Имало едно време… в Холивуд
Режисьор: Куентин Тарантино
Сценарий: Куентин Тарантино
В ролите: Леонардо ди Каприо, Брад Пит, Марго Роби, Ал Пачино и др.
Ако от икономическа перспектива класическото кино преживяване е на бавен поход към смъртния си одър, от естетска вече е почти там – поне по претенциозната дефиниция, която не признава дигитални прожекции на финализирани в 2К* видео файлове за „кино преживяване“. В този контекст 65-милиметровата лента* престава да бъде просто полезно техническо предимство при снимане на мащабни продукции и се превръща в символ на всичко впечатляващо, непрактично, прекалено (по готин начин) и в крайна сметка обречено в стария Холивуд. Образът на Тарантино като режисьор се съдържа напълно във факта, че в Омразната осморка извади тази лента от прашасалите складове, само за да заснеме камерен филм, който спокойно би могъл да е пиеса – решение на ценител; очарователно, макар и по неизбежно снизходителен начин.
Тези приказки за измеренията на лентите са отвлечен увод, но това важи и за отрязъци от Имало едно време… в Холивуд, защото той често обговаря аналогови прожекции, прелива в съдържанието им, а понякога показва и тях самите – сред основните смислови носители е един измамно ефимерен кадър, в който обемният лъч на прожекционен апарат свети право в камерата и очите ни. Последното творение на Тарантино е щедро и разточително обяснение в любов към седмото изкуство, което теоретично не е качествено различно от останалото му творчество, но действа по доста по-многослоен и изненадващ начин. Режисьорът винаги е боравил с непретенциозната част от киноманската тъкан, но го прави по впечатляващо естетски начин и точно затова е допринесъл толкова за легитимирането на пълпа в кино културата. Всичките му филми почиват върху богата жанрова традиция, но досега бяха впрегнати в изпълнението ѝ. С деветата си лента режисьорът разказва за самите си влияния и дори донякъде ги деконструира, само за да ги прегърне накрая в една триумфална, еуфорична и – най-важното – заслужена сцена.
Нетипично за създателя си, Имало едно време не гради и не освобождава напрежение около проточени и драматургично обременени ситуации, каквито тук на практика липсват. Движението на сценария в огромна степен не е твърде насочено и често ни залива със случки, които не са произволни, но не са и особено сюжетни и най-вече отварят тематични връзки. Очевидният пример е Шарън Тейт, чието участие стана известно с абсолютната му липса на влияние върху и взаимодействие със каквото и да било друго в историята. Подобни висящи елементи неизменно пораждат съмнения в писането, но е важно да се разбере, че светът на този филм в никакъв случай не отразява нашия собствен и бива изразен предимно чрез актрисата, която съществува на съвсем различна равнина спрямо Рик и каскадьора му. Функцията ѝ дори не е просто символна. Тя е светостроителен фундамент.
Холивуд винаги е имал склонността да се взира нарцистично в собствения си мит – и да го канибализира. Тейт въплътява мита и е тематичен контрапункт на ди Каприовия залязващ артист. Тя трябва да е идеализирана, без реалистично неласкави човешки черти, и най-вече без да е развита като персонаж, какъвто тя тук не е. Тя е смислово разделена от Рик – с възходяща посока – и използвана правилно. Единствената възможна забележка към този аспект е, че навярно не е отведен достатъчно далеч. Внушението за далечно съвършенство около Тейт можеше да се подсили допълнително, като тя бъде лишена от диалог. В контекста ѝ, това не би било унизително, а облагородяващо и заличаващо всякакви съмнения относно ролята ѝ.
Нестегнатата природа на сценария обаче е универсален факт и макар в случая с Тейт да е смислена и работеща, това далеч не важи за всичките ѝ проявления. Те са оплетени като свински черва с откровено ужасния монтаж. На места той е твърде настоятелен в илюстрирането на разни анекдоти и руши тъканта на филма, но тези автономни гафове бледнеят пред опитите му да жонглира със сюжетните линии – особено фрапантно когато Рик и Клиф не са заедно. Проблемът на темпото не е в скоростта, а в абсолютната му произволност. С няколко дребни изключения, сцените са готини в изолация, но направленията им не са построени равномерно и винаги някое от тях е увиснало в нищото. В случай че тази неконсистентност е твърде прикрита, след две трети от времетраенето си Имало едно време вади от нищото напълно недиегетичен задкадров глас. Сизифовите усилия на монтажиста да сглоби гладък филм от заснетия добронамерен и символно кохерентен, но драматургично разпасан сценарий са болезнено очевадни.
