Доктор Сън Здравейте, името ми е Дани Торънс и съм алкохолик

Сиянието е една от най-големите култови класики в киното. Шедьовърът на Стенли Кубрик е известен с какво ли не, от психическия и физически тормоз, който режисьорът е причинил на актьорите (и особено на Шели Дювал), та до безбройните конспиративни теории за скрити послания из диалози, декор и сцени. Но какво се случва с великолепния роман на Стивън Кинг, който Кубрик е изхвърлил на боклука, преди да започне да пише сценария си? Ами той получава продължение. Няколко десетилетия по-късно, през 2013 г., Доктор Сън ни запознава с порасналия Дани Торънс и опита му да намери място под слънцето след травмата в хотела Овърлук.

Лентата на Майк Фланаган (познат ни от The Haunting of Hill House, Hush и Oculus, както и от друга адаптация на Кинг – Gerald’s Game) си поставя амбициозната цел да филмира този роман, като същевременно адаптира сценария така, че историята да бъде продължение и на филма на Кубрик, който се различава драматично от първообраза. И резултатът е, смея да твърдя, в голямата си част успешен. Дан Торънс (Юън Макгрегър) е последвал гордо баща си по пътя на алкохолизма и след смъртта на майка си Уенди живее по пътищата, намирайки временна работа из малки градчета, преди запоите му да го принудят да се качи на автобуса за следващия град. Алкохолът притъпява Сиянието и му позволява да игнорира мъртъвците, които все още вижда от време на време.

Случайна среща с друг човек, който има малко Сияние, му дава шанса да се изправи срещу демоните си и да започне да изгражда малко по-стабилен живот. Работи в местния приют, където умиращите пациенти приветстват дарбата му да ги изпрати към следващия свят. Това, което не знае, е, че в близкото градче живее малко момиченце на име Абра (Кайли Куран), чието Сияние е силно като пътеводна светлина. Тя е забелязана и пожелана от прилични на хора създания, които поддържат безсмъртието си, като поглъщат таланта на деца като Дани и Абра.

Доктор Сън е доста различна история от коя да е от двете версии на Сиянието. Докато първообразът разказва за зловеща концентрация от негативна енергия, която събужда мъртвите в хотела Овърлук, а филмът на Кубрик задълбава в нервния срив на Джак Торънс, бащата на Дани, продължението се фокусира върху глобалните аспекти на свръхестествената сила в центъра на множество истории на Кинг. Както романът, така и (в по-малка степен) филмът на Майк Фланаган минава през почти цяло десетилетие. Дан малко по малко се откъсва от самоунищожителните си тенденции, Абра пораства от телепатично бебе до смело момиче, а Истинският възел, воден от брилянтната и зловеща Роуз Шапката (Ребека Фъргюсън), се движи бавно из Америка в караваните си и покосява талантливи деца, хранейки се с болката и Сиянието им. Триъгълникът между тези три точки става все по-малък, докато накрая се стига до сблъсък, който – във филма – кулминира в завръщането на Дан Торънс в изоставения хотел Овърлук.

При все че не е особено обичана книга, Доктор Сън всъщност е сред добрите по-съвременни попадения на Кинг. Филмът умело балансира между автентична адаптация и нуждата да вплете промените от Сиянието на Кубрик*. Най-силният елемент, изненадващо, не са свръхестествените драми на Абра или хорър елементът с енергийните вампири, водени от Роуз, а чисто човешките проблеми на Дан. Травмата от детството, самоненавистта заради грешките, довели до гибелта на баща му, опитът за изграждане на нов живот – всичко това е представено нюансирано и интелигентно. Похвали заслужават както Фланаган, чието хорър творчество винаги се опира върху психологията и емоционалната реакция, нежели върху кървища и стряскащи моменти, така и Макгрегър, който за пореден път демонстрира точно защо дори катастрофа като Епизоди I-III не може да срине актьорската му кариера.

Не мога да не спомена с добро и Ребека Фъргюсън, която е прелестна в ролята на Роуз. Истинският възел е странна смесица от семейство и култ, а Фъргюсън се справя страхотно с баланса между водач, майка и готина сестра. За всеки извън групата тя е зловещо чудовище, което сваля маската на чаровна млада жена за секунди и се превръща в най-големия ти кошмар. Това, че актрисата е толкова красива, само допринася за ужаса, който предизвикват действията на Роуз.

Като стана дума за актьори, трябва да отбележа доста смелото решение на Фланаган да избере нови лица за ролите, познати ни от филма на Стенли Кубрик. Дори да не ви вълнува особено, че малкият Дани и майка му Уенди не са изиграни от Дани Лойд и Шели Дювал, то смяната на Джак Никълсън определено ще направи впечатление на всеки. Лично за мен това беше добра идея – новите актьори (Роджър Дейл Флойд като Дани, Алекс Есо като Уенди и Хенри Томас като Джак) са подбрани много добре, а прическите, дрехите и ъгъла на камерата, използвани във всяка сцена с тяхно участие, правят приликата с оригинала плашеща (и да, тук включвам Томас, който не изглежда непременно като Джак Никълсън във всеки кадър, но определено изглежда като Джак Никълсън в ролята на Джак Торънс). Надявам се повече режисьори да възприемат този похват и да ни спестят зловещите компютърни хомункулуси, които видяхме в Rogue One.

Доктор Сън смело нахлува в пределите на Сиянието по начин, който не сме виждали досега в адаптация по история на Кинг. Може би една трета от действието на филма се развива в главите на героите му, като специалните ефекти умело създават усещането за астрална проекция, логиката на съня и измерения, които не се подчиняват на познатите ни физични закони. Фланаган си разбира от работата и ритъмът на сцените е страхотен, като моментът, в който Абра и Дан преживяват едновременно смъртта на младо момче, изтезавано от Роуз и Възела, е сред най-страхотните телепатични сцени, които съм виждал в киното въобще*.

Уви, злодеите в Доктор Сън са също толкова голям проблем, колкото са и в книгата. Без да развалям ничия изненада (спойлерите са в карето долу), при все впечатляващите им способности, Роуз и извратеното ѝ семейство просто не са особено заплашителни, когато насреща им са опитен ловец на духове и момиче с психокинетичния капацитет на ядрена електроцентрала. В романа това на практика почти срива историята. Макар във филма да не е толкова фрапантно и Възелът да е по-заплашителен, пак липсва истинско усещане за ужас, когато злодеите и главните герои най-накрая се изправят едни срещу други.

С което не искам да кажа, че филмът е слаб. Независимо от личните ми усещания за това колко силна е заплахата, лентата на Майк Фланаган е страхотно изпипана и богата история за призраци, свръхестествени способности и игра на котка и мишка, с разкошно развити и изиграни герои. Тя е достойно продължение на Сиянието и съумява да отдаде почит едновременно на романа на Кинг и филма на Кубрик. По неясни за мен причини бокс офисът не беше благосклонен този уикенд, но аз продължавам горещо да го препоръчвам, ако ви се гледа лента, която флиртува с ужаса, но е много повече от „страшен филм“.