Игрите на глада: Сойка-присмехулка – част II

Когато първият филм от Игрите на глада излезе на екран преди четири години, зрителите подходиха към него резервирано. Манията по Здрач все още не беше затихнала и мнозина решиха, че Игрите на глада ще е новата тинейджърска поредица с апатична главна героиня и блудкава любовна история, на която да се подиграват. Когато филмът се оказа нещо съвсем различно, някои побързаха да нарекат Игрите на глада новият Хари Потър, в смисъл на новата поредица, която, макар да има главни герои тинейджъри и да допада основно на по-млада адуитория, все пак е яка и си струва гледането. Но сравнението отново не беше съвсем точно. Игрите на глада не опита да имитира нито изнервящите блудкави романси на Здрач, нито вълшебството и британския чар на Хари Потър. Вместо това направи нещо различно, нещо индивидуално, нещо свое. Разказа напрегната историята за оцеляването на една млада жена, въздигането ѝ в очите на обществото и неохотното ѝ превръщане в символ на борбата срещу несправедливата система. Сойка-присмехулка част II бележи краят на тази история.

Първото, което трябва да се каже за лентата е, че тя е изключително различна като стил и атмосфера от предшествениците си. Няма я огнената решителност от първите две филма, отсъства и клаустрофобичното  напрежение от третия.  Сойка-присмехулка част II не предлага епичния екшън, който човек би очаквал от финала на популярна блокбъстър поредица. Вместо това продукцията наподобява истински военен филм. Бойните сцени не са надъхващи и свежи, а оставят усещане за празнота и пустота. Битка след битка, препятствие след препятствие, времето сякаш се слива, човешката личност изчезва, хората губят идентичността си и се превръщат в безчувствени зомбита, съсредоточени единствено в преминаването през поредното минно поле. Решението на режисьора Франсъс Лорънс да създаде точно такъв филм е доста смело и несъмнено ще подразни голяма част от кинозрителите, търсещи приключение и тръпка. И все пак именно по този начин Сойка-присмехулка част II успява да се превърне в илюстрацията на идеите си и да акцентира не на зрелищата, а на безсмислието от тези зрелища. Атмосферата е толкова поглъщаща, че филмът нито за момент не изглежда бавен и муден. Над два часа екранно време минават сякаш за трийсетина минути.

Най-големият проблем на Сойка-присмехулка част II е идентичен с този на Част I – нито един от двата филма не представлява самостоятелна история. Разделянето се отразява зле и на двата, макар и по различен начин. Част I е страхотно начало на последната историята за Катнис и въвежда много добре в ситуацията, ала свършва в нищото. От своя страна Част II е подобаващ край на цялата поредица, но… започва от нищото. Началото на филма не прави никакви усилия да въведе зрителя в историята, да припомни по ненатрапчив начин кои са главните герои и какво е настоящето им положение. Просто започва от средата, сякаш Част I е била показана току-що. Проблемът няма да се усети при гледане на филмите един след друг на DVD/Blu-ray маратон, но все пак ми се струва, че началото на Част II можеше да бъде поне малко по-плавно. Естествено, най-добре би било, ако студиото въобще не беше разделяло Сойка-присмехулка на две части. С удоволствие бих прекарал четири часа в киното в гледане на Катнис, дори и без почивка. Но тогава щях да платя само един билет.

Колкото до самата Катнис – тя отново сияе, макар и с различен пламък. В тематично отношение филмът успява да наблегне на нещо, което предишните части в една или друга степен пропускаха – личната отговорност за действията, извършени в името на оцеляването. В предишните филми Катнис невинаги носеше пълна отговорност за собствените си постъпки, системата я принуждаваше да действа по определен начин. В Сойка-присмехулка част II Катнис се бори по свой собствен избор, не е заставена от системата да направи нещо, а вместо това по свое решение се изправя срещу нея. Затова и носи отговорност за всяка странична жертва, която повлича в хода на борбата си. Филмът повдига въпроса за смисъла от войната, за това как срещу една жестока и отвратителна власт може да се изправи също толкова жестока и отвратителна опозиция, как враждуващите страни в един конфликт по-скоро си приличат, отколкото различават. Въпросите не са леки, а отговорите им не са оптимистични.

Дженифър Лорънс отново впечатлява с умението си  да предава достоверно урагана от противоречиви емоции, бушуващ зад привидно безизразното лице на Катнис. Поредицата Игрите на глада има разнообразни достойнства, но ако трябва да посоча най-силното нещо в нея, изключителния елемент във филмите, то несъмнено ще се спра на играта на Лорънс. Едва ли филмите щяха да бъдат толкова обичани, ако главната роля в тях беше поверена на друга актриса. Целият състав в Сойка-присмехулка е на високо ниво – Доналд Съдърланд, Джулиан Мур, Натали Дормър, Филип Сиймор Хофман, Уди Харелсън, Елизабет Банкс, дори младите Джош Хътчърсън, Лиам Хемсуърт и Сам Клафлин се справят великолепно с поверените им роли. Но Дженифър Лорънс успява да се издигне дори над най-добрите от тях и да изнесе поредицата на плещите си. Колкото и Оскари да получи – малко са ѝ.

В заключение ще кажа, че Игрите на глада ще остане в историята, тъй като поредици като тази не се правят всяко десетилетие. Колко често се срещат интелигентни научно-фантастични/екшън филми с главен герой жена, които са обичани от публиката, харесвани от критиците и разполагат с млада актриса, чийто талант е практически всепризнат? Аз лично не се сещам за по-ярък пример в цялата киноистория.