Камерата на Робърт Ричардсън се справя по-добре и е значително по-авантюристична от предишната му работа с Тарантино. Често ставаме свидетели на интересни композиции, а и на няколко убийствено стилни употреби на плитък фокус. Тук проблеми няма и възможната критика е по-скоро за нереализиран потенциал. Когато хора са център на кадровката, тя винаги е силно персонализирана за момента и се опитва да улови сцената по какъвто начин е най-удачен. Широките шотове при потегляне или връщане от постройки изпъкват с универсален и доста характерен маниер, с който камерата лежерно се движи наоколо и се издига над сградите. Той би станал предвидим към средата на филма, ако не беше толкова смислово натоварен с нарочното подчертаване изкуствената природа на мизансцена, което напълно съвпада с тона на Имало едно време и с употребата си в затварящия кадър не оставя никакви съмнения относно собственото му предназначение. Тя обаче се сблъсква с наситената атмосфера на доста по-гъстите и неизчистени интериорни гледки. Филмът изглежда чудесно, но не успява да се спои в единна естетика, а детайлният сет дизайн определено би изнесъл такава на плещите си. Една от най-илюстративните сцени – за него и за тона на лентата едновременно – се развива пред бара на градче от Дивия запад, хваната от средна до ниска височина и в дълбочина, насочена нататък по улицата, където личи модерната техника на снимачен екип.
На този фон от извадено от контекста си изкуство, Рик говори с дете-актьор за книгата, която чете, и се оказва, че той се асоциира със залязващата слава на протагониста ѝ повече, отколкото му се иска да признае. Лъсва известна меланхолия, но бързо бива скрита, когато неразбирането на детето е използвано за комичен ефект. Този тип двойнствена тоналност е характерна – със солиден статистически превес на второто – за цялата лента. Естествено, хуморът често служи за отвличане на вниманието от социално по-неприемливи настроения, но тук той не работи, защото се проявява като много лека и любвеобилна, и съответно напълно беззъба, сатира на филмовата индустрия. Никой не е очаквал от този филм втори Maps to the Stars, но когато сатирата ти се свежда до намигане към зрителя, трябва да потърсиш алтернативни пътища към киноманското си послание.
В негова защита, режисьорът открива такива. Не е проблемно да кажа, че Имало едно време завършва с внезапна експлозия от насилие – що се касае до Тарантино, само липсата на такава би била спойлър. Исторически, този драматургичен похват понякога работи*, друг път е просто инфантилно и насилено разплитане на вече разрешена ситуация*. Показателно е как, изваден от обичайния инструментариум на Тарантино и впрегнат в един мечтателен кинематографичен жест, този единствен остатък от предвидимите му номера сработва по-добре от всякога. Финалното въздействие е може би основното достойнство на един филм, който е повече от сбора на частите си и, макар обективно да е значително по-слаб от Омразната осморка например, успява да е много по-интригуващ*.
Спойлърска бележка
Намесването на реални събития по дефиниция нарушава чистото възприятие и полага очаквания в ума на зрителя. Опровергаването им тук е привиден исторически ревизионизъм и в този си смисъл произвежда първоначален шок, но бързо го надживява и впечатлява повече с това колко логично и естествено е всъщност. Имало едно време… гради утопичен свят, където влиянията на Тарантино съществуват в концептуално идеална форма. Лентата гладко прелива във филми на актьорите вътре именно защото между киното и реалността тук няма онтологична бариера – за което свидетелства и употребата на огнехвъргачката. Всичко е подчинено на алегорията и това е очевидно при образа на Шарън Тейт, изрязването на чиито сцени би имало нулев ефект върху историята и огромен върху навръзващите се след гледането смисли. Филмът няма сюжетно движение – той само светострои.
