Бандитките на Оушън Не става дори и само за забавление

Нека за момент заскобим Бандата на Оушън 1-3 (2001-2007) и Бандата на Оушън (1960), както и културния момент на преработване на филми чрез изцяло женски актьорски състав, и да се опитаме да гледаме на Бандитките на Оушън като на самостоятелен филм, достоен да бъде съден сам за себе си.

Деби (Сандра Бълок) е наскоро излязъл от затвора измамник – от онези, които печелят доверието на жертвите си като лъжат толкова уверено, че на никого не му хрумва да се усъмни в тях. Веднъж на свобода – по причини, за които може да се спори доколко биват изяснени до края на филма, – Деби иска да извърши грандиозен обир, чийто план е обмисляла подробно и непрестанно през тригодишния си затворнически престой.

За целта, разбира се, ѝ трябват съучастници, всеки с много специфични умения. Първата ѝ спирка е Лу (Кейт Бланшет), стара познайница и съдържател на клуб, която мами на дребно, разреждайки водката с вода. Лу се пада нещо като лейтенант на Деби и се грижи за събирането на останалата част от екипа – специалист по бижута (Минди Кейлинг), хакер (Риана), специалист по логистика (Сара Поулсън), дизайнер (Хелена Бонъм Картър) и джебчия (Акуафина).

В излишно усложнени връзки и с много обяснения от героините става ясно, че ще крадат колие, като за целта ще използват празноглавата актриса Дафни Клугър (Ан Хатауей), домакин на т.нар. Met Gala – ежегодно събитие в Ню Йорк, организирано от модното списание Воуг, на което хайлайфът дори повече от обикновено се надпреварва кой ще бъде с най-впечатляващи одежди. Сложната схема включва привличането на залязващ дизайнер (вече споменатата Хелена Бонъм Картър); заблуда спрямо Дафни, че трябва да избере именно нея за автор на облеклото ѝ, и убеждението на бижутерска компания с дългогодишна история да ѝ заемат именно онова безкрайно скъпо диамантено колие, което иначе се съхранява в непробиваем сейф под земята.

Към края на така изложеното мудно и скучно първо действие за зрителя вече е видно, че Бандитките на Оушън не работи и няма да заработи по-добре до края си. Заместител на забавлението нататък става разсъждаването върху разнообразните начини, по които филмът се дъни, дори и отвъд сравненията с предшествениците си.

На първо място – персонажите не са личности. Характеризацията на почти всички е осезаемо недостатъчна, а динамиката помежду им е насилена и празна. Цялата лента би трябвало да се крепи върху тези уж завладяващи персонажи, изиграни от едни от най-известните актриси в света; техните специфични взаимоотношения и развитието им, и когато нищо от това всъщност не е налице, нищо не може да спаси творбата.

Има очевидни опити персонажите да бъдат застопорени към нещо – за всеки от тях получаваме кратка сцена, която да ни покаже живота им преди да се включат в бандата, но това никак, никак не е достатъчно. Следват още бегли опити за задълбочаване на персонажите като такива в разнообразни хумористични случки, но и те в огромното си мнозинство не водят до създаването на дълбочина зад кухите фасади.

Изборът кои актриси да играят конкретните героини също е странен. Често актьори, които си свикнала да виждаш в определен тип изпълнения, те изненадват приятно в съвсем различна роля, но тук експериментът е по-скоро неуспешен. Кейт Бланшет като нещо подобно на рокерка? Хакерският персонаж е написан особено отблъскващо, и вината за това съвсем не е на Риана, но така или иначе крайният резултат и там не прави впечатление на особено сполучлив.

Влошаваща всичко това е друга слаба страна на сюжета – липсата на мотивация. Сценаристите са се опитали поне за двете главни героини да изградят причини да извършат обира, различни от “много пари”, но сцената, в която това бива изложено, е с безумен диалог и заснета особено зле, до степен да се чудиш как Кейт Бланшет се е съгласила да се мъчи да го изиграе. Да не говорим за монтажа, в който в повече от една сцена камерата сменя близкия план от Деби към Лу на всеки няколко секунди с абсолютна липса на финес.

