Джанго без окови

Тарантино се завърна ударно с Джанго без окови. За мен Гадни копилета беше силно забавен, но в крайна сметка преобладаващо забравим. Лични мнения много, разбира се, мисълта ми е, че Джанго нацели майсторски някакъв естетически център в зрителските ми възприятия, за да мога без да се замислям да го наредя почти наравно с Убий Бил.

В този филм явно си личи, че Тарантино е имал ясна идея какво е искал да постигне и как. А то, струва ми се, е доста просто, и в това се крие голяма част от силата на филма. Ако някой друг режисьор хване същата тематика – а именно робството в Щатите – и се опита да й зададе същата посока на въртене, в каквато я е насочил Тарантино, вероятно или много малко хора изобщо ще му обърнат внимание, или крайният продукт ще бъде твърде, твърде плах. Най-вече заради напъните си да не обиди нито една от страните, които потенциално могат да се засегнат. Тарантино обаче е стихия от различно измерение. Неговите абсурдизми и манеризми са отренирани и доизпилени със занаятчийска прецизност, а зрителите му вече са научени, че филмите му са добър повод човек хем да погледне честно на обществено деликатни теми, хем да им се посмее без да трябва да се притеснява от установените норми на държание.

Джанго на практика е история, която сме виждали в много инкарнации. Филмът е откровен спагети-уестърн, а директните препратки към германските легенди поставят повествованието в една изкристализирало архетипна рамка. Налице са първоначалните мъчения на главния герой, който е разделен от любим човек и жадува за отмъщение, мъдрият и всезнаещ наставник в лицето на Ханс Ланда, ъ, пардон, д-р Кинг Шулц. Злодеят, който държи в пещерата си любимата на героя, още по-злият му съветник, изобщо всичко в този филм е наредено по модели, които цивилизацията е пренареждала и дооформяла с векове. С разликата, че главният герой в Джанго е чернокож, или негър, както многократно и без свян е наричан във филма. Тарантино просто е взел един малко или много готов сюжет и е облякъл скелета му по начин, който би бил възприет като обиден в друг контекст. Няма причина обаче герой като Джанго да не съществува, при положение че повечето подобни наративи с бели главни герои са също толкова измислени. Осъждането на робството може да е факт в наши дни, но Тарантино го пренася и в имагинерното минало, пренаписвайки го по някакъв начин в главите на хората. Нека когато хората се сещат за онези години и събития, да се сещат и за герои като Джанго, които са мачкали белите робовладелци и са се борили за свобода, та дори са си я спечелвали по възможно най-романтизирания и нереалистичен начин. В крайна сметка какво като такива хора може би изобщо не е имало (а дали не е имало или просто за тях така и не сме чули е друг въпрос)? Важна е способността и възможността (външна и вътрешна) да се конструират подобни наративи.

Джанго е оцветен отгоре-додолу в романтически краски, наред с щедро леещата се кръв. В един определен момент се чудех дали Тарантино все пак няма да предпочете една до някаква степен реалистична цялостна трактовка на историята, но когато това така и не се случи, бързо отхвърлих първоначалното разочарование и осъзнах, че бягството към реализма щеше да навреди на този филм. Реализмът го има достатъчно силно застъпен в искреното показване на бруталността на робството, Тарантино не се свени да покаже тази страна на монетата. Още по-големият му успех обаче се състои в това да позволи романтизацията да потече в един ръкав на този дискурс, който никога не е бил изследван по този начин, не и от творци с влиянието на Тарантино.

Този смел дори за него скок му е позволил да направи страхотни неща. Екстремното и целенасочено романтизиране превръща всеки един от стотиците изстреляни куршуми в протест срещу белия човек и еманципиращ подвиг. Героят на Кристофър Валц (германец, интересно да се отбележи) събира в себе си почти всичко качествено, което западната цивилизация е дала на света, а то, вижда се, никак не е малко. На самия Джанго не му е спестена иронизацията тук-таме, а героят на Самюел Джаксън, който напълно открадва филма в няколко сцени, пък би могъл да се чете като концентрирана критика не само срещу начините, по които някои афроамериканци сами подкопават собствената си кауза, а и като коментар върху склонността на властта да се репликира на всички нива в обществото и да канибализира всичко, за да се самоподдържа.

Макар и не толкова запомнящи се като Джаксън, всички от основните актьори се справят прекрасно. Леонардо  Ди Каприо докарва убедително хем ужасяващ и неконтролируем психар, хем крайно наивното дете, като което е изобличен в ключови моменти. Кристофър Валц, колкото и да е добър, трудно би могъл да повтори изпълнението си от Гадните копилета, а и тук ролята му е далеч по-базова и непозволяваща подобни изблици на гениалност. От Джейми Фокс също не мисля, че се очаква нещо повече от това му изпълнение, неговата роля е важна на чисто архетипно ниво. Дори си мисля, че Тарантино щеше да допусне сериозна грешка, ако се беше изкушил да развива героя и да го прави по-дълбок, отколкото е той в сегашния си вариант. Не че филмът щеше да е задължително по-лош, просто щеше да бъде много различен от това, което е сега.

От драматургична гледна точка лентата е изпипана на познататото обичайно ниво за Тарантино. Тук-таме видях оплаквания от прекалено дългото скиторене из американските снежни пустоши, както и от малко неравните преходи между някои сцени. Въпросните елементи обаче са съвсем на място, предвид че Джанго все пак има някаква скрита претенция да прави сериозен коментар именно на американската история и ценности, модерни и не толкова модерни едновременно. Вмъкването на тези строителни блокове може и привидно да отслабва цялостната стабилност на структурата на филма, може да я прави малко по-претрупана, отколкото е нужно, но в крайна сметка й придава тежест, която въвлича в престорената истинност на изобразената реалност. За смазването на преходите между тези сцени и удоволствието от цялостното преживяване не на последно място допринася убийствената музика. Някои от комбинациите между сцена и песен са един път и съм убеден, че дълго ще въртя въпросните парчета заедно с всичките останали любими попадения, така характерни за Тарантиновите филми. Не на последно място, Джанго е чудесно разказана история с достатъчно интересна динамика, така че да задоволи всеки досегашен почитател на този тип кино.