Избиването на Менсъновите последователи е просто финален режисьорски жест, който подчинява реалността на киното; нещо повече, произвежда кино от акт, който е навредил на изкуството. Кулминацията е от предвидимо за Тарантино естество, но в неочаквана посока и съответно еуфорична – ако залата ви е избухнала в смях на тези сцени, филмът действа според предвижданията. Това само по себе си превъзхожда голяма част от творчеството на режисьора и става дори по-впечатляваща, когато изпаряването на непосредствената изненада ретроспективно разкрие случилото се като единствен възможен завършек.
Оценка: 6.5/10
Супер наблюдения върху филма!
На мен като че ли най-интересно от цялата работа ми е едно особено напрежение, което усещам по линията как може да се интерпретира филмът от морално-етична гледна точка. И съответно спекулиране „какво е искал да каже авторът“, преливащо в по-интересното „как може да го чете читателят“. По-конкретно имам предвид разбира се финала, но и цялата визия зад този филм, която показва Холивуд от 60-те като приказка/утопия в някакъв смисъл, както пишеш и ти. Следват няколко спойлера за историята, но иначе няма как да коментирам.
Тарантино често и особено напоследък е обвиняван в, може би не съвсем осъзната, мизогиния. Аз нямам особено мнение по въпроса, но в „Имало едно време…“ има поне няколко интересни, потенциално свързани такива моменти, които могат да бъдат интерпретирани по различни начини. Въпросните са важни както за цялостната представа за това дали миналото на Холивуд действително е било някаква златна ера и филмът действително вярва, че е щяло да бъде по-добре тя да продължи, или по-скоро в него има и елемент на ирония, който подрива тази фантазия.
Няма да се спирам на всички такива моменти, ще обърна внимание само на три от тях. Единият е историята за Клиф Буут, че бил убил жена си и му се е разминало. Филмът не показва еднозначно дали това е вярно (май?), но определено и не го опровергава. Такъв детайл в точно този филм ми се вижда доста важен и хвърля много особена светлина върху финала (вторият свързан момент), когато женските персонажи от сем. Менсън ги сполита особено жестока съдба. Коментарът ти за избухващата в смях зала в края на текста е много на място, при мен това се случи, и освен това сред публиката имаше неколцина мъже, които коментираха много екзалтирано на висок глас как героят на Пит е „най-големият“, докато той се разправяше с „мръсните хипари“. Една част от коментаторите бих казали „ето, Тарантино отново си намира поводи да убива жени по жесток начин“, но ако вземем предвид информацията за Клиф Буут – не е ли това една доста хлъзваща и крива сцена, особено в контекста на Тарантинов филм? От нас се очаква да се забавляваме на тези смърти, и някак, асоциирайки се с протагонистите, единият от които е почти прототипен екшън герой и оправен американец, да забравим, че Буут потенциално е убил жена си и със сигурност е избил много хора във войната. Ретроспективното познание за сем. Менсън допълнително настройва зрителя да застане на негова страна и да изживее нещо като „обратен LSD трип“ – очарователно брутално насилие, съпътствано със смях и хепи енд, което занулява ужасната история и ни оставя завинаги в тази слънчева, златна ера, вероятно населена с истински и псевдо мачовци като героите на Пит и Ди Каприо. Още по-иронично е, че убийствата на Сиело драйв се смятат и за края на хипи епохата – а героите на филма горе-долу директно си казват, че именно хипитата са виновни за всичко. Това (и още доста дребни детайли, пръснати из филма, повечето от които вече за съжаление ми бягат от паметта) поне на мен ми внушава една много несигурна репрезентация на тази епоха и изобщо не съм сигурен коя интерпретация е по-смислена. Дали фантазията показва наистина една своеобразна утопия, или сама казва за себе си: „абе, това е всъщност доста абсурдно, и може би дори малко зловещо в сърцевината си, представете си я тая безкрайна утопия, движена от мъжкари, на които нещата просто им се разминават, и изобщо от някакви супер опосредствани репрезентации за това какво е да си мъж (примерно спагети уестърните, които са имитация на имитация на имитация)“.
Което ме отпраща и към третия момент на особено третиране на женските персонажи – образа на Тейт. Съгласен съм, че капсулирането му настрана от сюжета служи на това той да бъде идеализиран и да се поддържа някаква идеална, утопична форма, към която филмът сочи. Но ако си позволим да се разколебаем из основи относно моралните оценки (и дори да не се колебаем по отношение на Клиф Буут, то Рик Далтън е обрисуван като пълен наивник, най-малкото), този подход също бива поставен под въпрос – доколко изобщо е нужен, ако това бъдеще е толкова спорно? И покрай него също има бая готини себерефлексивни жестове, като например противопоставянето на образите на истинската Тейт в киносалона и тази на Роби, която е зрител на собствения си филм (+ разговора с касиерката, в който тя не може да я разпознае и я кара да се снима с плаката).
