Режисьор: Нийл Маршал

Сценарий: Андрю Козби

В ролите: Дейвид Харбър, Иън МакШейн, Мила Йовович, Саша Лейн, Даниел Дей Ким

Вторият Хелбой на Гийермо Дел Торо е един от най-любимите ми фентъзи филми. Смесицата от камп, псевдохристиянска митология и артурианско фентъзи с елфи, фантастични същества и стиймпънк магия е не само визуално пиршество, но и атмосферен триумф, и за мен си остава може би най-добрият филм на Дел Торо (ако някой иска да се бием, ще се бием). Знам, че феновете на оригиналния комикс на Майк Миньола не са особени фенове на адаптацията, поради големите разлики с първообраза, и абсолютно симпатизирам на тази позиция. Но като човек, който не е чел комикса, аз наистина обожавам тази трактовка на героя и съответно бях изпълнен с апатично подозрение към новата адаптация, защото… ами просто нямах нужда от нея.

Оказва се, че подозрението ми е било оправдано и същевременно не напълно – новият рибуут на Хелбой е ТОТАЛНА МАНДЖА С ГРОЗДЕ, едновременно ужасно ужасен и на моменти крайно забавен.  Ще повторя – пиша това като филмов ценител и фен на оригиналните филми, не почитател на комикса. Нека започнем с добрите черти. Дейвид Харбър (от Stranger Things) е страхотен като Хелбой. Ако и вие като мен смятате, че никой освен Рон Пърлман няма моралното право да играе този герой, можете да спите спокойно – Харбър е едновременно брутален, циничен и инфантилен по начин, който работи перфектно, дори при тотално малоумния сценарий на филма.

Визуално Хелбой има някои наистина страхотни моменти – динамиката на екшън сцените, когато не включват престрелки, е чудесна, с интересни ъгли на „заснемане“ (предвид, че повечето е специални ефекти). Някои от дизайните на чудовищата са убийствени, например кабалистичните демони, които видяхме в трейлърите – бегло хуманоидни форми с геометрични фигури, реещи се около телата им, части от които са колосални остриета, изградени от кости. Цялата сцена с Баба Яга и къщата ѝ на кокоши крака също е убиец.

Същевременно немалка част от ефектите са откровено невдъхновени. Повечето от останалите чудовища са някаква постна версия на „гоблин с щръкнали уши“, а великолепната Мила Йовович, играеща голямото зло Нимуей, „Кървавата кралица“, е изтъпанена в ролята на бюджетна Джийн Грей. Самата героиня е не по-малко мътна – лашка се между активист за правата на чудовищата, зловеща изкусителка и невинна девица и сценарият така и не може да реши дали иска да ѝ симпатизираме, или да я мразим.

Същото важи и за всички останали герои. Единственият добре развит образ е този на Хелбой и под „добре развит“ имам предвид, че има примерно два пласта вместо един. Харбър наистина се опитва с все сили да му придаде леко шизофреничен характер – едновременно опитен убиец със свръхсили и лесно ранимо хлапе, което отказва да порасне, защото се страхува, че порастването му би го превърнало в ужасяващо чудовище. Като всеки слаб филм с участието на Иън МакШейн, и тук образът на Иън МакШейн („бащата“ на Хелбой, Доктор Бруум) е най-голямото престъпление. Това е актьор от световна класа и той трябва да бъде използван единствено за страхотни и интелигентно развити герои. Вместо това тук имаме само една от силните му страни – присъствието му, което буквално измества налягането във всяка сцена – и нищо друго, понеже и за този герой не знаем дали се очаква да го харесваме, или да го мразим.

Въобще Хелбой е филм, който не знае какво иска да бъде и съответно хвърля всичко в джезвето, но в добавка му липсва вдъхновението да предложи кой знае колко привлекателни опции. Сценарият скача от място на място, от сцена в сцена, някои от тях горе-долу свързани, други – не. В началото зрителят има чувството, че гледа филм, който прегръща абсурдната си идея и самоуверено се наслаждава на собственото си безумие. Но много бързо става ясно, че нито режисьорът, нито сценаристите имат каквато и да е идея какво вършат и че този самолет НЯМА ПИЛОТ.

Въпреки глуповатата си хаотичност обаче Хелбой не е скучен и всъщност излязох от киносалона в умерено добро настроение. Не ме разбирайте грешно, филмът е слаб – зле написан, зле режисиран, недоизигран (понеже няма кой да каже на актьорите какво точно се очаква от тях), разхвърлян в петнайсет посоки. Сценарият прави опит да разкаже пет различни истории с твърде много митология зад тях, твърде много действащи лица, за които не ни пука и които нямат реална роля във филма. Но цялото нещо… поне не е скучно. Може би най-ясният индикатор за качеството му е фактът, че в Rotten Tomatoes има 15% оценка от критици и 65% от зрители. Така че ако искате да прекарате два часа в тъповат хаос с няколко запомнящи се визуални момента, заповядайте. Ако не, спестете си го спешно, щото си е *бало…

Оценка: 5/10