Джанго без окови

Има  режисьори, които работят така, че филмът не носи толкова собствения си облик, колкото техния. Куентин Тарантино е един от тези режисьори. Джанго без окови е още едно типично негово произведение, до такава степен стил Тарантино, че дори да не знаеш предварително кой го е снимал, не можеш да се усъмниш и за секунда.

Действието се развива във вдъхновяващия и вечен Див Запад, точно преди Гражданската война. Търговията с роби е в своя апогей. Д-р Кинг Шулц (Кристофър Валц) е зъболекар, родом от Дюселдорф, който не практикува професията си от години. Заел се е с по-доходоносен бизнес като ловец на глави. Работата му го отвежда до роба Джанго (Джейми Фокс), който е бил надзираван от трима братя, издирвани от  д-р Шулц, за да бъдат предадени живи или мъртви срещу награда. Тъй като не знае как изглеждат братята, Шулц има нужда от Джанго, който да ги разпознае вместо него. Докторът безпардонно си присвоява чернокожия от настоящите му собственици и го превръща в свободен човек, всявайки смут сред расисткото общество. С времето Джанго и Шулц стават не само партньори, но и приятели. Заедно те поемат на опасната мисия да спасят жената на Джанго – Брунхилде (Кери Уошингтън) – от ръцете на жестокия и изключително влиятелен плантатор Келвин Кенди (Леонардо Ди Каприо).

Сюжетът е далеч от гениален и уникален, но пък силата на Тарантино е по-скоро в колоритното и изумително представяне и нелогичните обрати и действия. А такива има много. Типично – логиката у действията на героите често липсва, но това прекрасно се вписва в концепцията на филма и забавлява със своята непредвидимост. За историята може да се говори много. Освен очевидната основна идея – Тарантино да направи филм за робството в страната на неограничените възможности – са вмъкнати доста интересни гледни точки по въпросите за честта, приятелството, любовта и предателството. Разбира се, голяма част от тях са силно пресилени или леко изкривени, но това не прави представянето им по-малко оригинално.

Образите са много добре изградени – хаотични и променливи като живи хора, те стоят странно в обкръжението на едно банално кино, но като глътка свеж въздух за почитателите на различното. Голямо впечатление правят два героя. От една страна имаме Стивън (Самуел Джаксън), от друга мосю Кенди, в чийто образ Ди Каприо се представя блестящо. Стивън е икономът на плантатора, който успява да съчетае в себе си няколко много противоречиви характеристики. Преданост и жестокост се преливат в интуиция и раболепност изключително плавно, което по мое мнение го прави достоен за Оскар. Тук идва моментът да споменем и господаря му – героя на Ди Каприо. Много пълнокръвно и приятно превъплъщение, което затвърждава мнението ми, че въпреки сладникавата си външност Ди Каприо има много силно присъствие на екран и чудесно се поставя с противоречиви образи. Така дуото Джаксън – Ди Каприо се превръща в перфектния антагонист на Джейми Фокс и Кристофър Шулц. Сблъсъкът е динамичен и неумолим и няма вариант, в който всички да са щастливи (или поне живи). А когато дойде момент за конфронтация, неизбежно идва време да обърнем внимание на подхода на Тарантино към цялостната постановка. Кръв се лее много. Престрелките са неимоверно пресилени и допълнително подправени с промишлени количества от червената течност. Ефектът кървава баня е очевидно търсен и изразът е добре онагледен. Филмът изобилства на разнообразни сцени, както на банално, така и на изобретателно насилие и черен хумор, което вероятно го прави възмутителен в очите на по-деликатната част от зрителите.

Последният аспект от филма, на който искам да обърна специално внимание, е саундтракът.  От началото до края музиката представлява чудовищна смесица от стилове, които едва ли другаде ще чуете заедно. Въпреки, или точно заради това, всяко парче пасва великолепно на сцената си и трябва да призная, че втора седмица не спирам да ги слушам. Комбинирани са вече съществуващи песни, такива писани специално за филма (феноменален Енио Мориконе тук), класическа музика, груб рап и кънтри мотиви на китара. Общият ефект е повече от ефектен и дори само дискът с песните носи цялата душа и композиция на филма, допълвайки го много идейно.

Умишлено не сравнявам Джанго без окови с предишните произведения на Тарантино, от една страна, защото повечето критици вече са го направили, от друга защото го намирам за достатъчно ярък, за да излезе от сянката на предшествениците си. За това му стига дори и само настървението, с което се старае да демонстрира цялата мръсотия и жестокост, която тогава американците са изливали, а сега старателно отричат. Куентин използва думи като негър и чернилка във всеки удобен и неудобен момент и систематично представя всички американци като жестоки и често глупави хора, поставяйки в ролята на нерасист германец. О, иронията! Съвсем спонтанно в ума ми изникна асосиацията с вечния приключенски Винету, където единственият бял брат на подложените на изтребване индианци е именно от немски произход.  Оставяйки настрана историко-политическата насоченост на темата, можем да обобщим, че този филм е едно тричасово удоволствие за сетивата, особено ако последните имат афинитет към кървави престрелки и остроумни реплики. Заслужава си гледането заради актьорите, музиката, темата и репликите. Заслужава си и заради Für Elise на Бетовен, и заради кървавите пръски по сияйния, разцъфтял памук в плантациите…