Така де, много интересен филм, хем много потапящ в атмосферата на онези години, хем проблематизиращ ги. Или поне ми се струва, че е по-смислено да бъде гледан като проблематизиращ сам себе си, иначе би бил по-скоро безсмислен по най-кофти Тарантинов маниер. Доста бих препоръчал „Вроден порок“ на Томас Пинчън като свързана, но различна гледна точка към почти същото място и години (за филма на ПТА нямам добър спомен, но романът доста се занимава индиректно със семейство Менсън).
Чудесен прочит, но вървим по съвсем различни линии на интерпретация и не съм убеден дали мога да ти отговоря адекватно.
Разминаването ни се корени още в отправната точка. Не осмислям филма като разказващ за Холивуд от 60-те и „потапящ в атмосферата на онези години“. Ако обаче приема това ти схващане и му припиша подобни амбиции, ще се принудя да го обявя за провал, независимо от подривните елементи, за които говориш. Декорите са подчертано изчистени, диалозите смазани под хиперболизираната си природа. Така не се предава текстурата на време. Външните кадри изобщо не би трябвало да са така заснети. Убедиш ли ме, че това е цел, оценката моментално пада с две единици.
Надявам се ще простиш наглед джазовото сравнение, но Тарантино прави това за шейсетарския Холивуд, което Бредбъри прави за детството във „Вино от глухарчета“ – това детство, което никой не е преживял, но хора започват да си спомнят в някакъв момент от живота си. Нищо не стилизира миналото така както носталгията – включително косвена носталгия по неща извън житейската ти история. По моему, „Имало едно време“ е помътнелият на детайли и същевременно придобил ослепителна яркост образ на стария Холивуд в колективната памет на една специфична група киномани, към която Тарантино недвусмислено принадлежи – очевидно по любовта му както на определени жанрови традиции, така и на лентата като медия. В главата на ценителя Менсън е мастилено петно в историята, а Тейт е още (вечно?) жива – съответно, краят. Струва ми се, че подценяваш степента, в която филмът е съвсем буквална алегория, противостоящо на някакви опити за поглед на миналото – което естествено не отменя възможността за същата тази проблематизация на фантазията и защо хората я имат, но за това малко по-късно. По тази линия не приемам съвсем и сравнението с „Вроден порок“ (макар да съм гледал само филма), който е елегичен и отказва да се оттласне от реалността по подобен начин. По-скоро бих направил връзка с миналогодишния „Under the Silver Lake“.
Това за контраста на Тейт в киносалона и на екрана е чудесно наблюдение, но подозирам, че опозицията тук не е Холивуд-живот. Сценарият има една специфична динамика при развитието на героите, в която появата на лента е форма на трансцедентност; както Тейт добива съвършената си форма във филмите си, така и Рик престава да бъде хленчещ наивник и става внушителен в дивия запад – противопоставянето им е изцяло в отношението към вече заснетото; сравни сцените, в които Далтън и Тейт гледат старите си неща. Единственото сериозно действие на първия пък е с реквизит.С което искам да кажа, че филмът действително не крие проблемните страни на героите си, но като че ли ги ползва не за да проблематизира утопията си, а за да ги заличи чрез кино (…в киното).
Образът на Буут сякаш потвърждава това, макар да е обърнат с хастара навън. Той не успява да се снима, макар че в живота е като ходещо клише на герой от пълп филм. Казваш, че с подмятането за убийството на жена му филмът поставя под въпрос собствениците на утопията – в която дума по дефиниция лежи притеснителният въпрос „чия?“. Според мен немилостиво пропускаш факта, че на Буут е отказано това, което иска, и което извисява останалите герои. Неслучайно той е единственият персонаж, който упражнява насилие и върху кинаджия, освен върху „мръсните хипари“.
