Викингът

Робърт Егърс е едно от имената, които в последните години се прошепват с неприкрита възхита от филмовите ентусиасти. Именно заради силното присъствие на режисьори като Егърс, Ари Астър и Джордан Пийл е възможно да се говори за своеобразния Ренесанс на хорър киното, на който ставаме свидетели в последните години. Макар първите два филма на Егърс  да се различават значително помежду си (Вещицата е за пуританско семейство и неговия живот в изгнание близо до гора, която вероятно неведнъж се е присънвала на Франсиско Гоя, а Фарът е черно-бяла Балада за стария моряк, преразказана от Лъвкрафт, с допълнителни приноси от митологичния Прометей и една русалка), те, със своята камерна странност, все пак успяват да създадат някакво общо впечатление за сферите от интереси на своя създател. Името на режисьора, което върви заедно с определен набор от очаквания, е капан, в който много от зрителите на Викингът могат да попаднат.

Многомилионният бюджет на най-новото попълнение в режисьорското резюме на Робърт Егърс, както и дългият списък от известни имена в актьорския му състав, са достатъчни, за да противопоставят Викингът на първите му два филма. Лентата черпи вдъхновение от исландската легенда за принц Амлет, който става свидетел на кръвожадното убийство на баща си от своя чичо – същата тази легенда, която вдъхновява меланхоличния датски принц на Шекспир.

В една от първите сцени на Викингът зрителят преминава през хтоничния инициационен ритуал заедно с младия Амлет (порасналата му версия е изиграна от Александър Скарсгард), който за протагониста осъществява трансформацията от дете в мъж (заедно с което приема и своята отчасти вълча природа),  а за зрителя осъществява прехода към земите на Исландия през Х век, където свръхестествените бдения са истински, колкото калта и кръвта. Веднага след ритуала, но сякаш като следствие от него, кралят (Итън Хоук), бащата на Амлет, е убит от брат си Фьолнир (Клаес Банг) пред погледа на принца и неговата трансформация е окончателно завършена. Преди да избяга, Амлет вижда и плачещата си майка (Никол Кидман), която чичо му отвлича, за да направи своя жена. От този момент насетне всички цели, мотиви и стремежи на персонажа ще бъдат предопределени от мантрата „Ще отмъстя за теб, татко, ще те спася, майко, ще те убия, Фьолнир.“         

Историята на героя, приел търсенето на мъст за своя съдба, включва определен ореол от формули, от които сценарият на Викингът не успява да избяга, въпреки високите очаквания, към които подбужда сценаристкото дуо Егърс-Сьон. Едно от най-вълнуващите имена сред актьорския състав – Бьорк, с първата си роля на голям екран от забележителната Танцьорка в мрака на Ларс фон Триер насам, остава с напълно похабен потенциал на зрелищно присъствие, което трае по-малко от минута. В тази сцена отчетливо си проличава тенденцията на Викингът да заменя съдържание с визуални примамки, което обаче не успява да сработи добре и в резултат се получава сериозен дисбаланс.

Викингът е поразително красив филм. Хореографията на бойните сцени и на камерата постигат изключително задоволителен баланс. Игрите между кадрите са едно от най-забележителните качества на лентата. Зад кадър стои огромен по мащабите си отбор от специалисти по викингската култура – историци, археолози, антрополози, литературоведи. Дрехите и накитите, които актьорите и статистите носят, са прецизни реконструкции на археологически находки. Ритуалите, които извършват, са детайлно проучени, така че нито един елемент от тях да не бъде преувеличен.

Всички тези безспорни постижения обаче се оказват недостатъчни. В резултат от тях пред нас има един визуално богат, изобилстващ дори, свят, който обаче няма съдържание. Стремежът за достоверност задушава историята и не оставя място на въображението. Героите не изпълват историческата детайлност на своето облекло, а се изгубват под нея, тя иззема функциите на характера. Сцените, представящи езически ритуали, са тези, в които очакваме Егърс да блесне, но дори те не успяват да надхвърлят декоративната си функция.

Култът към историческото наследство присъства по отношение не само на викингската култура, но и на самото киноизкуство – Викингът се старае да му се отсъди място сред филми като Андрей Рубльов, чешката историческа драма Маркета Лазарова и по-скорошния Зелен рицар на Дейвид Лоуъри, наред с други.

Камерните филми на Егърс успяват много ловко да впримчат баланса между интригуващ сюжет и визуална привлекателност, но широките мащаби и задълбоченото проучване, което стои зад Викингът, изтощават неговия потенциал и декорът взима превес над субстанцията.