Ex Machina: Бог от машината

Този текст е част от амбициозната ни инициатива Пътят към Оскарите 2016 или иначе казано – нашия опит да разгледаме най-важните филми сред тазгодишните номинации на Академията. Ex Machina e номиниран в 2 категории:  най-добър оригинален сценарий, най-добри специални ефекти.

На пръв поглед дистопия на тема изкуствен интелект, въплътена в свръх-сексуализирана жена андроид, звучи като мързеливо клише и рецепта за провал. Дългоочакваният режисьорски дебют на Алекс Гарланд обаче успява безапелационно да ни докаже, че няма изтъркани теми и няма обречени подходи, когато знаеш какво искаш и как да го постигнеш. Мрачна и изключително притеснителна, историята, която ни поднася авторът на Плажът и сценарист на Проектът Sunshine и 28 дни по-късно, успява грациозно да остави на заден план всякакви излишни очаквания за обрати и сюжетни упражнения, предлагайки ни вместо това една трескава спирала на все по-напрегнат power play между квази-любовния триъгълник на камерния си актьорски състав.

Младият Кейлъб (Донал Глийсън) е предполагаемо отличен програмист в компания очевидно претворяваща Google, чийто собственик и управител е самотният и безмерно богат гений Нейтън (Оскар Айзък). Избран сред всички служители на фирмата, за да прекара кратка ваканция в отшелническото имение на своя шеф, Кейлъб скоро разбира, че е част от фундаментален експеримент – да бъде човешкият компонент в съвременен Тюринг тест с последното творение на Нейтън – съзнанието на Ейва (Алисия Викандер), въплътено в изкусителна и прелестна не-съвсем-жена.

Накъсаният от стъклени прегради, неловкост и неразбиране диалог между човек и компютър очаквано лесно влиза в начертаните от Нейтън релси и Кейлъб бавно, но сигурно започва да се влюбва в Ейва, довеждайки експеримента до истинската си същност. Глийсън изиграва най-некомфортната, но и най-изчистена от нюанси роля и отърсвайки се набързо от формалностите на респект към гениалния си работодател, прекарва по-голямата част от филма бидейки измъчен, съмняващ се, смел и раним – всичко, което да очакваш от един чувствителен влюбен.

Но какво всъщност изобщо означава да си влюбен в машина? Натоварено ли е влюбването с някакво очакване за разбиране и емоция насреща? Можеш ли да си ги въобразиш, когато знаеш, че няма как да ги има? Този въпрос пулсира трескаво из повествованието на филма и се явява върхът на цял айсберг от внимателно подбрани препратки към най-болните теми в полето на когнитивната наука и роботиката. В този смисъл Ex Machina без особено замисляне рязко успява да се утвърди като кулминацията на цяла поредица от изключително силни изпълнения в жанра, които обаче фокусират много активно – и то през човешки лещи – вниманието си именно върху въпроса за любовта (Her на Спайк Джоунзи) и върху този за оформянето на съзнанието (Chappie на Нийл Блокамп). За разлика от тях четката на Алекс Гарланд шари много по-нашироко и закономерно превръща творението му в истински шедьовърно стегнат наръчник по етика и философия на изкуствения интелект.

И понеже аз самият страдам от сериозни пристрастия към тази тематика, ще похарча още малко абзаци да скицирам важното из цялата мозайка от все по-болезнени интеракции между главните герои. От една страна, разбира се, стои въпросът със синдрома на егоистичния и самолюбив творец, за човешкия Бог, за разполагането с живота, тялото и душата (sic?) на своите създания. Оскар Айзък успява да изиграе този модерен д-р Франкенщайн по много силен начин, вплитайки в персонажа физическо усещане за заплаха и агресия, показна лудост и неразбирана от самия него ревност. Нейтън се люшка между технологичния гений, самозабравилия се творец и самотния отшелник, като това дори не са всичките му роли. В него стои и страхът на обществото от лостовете в ръцете на Силициевата долина, това неясно усещане за опасност, че над тези огромни планини от нашите данни лесно може да застане някой неясно злонамерен, някой като… Нейтън, който нарочно се носи с хипстърски маниер и вкарва каноничната за тех-компаниите близост със служителите си, в еко-къщата си, пълна с джаджи.

От друга страна е въпросът за смъртността, за пост-човешкото и за това умира ли съзнанието, когато умре тялото? Или се зарежда наново в по-лъскав нов носител? Сюжетът натоварва – и смазва – с този въпрос водовъртежа от емоции у Кейлъб, което е неочаквано приятна ирония спрямо по-ранното изпълнение на Глийсън като създадения по данни от следи в социалните мрежи неумиращ съпруг-заместител в един от най-гениално неприятните епизоди на Black Mirror.