Материал за феминистко четене безспорно има, но не го виждам като подчинено на естетическата реалност на филма. Дискриминацията му – която впрочем е съвсем експлицитна – е съсредоточена в друга група. Напомням, че злополучните персонажи от сем. Мейсън накрая не са само женски. И да, това със сигурност не е особено чувствително или интересно изобразяване на хора, които са попаднали в зловеща група поради комплексни социални фактори, и след това са били ментално счупени по начин, от който навярно са изпитвали нужда. Дали Тарантино е оправдан да използва подобно пъплещо под системите на реалния свят зло за алегоричната си история в името на ефекта с избухващата в смях зала е неразрешим въпрос и в огромна степен опира до вижданията ти за връзката между изкуството и живота.
Не твърдя, че целта на филма е да ни потопи в някаква автентична репрезентация на ерата, той на множество места жестикулира към фикционалността си, по-скоро имам предвид, че ни потапя в идеализирана представа за онези години, които така или иначе вече много малко хора помнят. Не се изразих много точно в първия коментар, за което се извинявам, мнението ми е като цяло доста сходно с твоето по този показател. Под „атмосферата на онези години“ имах много повече предвид някаква ретроспективно реконструирана такава; свят, поне толкова фикционален, колкото истински (което е важно за алегоричния характер на филма, с чието естество също се съгласявам). Също нямах намерение да го сравнявам с „Вроден порок“ (романа), просто го подхвърлям като произведение, което тематизира сходни вълнения, но по много различен начин. „Under the Silver Lake“ не съм гледал, но след твоя коментар бих.
И като цяло съм съгласен с почти всичко, което си написал, особено за алегоризирането на киното като трансцендираща сила. Което за мен по никакъв начин не пречи на четенето на тази естетическа позиция през крив макарон (или тъмни очила): ами ако тази визия е наивна, ами ако е дори вредна и всъщност изобщо не е в подкрепа на това изкуство? За мен филмът е интересен най-вече, защото предлага тези две интерпретации (едната по-експлицитна, другата не, вероятно дори не целенасочено заложена от страна на Тарантино) и не позволява лесно да заемеш която и да е позиция (освен че за мен беше искрено приятен за гледане, по най-непретенциозния начин; но това не го прави особено запомнящ се). Аз поне не мога да заема нито една от двете и още се чудя, може би ще го гледам пак в опит да го направя. Чудесно си отбелязал ролята на Буут като неоценен каскадьор, мислех да добавя нещо като послепис в този дух, но се въздържах. За мен той е доста симпатичен герой в рамките на екранното му време, което прави заемането на страна още по-трудно, в допълнение към одиозността на сем. Менсън. Това, че е малко или много професионално прецакан, пренася потенциалната критика към времето на едно малко по-системно ниво – към индустрията и обществото, което отрежда на имитацията господарска роля, за сметка на истината. Точно противоречивостта на тези образи, побрали в себе си и позитиви, и негативи, мен ме спира да направя морална оценка, но и не ми позволява да спра опитите за интерпретация. При Буут има друг интересен момент – че епизодът с Брус Лий е разказан в неговата глава, т.е. напълно възможно е да е силно преувеличен и/или изкривен, барабар с вървящата отдолу тема за американщината, което пасва на семиотичните стратегии на филма. Разбира се, в един момент разбираме, че целият филм е разказан през нечия гледна точка, както си отбелязал в рецензията.
Та, с всичко това май искам само да кажа, че основното достойнство на филма за мен е, че не позволява лесно да бъде „разрешен“, с което се превръща в алегория и за историята, не само за изкуството. Не знам дали на Тарантино това изобщо му е било в главата, но на мен ми направи гледането две идеи по-интересно. Иначе функцията на киното да прави изкуство от трагична история (и да я заличи по някакъв може би позитивен начин) като че ли повече му се е удала тук, отколкото в други филми (по вече смътен спомен), но това определено не ме развълнува особено, най-малкото е крайно предвидимо още от момента, в който виждаме кои са съседите на Долтън (и знаем, че гледаме филм на този режисьор).
ПП: Ще ми е интересно, ако имаш някакви мисли/допълнителни знания по въпроса (или ако някой друг има), да прочета някакъв анализ на фигурата Стийв Маккуин във филма. Аз не съм гледал май нищо с него и имам нулеви познания, но ми се стори важна за разказа фигура, особено когато впоследствие осъзнах, че Деймиън Люис играе именно него.
