романа това е бебето Гейдж – нещо, което Кинг садистично ни казва дълго преди да се случи. Целта на промяната е очевидна – 7-8-годишно дете може да изиграе ролята на бездушна демонична реанимация, докато 2-3-годишно не може. Обаче това убива най-силния и травмиращ елемент от цялата история, заменяйки го с безвкусно претоплената концепция за „зловещото хорър момиченце“, която сме дъвкали още от Екзорсистът насам… Това клише е по-старо от мен, а в без друго невдъхновения сценарий на Мат Грийнбърг и Джеф Бюлер не работи въобще.

След това, разбира се, имаме финала. За него няма да спойля, но той е тотално различен от този на книгата (и доколкото разбирам – на първата филмова адаптация) по начин, който още повече амортизира героите и отношенията им. Ясно е, че пълно щастие няма да има, но за изцяло новия завършек на историята тук не можах да намеря оправдание – той е безкрайно по-елементарен и постен от тъжната последна страница на романа.

В случай че прескочихте от първия абзац директно до последния, ето я присъдата: при все чудесните актьорски изпълнения и на места добрата атмосфера, не мога да препоръчам Гробище за домашни любимци. Ако сте фенове на книгата, филмът ще ви разочарова с бездушната си и скучна трактовка. Ако не сте чели книгата или не сте ѝ почитатели… филмът ще ви разочарова с бездушната си и скучна история. В момента живеем в ренесанс на филмовия хорър жанр и след брутално качествени филми в последните години като It follows, Бягай! и Us, Hereditary, The VVitch, и не на последно място най-успешния хорър бокс офис въобще – ТО от 2017 г. – за такива плитки адаптацийки място просто няма. Понякога смъртта наистина е за предпочитане и новото Гробище за домашни любимци, също като жертвите си, е изгубил душата си в процеса на реанимация…