Все пак някои персонажи са доста по-добре изградени от другите – Деби на Сандра Бълок има много присъствие и някакви зачатъци на история отпреди началните надписи (колкото и неубедителна да е); на Сара Поулсън ѝ отива да играе жонглираща деца и логистика оправна жена; Минди Кейлинг, която иска да се измъкне от живота с майка си, е извор на по-голямата част от сполучливия хумор; Хелена Бонъм Картър изглежда сякаш ѝ е много забавно да играе зальохана лелка, а Ан Хатауей сигурно е изпитала катарзис от шанса си да изиграе карикатура на неуверена и всъщност мразена млада актриса. Въпреки тези отделни успешни елементи е забележително как всички тези възхитителни актриси имат 0 химия помежду си. Особено Бланшет и Бълок, чието приятелство трябва да е спойката на цялата група от цели 8 човека.

Оставяйки персонажите и актрисите на мира, целият сценарий заслужава солидна критика за темпото си, за избора на какво да отдели време, и за липсата на качествена завръзка. Подобен филм следва да разчита на надграждане на напрежение, на съспенс, на любопитство как точно героите ще осъществят дръзкия си план. Бандитките на Оушън не ни дарява с нищо подобно. Всичко е протяжно. Причинно-следствените връзки между различните елементи на плана не просто ти се струват хлабави като се прибереш и си отвориш хладилника, ами и докато ги гледаш в кино салона. Напрежението в кулминационния момент е фалшиво – няма причина да го има, няма причина героините да постъпват по този начин около него. Развръзката след кулминационния е откровено несъстоятелна – ключови действия на основните персонажи остават неизяснени или идиотски. Очевидно идеята е била летният зрител да е потопен в приятното изживяване и да не се замисля много-много за подобни дребни подробности, но при липса на динамичност и каквато и да било грабване на вниманието, няма как пропуските във вътрешната логика на сюжета да бъдат пропуснати.

Два аспекта на Бандитките на Оушън, които работят безупречно, са музиката и костюмите. Саундтракът е от малкото елементи тук, които са наясно какво се иска от тях – нещо динамично, интересно, забавно, задържащо вниманието точно толкова, колкото да придаде настроение в иначе тромавото развитие на действието.

Костюмите, от своя страна, имат по-голяма важност от някои от героите. До известна степен сценарият изглежда просто като повод да се хванат тези известни жени и да се поставят в поредица от сцени с различни тоалети. И Бланшет, и Бълок имат поне няколко иконични костюма, които щяха да навлязат мощно в популярната култура, ако филмът беше по-успешен. Мястото на обира – Мет Гала, както и да се членува това – е само оправдание за изсипване на тонове мода и десетки известни личности, които наистина са се съгласили да се появят в тази лента за няколко секунди. На почитателите на разкошни филмови костюми, мога да препоръчам лентата от сърце.

Бандитките на Оушън заслужаваше да бъде много по-добър филм от този, който получаваме. Скандално е как нещо с толкова много звезди и с толкова висок бюджет може да е толкова посредствено. Тези жени заслужават да участват в по-смислени продукции, със сценарий и режисура, които съответстват на калибъра им.

Тук се връщам в заскобеното от началото – проблемът не е (само) в производността на това Холивуд да взима филми с мъже и да им прави спин-оф-и (или продължения, или рестартирания, или каквото там) с жени. Нищо във формулата за събиране на дружинка с ексцентрични образи да върши нещо с няколко обрата в него не е недостъпно за женска дружинка, със или без Женско Писане на Женски Проблеми и Интереси.

Проблемът е, че сравнение между Бандата на Оушън и Бандитките на Оушън би могло да бъде полезно някому само като упражнение по критично гледане – за да започне да идентифицира елементите, които правят сполучливо разказването на история, крепяща се върху динамика между персонажи, от една страна, и занимателна завръзка, от друга.

През 2014 г., в речта си след спечелването на Оскар за най-добра актриса в главна роля за Син жасмин, Кейт Бланшет говори за това как филми, центрирани около жени, не са нишови, а нещо, което публиката иска да гледа, и беше напълно права (макар че може би не точно за Син жасмин). Само че и публиката, и тези осем жени заслужават повече от тази продукция. Надявам се продуцентската къща на Рийз Уидърспуун или Ава ДюВерней, или нечия друга, да ги събере отново заедно и да направи с тях това, което си представях да гледам, когато чух за филм със Сандра Бълок, Кейт Бланшет, Риана, Ан Хатауей, Минди Кейлинг, Хелена Бонъм Картър, Сара Поулсън и Акуафина.