Историята на Ex Machina обаче не е толкова историята на създателя, нито тази на човека. Това е най-вече историята на Ейва и Алекс Гарланд неслучайно настойчиво призовава да не забравяме да разбираме филма и през нейните очи. Основната тема остава тази за интелекта и какво го дефинира. Контрастът и интеракцията на Ейва с по-старите модели на Нейтън много добре напипва невъзможността да се сложи точната граница, която да отговори ясно на този въпрос. Основополагащото изпълнение от страна на Алисия Викандер на персонаж, който сюжетът стриктно отказва да дефинира като съзнание или като машина, заслужено води до номинация за Златен Глобус и естествено би довело и до Оскарова номинация, ако Викандер не беше вече номинирана за брилянтната си Герда в Момичето от Дания. Ейва толкова фино осцилира между заплаха и жертва, между алгоритъм и жена, че на моменти зрителят не успява да си спомни какво е усещал към нея само преди минута.

Разбира се, основна роля за това играе и другоземният вид на героинята. Номинацията на Ex Machina за специални ефекти е безкрайно заслужена и резултат на един от най-артистичните и оригинални подходи към задачата. Дизайнът на Ейва е сюжетно обяснен с нежеланието на Нейтън да позволи един идеално човешки външен вид да интерферира с автентичността на теста. Точно наполовина органично същество и футуристична техно-конструкция, която бяга много далеч от класическите визии за роботи и андроиди, Ейва всъщност е в най-реалния смисъл изкуствен човек – с мускули и кости, внимателно подбрани да емулират с друг материал механиката на човешките мускули и кости. Най-впечатляващ обаче е начинът, по който екипът на студиото всъщност заснема всички сцени, без да си позволи да ползва зелен екран, за да не наруши много силните емоционални взаимодействия между актьорите. Всяка сцена след това е заснета втори път без актьори и трети път рендерирана с металния компютърен модел, който внимателно замества не-човешките части от фигурата на Ейва. Този подход оставя човека-актьор изцяло на екрана, и същевременно успява да произведе с минимален бюджет една от най-пластичните композиции между графика и истинска игра. Малко е да се каже, че това е най-красивият андроид, който сте виждали на екран, и не заради прелестните очи на Алисия Викандер.

Малко е да се каже и колко сбъркани са обвиненията в тривиализиране на женското, въпреки че основания за това са оставени сякаш нарочно из сценария. Целта на Гарланд обаче не е да ни увери, че Кейлъб не би се влюбил в една по-малко прелъстителна Ейва, нито да вложи в нейната съблазнителна усмивка по-късно из филма идеята, че дори изкуствено съзнание неминуемо ще използва тялото си, за да постигне целите си. Гарланд ни показва нещо съвсем друго – че е неприятно лесно да стигнем сами до тези обвинения и че тематиката изобщо не ги и не трябва да ги заобикаля от криворазбрана политкоректност. Етичният заряд на Ex Machina се крепи именно на тези решения.

Разбира се, това не е съвършен филм. Сюжетът страда от предвидимост, сетингът се усеща на моменти клаустрофобично статичен, а го има и проблема с това, че тази тематика винаги оставя известно неудовлетворение и нужда от допълнителни обяснения. Персонажът на Глийсън не успява да предизвика достатъчно емпатия, за да е по-равностранен триъгълникът, а този на Оскар Айзък на свой ред се препъва в някои от по-насилените си диалози и като цяло зрителят до края не успява да усети съвсем дали дискомфортът между тях е счупен сценарно или е замислен. На моменти има плъзгане по повърхността, на моменти доближаването до елементаризирането на сексуалността става почти осезаемо. Но това са бели кахъри, които си смуча от пръстите. Последната критика към филма е свързана с края му. Но аз изцяло не я споделям.

Финалните щрихи на Ex Machina са празник на квантовото. Ейва е модерният Пинокио, трескаво (или не?) търсещ място в общество от хора, което да осмисли съществуването ѝ, но в същото време и безмилостен (или не?) свръх-феминизиран Терминатор, гледащ на хората като на обеми информация, които да я ориентират в неизвестната ѝ цел. Ейва е заключителната точка в изпреварилия нейния създател emergence, свръхпрограма за шах, която успява да изчисли как да премести човешките си пионки в своето необозримо алфа-бета дърво, но в същото време може би не е това, а е съзнанието, което осмисля емоциите си дотам, че да спре и да хвърли онзи поглед към застиналото в отчаяние лице на Кейлъб.

Алекс Гарланд не предлага просто някакъв си отворен край. Той успява с изключителен минимализъм да покаже, че всички тези погледи към проблема са някаква част от бъдещето, което ще последва, някаква част от нашия отговор на въпроса за изкуствения интелект, който не можем да облечем в една или две думи. И през лещата на театралното, познатото и емоционалното да сведе това до публиката си. За нас остава просто да ръкопляскаме.