Улицата на кошмарите

Не се раждаш дивак, превръщаш се в такъв. Уилям Линдзи Грешам и Гийермо дел Торо се заемат да разкажат историята на една подобна трансформация.

Романът Улицата на кошмарите, публикуван през 1946, започва със сцена, в която Стантън Карлайл, отскоро нает като работник в карнавал, наблюдава представлението на дивака, който ужасява публиката, отхапвайки главата на жива кокошка. По-късно съдържателят на карнавала, Клем, му разкрива как попада на хора, готови да участват в подобен номер:

„Намираш някакъв тип, той обаче не е дивак – той е пиянде.[…] И му казваш така: „Имам една работа за тебе. Простичка е, само временно. Трябва ни нов дивак. И докато си намерим, ти ще се преобличаш като такъв и ще се преструваш на такъв“. […] Значи, оставяш го да прави това в продължение на седмица, като внимаваш всеки ден да си получава бутилката и му осигуряваш къде да легне, за да си отспи. Него това го устройва чудесно. Казва си, че се е озовал в рая. И след седмица му казваш следното, казваш му така: „Е, аз трябва да си намеря истински дивак. Твоята работа приключи“. При което той настръхва от ужас, защото нищо не може да накара едно закоравяло пиянде да настръхне от ужас, както мисълта, че може да остане на сухо и да изпадне в делириум. […] Той започва да върви след теб, умолява те да му дадеш шанс и ти му казваш: „Добре, но само тази вечер“. […] После му мяташ пилето и той става дивак.“

Гийермо дел Торо избира друга сцена, с която да въведе главния герой на филма си от 2021 г. В първия кадър виждаме Стантън Карлайл (Брадли Купър) току-що извършил убийство,  след което се натъква на пътуващия карнавал и остава там. Постепенно с помощта на ясновидката Зина усвоява занаята на ментализма и всички хитрости, които биха заблудили публиката в неговите необикновени способности. Карлайл е добър в това, което прави, и мечтае за свое собствено представление, за вечерно шоу в изискана обстановка, някъде далеч от прашните панаирджийски шатри. Стан, заедно с младата и наивна Моли, напуска карнавала, готов да осъществи амбициозния си план. До голяма степен успява, но някъде по пътя амбицията на Стан се превръща в алчност, той е готов да премине отвъд всяка граница, да усложни измамните схеми на представлението си, да го превърне в шоу с призраци – нещо, за което във филма на Гийермо дел Торо ясновидката Зина изрично го предупреждава да не прави.

Улицата на кошмарите е история на мошеничеството – от панаирджийските трикове, през спиритуалистичните сеанси, до кабинета на психолога. Романът на Уилям Линдзи Грешам бързо след публикуването си успява да събере популярност. Адаптиран е още на следващата година, 1947-a, от режисьора Едмунд Гулдинг, и се превръща в едно от образцовите заглавия на филм ноар жанра. В своята адаптация Гийермо дел Торо разчита както на текста на Грешам, така и на някои от решенията на Гулдинг. В резултат от това се получават три съществено различаващи се произведения, всяко от които представя възможен път за падението на Карлайл. 

Един от символните езици, с които романът борави, е този на картите Таро. Всяка от главите е оглавена от карта, предопределяща положението на Стантън. В хода на романа Стан се лута между сеансите, религията, източния мистицизъм и психоанализата и въпреки че се оказва неспособен да открие в тях нещо повече от възможност за поредната схема за измами, той се опитва да намери нещо, в което да повярва. Тази страна на Стантън не е подчертана във филма на Дел Торо, но е уместно репликирана от сцената с полиграфа и теста, който Стан преминава успешно, защото отчасти е повярвал, че може да чете мисли и да разговаря с духове. Или по-скоро е повярвал в лъжата, с която убеждава асистентката си Моли да продължат сеансите си, защото носят утеха на хората, които търсят услугите им. Във филма от 2021 г. Карлайл неведнъж чува препоръката да не превръща представлението си в шоу с призраци, но в крайна сметка най-грандиозното подобно шоу се реализира в кабинета на психоаналитика, където призраците на миналото са отприщени и свободно витаят.

Между романа на Грешам и двете му филмови адаптации има съществени разлики. Трите версии на историята са три различни конфигурации на картите Таро, ако останем в пределите на романовия език. В най-новата екранизация Стан е хладнокръвен убиец – такъв, какъвто не успява да стане нито в ръцете на Грешам, нито в стария филм. Първата екранизация залага на една по-изчистена и по-стегната, съвсем целенасочена сюжетна линия, която спасява Стантън от мрачния край, отреден му в романа и втората филмова адаптация. Гийермо дел Торо от своя страна се опитва да съчетае най-доброто от романа и първия филм. Не пропуска възможността да добави собствения си почерк и увеличавайки мащаба на събитията позволява на своя Стантън Карлайл да си играе с живота и смъртта. Карнавалът на Дел Торо е силно естетизиран – примамващо зловещ и криещ чудатости, което е може би по-скоро представата ни за подобен карнавал, отколкото действащият такъв от времето на Грешам и Гулдинг. И тук, както в останалите филми на Дел Торо, зрителят е поразен от характерния за режисьора стил – от грамадния буркан, където триоко новородено плува в своя формалдехиден сън (на карнавален език подобни атракции се наричат pickled punks) до сцената, в която Моли (Руни Мара), с опръскана в изкуствена кръв викторианска рокля, влиза в ролята на видение от отвъдното и неизбежно припомня на зрителя някои от поразяващите кадри в Пурпурният връх – едно от по-ранните пътешествия на режисьора през мъглите на готическия ужас. Сюжетът на Улицата на кошмарите е сюжет, взет назаем, но Гийермо дел Торо успява го направи свой.

Според самия Дел Торо двата основни символа във филма му са кръга и окото. Присъствието на огледала също се оказва ключово. Над едно от първите, пред които Стантън попада, е изписано: „Огледай се, грешнико“. Това е момент, споделен от Стан и публиката, тъй като първото нещо, което зрителят научава за него, е това, че извършва престъпление. Вероятно двете най-силни попадения в романа на Уилям Линдзи Грешам са кръговата композиция и двете огледални сцени – първата, в която Стантън научава рецептата за сътворяване на дивак, и последната – в която се примирява със съдбата си на такъв.

В края на Улицата на кошмарите на Дел Торо карнавалът, в който Стан някога е работил, е престанал да съществува, вещите от него са разпродадени. Някои от тях са попаднали при съдържателя на панаира, където Стан отива да търси работа. Така той се озовава отново при старото си радио и буркана с триокото новородено – един несбъднал се ясновидец, принадлежащ единствно на карнавала, където да носи само ужас и почуда. Не много по-различен от самия Стан.

Разликите между романа на Уилям Линдзи Грешам, който съвсем скоро излезе на българския пазар под логото на Сиела и в превод на Зорница Русева, и филма на Гийермо дел Торо, на който отскоро можем да се насладим в родните кина, са значителни. Но към шатрата на дивака водят различни пътища.