„Това, че е малко или много професионално прецакан, пренася потенциалната критика към времето на едно малко по-системно ниво – към индустрията и обществото, което отрежда на имитацията господарска роля, за сметка на истината.“
Това много добре се връзва с въпроса ти за Маккуин. Той е бил запален по екстремно шофиране и автомобилни състезания и всъщност е искал сам да прави тези си каскади, но често е бил спиран поради разни застрахователни причини. Иначе с каскадьора си Бъд Екинс спокойно сформират двойка тип Далтън-Буут, но обратна като реализация – Екинс получава зрелищното екранно време, а Маккуин го иска, но му е отказано („Булит“ бидейки очевидният пример). Това, в комбинация с приказките на филма за залязващата слава на Далтън и изгряващата на Маккуин може да се чете като някакъв опит на киното да превъзмогне фалша – провалът му обаче е оставен извън екран и изисква някакъв контекст, което ме кара да се съмнявам в обмислеността на този момент.
За останалото се разбрахме. Алегорията наистина има известна пластичност – умишлена или не – което си е недвусмислен плюс. Дори някакви обективни недостатъци като внезапно разкритата гледна точка, за която съм твърдо убеден, че е родена от отчаяние монтажна необходимост, може да добие смисъл.
Мерси за отговора, супер интересна информация за Маккуин 🙂
Абе мн ме извинявайте, ама мн, но не се сдържах… Значи гледам и в операционното кино никой не го е коментирал, тука също, но вече ще пиша, защото не се стърпях, пък и гледам тука в някви мн дълбоки теми навлизате… та… сори само ама тря да вметнаедна скобичка…
Смисъл на мен ли ми се струва или си мерите пишките? Алегоризиране? Трансцедираща? Експлицитна? Одиозността? Семиотичните? Кой говори така? Да, правилно, никой! Бас държа, че вие вкъщи, навънка, на маса и пр. и пр. не говорите така! И петте примера бяха от последния по-дълъг абзац на рандом, и петте примера не ги знам кат значение… а се имам за що годе интелигентен човек! Може да ме проверите с един IQ test, или някоя партия шах ако случайно не вярвате…
Та… затваряме скобата… филмът за мен е най-великият! Или поне в близките 10 години! Слагам го в моя личен топ 5 за вс времена отраз! Но може би тва е защото Куентин Тарантино ми сбъдна една мечта, която де факто не съм се усмелявал и да имам! Да! И тя се нарича с едно име – ВЪЗМЕЗДИЕ!
Да, възмездиеее!!! За мен тва беше филмът! Възмездие за близките на починалита, за липсата на нормална правна система, пък ако щете и за дъ гууд гайс! Как няма да изригнеш от неистов кеф при вида на бруталната разплата на лошковците? Как? Кво няма се радват и смеят от кеф публиката? И се чудех преди филма как Полански си е дал съгласието… Ем и аз да бях… Няма такъв филм, поне аз нз да има! Тва вече е история! ВЕЛИКО! ПОКЛОН!
Може би съм силно пристрастен към добротата, справедливостта и на мнението, че изродите трябва да си получават заслуженото, нооо… факт е и че не съм мн пристрастен в крайна сметка и тва го пиша щот е на лице фактът, че вс тва по-горе, цяяялото тва нещо, Ви го пише, човек, който меко казано не харесва Тарантино, не може да го разбере, не го оценява, на моменти чак даже осъжда и мрази… колкото и да са силни тези думи… и колкото и да е на ясно, че той в крайна сметка прави кино в най-чистата му форма…
Смисъл преди да гледам филма си мислих, че уникалното е, че смесва реалност с фикция, а сега след кат го изгледах си мисля, че няма друг пример в историята на филмовото изкуство, в който да бъде променен края на реалната, съществуваща история в името на тва да се възползваме от тва, че го можем като артисти (в случая Тарантино като режисьор) и макар и на екран и макар и на ужким да сложим развитието на събитията, което заслужаваше и трябваше да стане, защото съгласете се… Искаме ли да живеем в свят, в който знаем, че през 69та година хипари са заколили уникално красива преуспяваща актриса, бременна в осмия месец? Ами нз за Вас, ама аз не искам и ако имах възможността бих го променил!!!