Ex Machina: Бог от машината

Този текст е част от амбициозната ни инициатива Пътят към Оскарите 2016 или иначе казано – нашия опит да разгледаме най-важните филми сред тазгодишните номинации на Академията. Ex Machina e номиниран в 2 категории:  най-добър оригинален сценарий, най-добри специални ефекти.

За Ex Machina знаех отдавна, но тъй като го изпуснах на голям екран, така и все не стигах до него, при все постоянните хвалби от всички посоки. Което всъщност е доста странно, предвид колко ми е любима тематиката за изкуствения интелект, която не сме виждали добре представена на кино може би от A.I. насам. Така че този материал беше идеалната възможност да поправя пропуска си, и нямаше как да я пропусна.

Филмът ни въвежда във време, което вероятно отговаря или на наши дни, или на съвсем близкото бъдеще. Кейлъб (Донал Глийсън, познат ни като генерал Хукс от Star Wars: Епизод VII) е програмист, работещ за най-голямата интернет-търсачка в света, който спечелва лотарията да прекара една седмица в техно-имението на президента на компанията, Нейтън (Оскар Айзък, пак оттам и от доста други места). Тази ваканция обаче се оказва параван, защото в изолирания от света подземен комплекс гениалният милионер е създал първия изкуствен интелект, и иска от Кейлъб да проведе своеобразен Тюрингов тест, за да прецени дали машината му наистина притежава собствено съзнание, или е способна да го симулира до съвършенство.

Ex Machina е безкрайно дискомфортен филм. Жанровото му определение е неясно и варира между фантастика, трилър и дори хорър. Историята е изпълнена с клаустрофобия и заплашителна несигурност. Още от самото начало Кейлъб се озовава в подземен лабиринт от бяло стъкло – красив свръхтехнологичен затвор, чиято аскетична елегантност го кара да изглежда още по-чужд и заплашителен. Всичко в имението на Нейтън е заключено и се активира с електронни карти, но тази на Кейлъб отваря само някои врати, работи само с някои елементи от технологията. И разбира се, нека не забравяме изкуствения интелект. Ейва (Алиcия Викандер, Момичето от Дания, Мъжът от U.N.C.L.E.) е хуманоид, изграден от стъкло и електроника, с красиво женско лице, залепено върху прозрачния череп. Нечовешкият ѝ вид контрастира с човешката елегантност на движенията ѝ. Механичното ѝ тяло – с човешките ѝ черти и изражения. Всяко нейно движение е напълно естествено, но същевременно премерено до съвършенство. Поведението ѝ е учтиво, но не стерилно, емоционално, но резервирано. И този контраст между поведение и същност я прави напълно непознаваема. Естествено, Кейлъб незабавно усеща връзка с нея и сякаш тя също има чувства към него.

Но в този момент си даваме сметка колко зловещ всъщност е филмът. Uncanny valley синдромът, който кара „почти човешките“ същества да ни карат да изпитваме безпокойство, действа с пълна сила в Ex Machina, където тази мислеща машина има женски черти и женска сексуалност. Несигурността е пропита във всичко – от реалните цели на Нейтън, през бъдещето на човечеството в свят на изкуствени интелекти, та до смущаващата женственост на Ейва, която ни отвежда към доста мрачната зона на живи секс-кукли. Но нищо не е по-несигурно от чувствата ѝ към Кейлъб. На първо място, способна ли е тази машина да изпитва обич към друго същество? Или това е просто симулация, резултат на сложната програма на Нейтън с цел да излъже тестера? И още по-важният – и безкрайно по-базов и наджанров – въпрос: дори да е способна на обич, това означава ли, че е искрена? Чест му прави на филма, че до самия край отговорът на този въпрос може да бъде всякакъв и надеждата и параноята са се вкопчили една в друга.

Огромен принос за силната атмосфера на Ex Machina има актьорската игра. Алисия Викандер е едновременно невинна и наблюдателна, чувствителна и безизразна. Нюансът, с който пресъздава нечовешки интелект, който може би е истински, но дори и да е, може да е напълно чужд спрямо нашия, заслужава Оскар сам по себе си. Другото страхотно изпълнение е това на Оскар Айзък, чийто бро-гений има невероятно физическо излъчване. Нейтън в общи линии или се знимава с разнообразни фитнес дейности, или се алкохолизира, и излъчването му е едновременно магнетично и просташко, но през цялото време леко заплашително, сякаш под повърхността се крие нещо опасно и агресивно, което за момента има наморник, но може да го изгуби по всяко време. Интелектът му е балансиран от очeвидната липса на скрупули и тотално незачитане на чуждото лично пространство или дори достойнство, и като цяло той допринася в голяма степен за трилър-усещането на филма.

Знам, че е станало ясно какво мисля, но нека го кажа в прав текст: Ex Machina e фантастиката на 2015 г. и зашеметяващ режисьорски дебют за Алекс Гарланд  (сценарист на 28 дни по-късно и автор на книгата Плажът). Сценарият абсолютно заслужава Оскара, за който е номиниран, и ме боли сърцето, че вероятно няма да го получи. Ако не сте го гледали все още, гледайте го незабавно. Ако сте го гледали, препоръчайте го на някой, който не го е гледал.