Огненият пръстен

Огненият пръстен (или Pacific Rim, за владеещите английски) ни се беше заканил от доста дълго време. Един от онези проекти, които стават известни отрано заради хората, стоящи зад тях (в този случай – великолепния Гийермо дел Торо), но не получават чак толкова внимание заради потенциално катастрофалния си сюжет. В крайна сметка, възможно ли е човекът, който ни даде нюансираната военна драма Лабиринтът на фавна, да пресъздаде Neon Genesis Evangelion с американски героизъм и да не се провали епохално? Междувременно премиерата наближи и се оказа, че доста хора очакват филмът да е слаб. Въпреки това из големите американски градове плъзнаха билбордове. Чикаго например беше напълно залят, чак по рейсовете налазиха гигантските роботи. Е, моментът дойде. Каква е присъдата?

Годината е две хиляди и някоя си там, десетина години напред в бъдещето. Насред Тихия океан се е отворил портал към друго измерение и през него нахлува гигантско чудовище. Танкове, самолети и прочее се оказват смущаващо импотентни и звярът погазва шест града, преди най-накрая да бъде повален. Скоро се появява втори. И трети. И човечеството стига до извода, че за да се преборят с нашествениците – наречени междувременно „Кайджу“ (японската дума за чудовище) – е нужно ново оръжие. Така започва международната програма за изграждането на гигантски роботи – Йегер (немската дума за ловец). Всеки Йегер има двама пилоти, които контролират лявата и дясната му страна чрез телепатична връзка, при която двамата споделят съзнанията си и действат в пълен синхрон. Роботите започват да отблъскват зверовете, а пилотите им стават рок-звезди, обожавани по цял свят.

Но с напредването на войната Кайджу стават все по-силни и умни и се адаптират все по-успешно срещу Йегерите, докато един ден световните лидери не решават, че програмата трябва да бъде прекратена за сметка на колосална стена, която крайбрежните държави ще издигнат по бреговете си. Последните четири Йегера и техните пилоти са събрани в последната база в Хонконг, а с тях – и пилота Райли Бекет (Чарли Хънъм), изгубил брат си в битка с Кайджу преди години. Не след дълго поредната атака минава през новата стена като нож през масло, а чудовищата започват да се появяват с все по-бързи темпове и във все по-голям, силен и интелигентен формат, и става ясно, че четирите Йегера може би са последната надежда за оцеляване на човечеството.

Огненият пръстен е летен екшън, пропит с американски героизъм, но същевременно отдава почит както на класическите японски филми с чудовища, така и на известни аниме сериали като Evangelion или Волтрон. Всъщност лентата е много повече Ева, отколкото Годзила и привкусът на Трансформърс (со се потрошаването на цели градове с размахване на юмрук/опашка/меч/пипало) е туширан до почти пълна невидимост. Тази премереност всъщност е пропита във всеки един аспект на филма. С такава тематика е НЕВЪОБРАЗИМО лесно кичът и евтинията да избликнат от множество места – през актьорската игра и репликите, та до употребата на взривове и разрушения, и цялостния сюжет. Гийермо дел Торо обаче е точно толкова добър режисьор тук, колкото и в сериозните си драматични филми, и просто шапка му свалям колко умело си играе с клишета и предполагаемо прости похвати, за да направи произведение, което носи неуловимото усещане за качество. Историята е предвидима на всяка крачка, но вместо да дразни, това създава уют – „ок, формулата е ясна, хайде да видим какво са направили с нея“. Доста се говори за аниме-заемките, откъм сюжетни елементи и герои. За мен лично това са повече намигвания, чието разпознаване не променя особено нивото на удоволствие.

Актьорите са чудесни в ролите си. С което не искам да кажа, че в Огненият пръстен има някаква изпепеляваща игра, а че кастингът е идеален. Филмът разчита на жанрови стереотипи и всички герои, които изобщо имат някакви реплики, са се разположили удобно в кутийките си и играят с видим кеф. Освен Райли, имаме Опитния Военен, Стакър Пентакост (Идрис Елба), Смелата, Но Търсеща Отмъщение Мако Мори (Ринко Кикучи), Нахаканият Антагонистичен Пилот, Който Всъщност Е Свестен, Чък Хенсън (Робърт Казински), Двамата Шашави Учени, Които Спасяват Деня (Чарли Дей и Бърн Горман) и… Рон Пърлман. Защото филм на дел Торо без Рон Пърлман не е пълноценен. В случая ролята му е на дилър на Кайджу органи на черния пазар и образът е безценен.

Но това, заради което всички отиваме да гледаме Огненият пръстен, не е сценарият, нито актьорите. Не, парите за билета са посветени на гигантските роботи, които се млатят с гигантски чудовища! Нещо, което на практика никога не сме виждали във високобюджетен филм, сърбеж, който Трансформърс тотално се провали да почеше. Кайджу са великолепна кръстоска между Годзила, носорог и динозавър, тук-таме с елементи на октопод. Всеки бегемот е различен, но въпреки това всички са разпознаваеми като принадлежащи на една и съща раса. Гадините комбинират животинска агресия с интелигентна стратегия, а някои от тях имат и „вградени“ оръжия, поради което и резултатът е наистина ефектен. Йегерите междувременно са великолепни роботи ала Evangelion и Gundam, всеки със своя собствена индивидуалност и различни показатели. Руската машина е стара, тежка и мощна, китайската е триръка и шантава, американската е най-яката и т.н., както си му е редът.

По-важното е как дел Торо и специалните ефекти са се справили с екшън сцените. Трансформърс има на практика същия тип екшън, но там експлозиите и разрушенията са на толкова преден план и толкова много отделни елементи се движат във всяка сцена (най-често по пет различни битки в един кадър), че е на практика невъзможно да дешифрираш хаоса. Огненият пръстен обаче не прави тази грешка. Тук битките между Кайджу и Йегерите са най-често един на един или двама на един, и толкова перфектно „хореографирани“, че в нито един момент не се чудиш какво се случва. Разбира се, разрушенията са огромни, но фокусът не пада върху сриващите се сгради и взривяващи се превозни средства, а върху млатенето между роботи и чудовища. Всъщност конкретни моменти видимо са сложени във филма специално за да изквичиш от кеф като се случат, например когато Джипси Дейнджър (Йегерът на нашето момче) започва да млати противника си с траулер…

Което всъщност може да се сложи като рамка на целия филм. Мащабността в Огненият пръстен, размерите в него са осезаеми. И тук не говоря само за големина, а – колкото и да смешно да звучи – за реализъм. Когато трансформърите се млатят насред голям град, имаш чувството, че гледаш видео-игра, но когато Йегерите се сблъскват с Кайджу, усещането за реален мащаб е неоспоримо. И понеже този път гигантските роботи не са извънземни, а създадени от хората в близкото бъдеще, впечатлението, което оставят, е за реални машини, които наистина могат да бъдат построени. Така тотално неправдоподобният сюжет се превръща в нещо, което при все абсурдността си, е убедително.

В крайна сметка Огненият пръстен изглежда няма да стане бокс-офис хит, което е жалко, защото на ниво лятно забавление това е едно от най-качествените предложения за последните няколко години. Филмът е безмозъчно забавление, изградено от таланта на човек, който е всичко друго, но не и безмозъчен, и резултатът е перфектен за прекарване на два часа в кино-салона. Препоръчвам горещо. Ако гледате само един филм с гигантски роботи и чудовища това лято, то той непременно трябва да бъде Огненият пръстен.