Х-Мен: Тъмния феникс

В далечната 1980 г. авторът Крис Клермонт промени света на супергеройските комикси с епоса си за падението на Джийн Грей от един от най-ярките символи на надежда за мутантската раса до един от най-големите ѝ кошмари. Погълната от космическата сила на Феникса, който засилва мутантските ѝ способности хилядократно, тя унищожава цяла извънземна цивилизация и в крайна сметка избира да спаси хората, които обича, с героична саможертва, която отеква в историята на Х-мен вселената до ден днешен.

Официално, The Dark Phoenix Saga отнема само 9 броя (Uncanny X-Men #129-#138), но преди нея се развива друга история – The Phoenix Saga (Uncanny X-Men #101-#108 (1976-1977 г.)), където Джийн се сблъсква за пръв път с Феникса и започва да използва новите си сили за добро. Но и това не е началото. Защото истинското начало е 1963 г., когато наивната тийнейджърка Джийн среща също толкова наивния тийнейджър Скот Съмърс в странното училище на Чарлз Екзейвиър (The X-Men #1), без и двамата да подозират, че съдбите им ще бъдат необратимо преплетени и ще започнат една от най-великите любовни истории в комиксите въобще.

The Dark Phoenix Saga е точно това, което заглавието предполага – сага. Това е кулминацията на десетки години междуличностни отношения в една от най-сапунените поредици на Марвел, която почива не само на разказваческото майсторство на Клермонт, но и на десетилетията натрупани връзки между героите си. Ако има известна комиксова история, която наистина да не става за единична филмова адаптация…

Нека отново се качим в машината на времето. Годината е 2006. След две свръх успешни ленти, променили схващанията на масовия зрител за това що е то комиксов филм (и дали старт на модерната супергеройска епоха), Браян Сингър решава да отиде да прави масивно посредствения Супермен се завръща. Съответно третият Х-Мен филм е поверен на авера му Брет Ратнър. Х-2 е намекнал, че Джийн Грей е на път да се превърне във Феникс, така че феновете са натопорчени за тази история. И с помощта на сценариста Саймън Кинбърг (дарил ни с епоси като Телепорт и Фантастичната четворка от 2015 г.), Ратнър доставя… в добрите традиции на сделка с феи.

Х-Мен: Последната битка е всичко, което The Dark Phoenix Saga не е. Космическото естество на силите на Джийн е заменено с долнопробна шизофрения, изкуствено създадена от Екзейвиър*. Скот бива посечен в самото начало на филма (защото Джеймс Марсдън е дружка с Браян Сингър и искаше да отиде да играе в Супермен). Сценарият краде елементи от няколко различни Х-Мен истории и ги смесва по нескопосан начин, подплатен с някои от най-ужасяващите диалози в историята на супергеройския жанр*. В името на журналистическата си честност, не мога да не споделя с вас ревюто си за филма, което нагледно демонстрира, че 13 години по-късно все пак съм мръднал малко напред като човешко същество.

Което най-сетне ни води до днешния ден и последния филм в Х-Мен вселената, преди мутантите да се върнат при Марвел под шапката на Дисни, с надеждата някой ден да споделят екран с Отмъстителите. Какъв, питате, е урокът, който сме научили от Последната битка? Че The Dark Phoenix Saga не може да бъде филмирана без предисторията си и че във филмова форма трябва да бъде МИНИМУМ трилогия? Че 90% от емоционалния заряд в нея се корени в любовта между Джийн и Скот и връзката ѝ с останалите герои, изграждана почти 20 години? Че при това положение франчайз, който скача цяло десетилетие между всеки филм и в който всички междуличностни отношения се случват зад кадър, вместо в самата история, може би трябва просто да стои надалеч от точно този момент от Х-Мен канона?

НЕ! Урокът е да наемем същия идиот, който срина филмовата мутантска вселена до степен да ѝ трябват 5 години и „мек“ рестарт, за да се възстанови, и да го сложим начело, този път не само като писател, но и като режисьор! Да го оставим да напише в общи линии същата история (този път слава богу включвайки Феникса в по-близка до комиксовата му форма) и да очакваме различен резултат! Това е, според Айнщайн, дефиницията на лудостта.

Тъмния феникс беше жертва на собствения си наратив още преди да излезе. След поредица от забавяния* и презаснемания, атмосферата около филма беше мрачна. Рекламната му кампания беше инертна и неангажирана, сякаш самите създатели на лентата нямаха особен интерес да я промотират. Част от това, разбира се, е фактът, че на всички ни беше ясно, че това е краят на сегашната версия на тази вселена. Но дори в този контекст, публичните изказвания на някои актьори, като Александра Шип (Буря), и сянката на също постоянно отлагания мутантски хорър New Mutants*, не вдъхваха доверие в проекта.

И в крайна сметка, човек си задава въпроса: ако знаеш, че това е лебедовата ти песен, защо да не изтрещиш тотално и да не вкараш най-безумните си идеи в лентата? „Balls to the wall“, както казват братята американци! Е, явно Саймън Кинбърг просто няма безумни идеи, защото Тъмния феникс е до такава степен нефелно претоплена версия на Последната битка, че буквално прави филма от 2006 г. да изглежда добре. Всички основни стъпки отпреди 13 години са запазени, с добавката на Джесика Частейн като водач на извънземни, чиято цивилизация е била унищожена от космическата сила. Тя се надява да използва Джийн (Софи Търнър), за да възроди расата си отново… Но за да не симпатизираме на тази твърде все пак достойна кауза, тя цели да постигне това изтребвайки човечеството, защото защо не?

Сценарият е потрисащ. Сцените се случват една след друга без почти никакъв опит за преход, колкото да се отбият нужните моменти в историята. Диалозите са дървени и доставянето им варира между смущаващо в устата на по-младите актьори, и почти цинично от страна на ветераните, които видимо са тук само колкото да приберат чека. Тъмния феникс до такава степен не му пука какво прави, че оставя двама от героите си – Мистик (Дженифър Лорънс) и Живака (Еван Питърс) да пропуснат по-голямата част от времетраенето му, всеки по свой си начин. Дори Магнито (Майкъл Фасбендър) е във филма колкото да го има, и ролята му прескача между ненужни крайности, привидно с едничката цел да прави екшън*.

Софи Търнър е качествена актриса, която заслужава Оскар за усилието, което полага да превърне поредното опропастяване на най-емблематичния мутант в нещо, което си струва да се види. Уви, сценарият превръща Джийн в MacGuffin и не ѝ позволява почти никакво влияние върху сюжета през по-голямата част от филма. Единствените други актьори, които си дават зор, са Тай Шеридън (Циклопа, който за пореден път получава сценарната брадва, но този път поне участва в по-голямата част от историята, бидейки ВСЕ ПАК любовният интерес) и Коуди Смит-МакФий, чийто герой Нощна сянка се опитва да има някаква емоционална дълбочина във финалната сцена на филма, но уви, не е подпомогнат от сценария.

Нещото, което наистина не очаквах да смуче, са специалните ефекти. Уви, положението тук е толкова зле, че флиртува с думата „обидно“. Както компютърните, така и практическите ефекти и гримът са използвани мързеливо и нескопосано. От едва приложената синя кожа на Мистик (което поне е по вина на Джей Ло, защото е твърде велика актриса явно, че да се подлага на 9 часа грим), през факта, че училището на Екзейвиър е пълно с деца, но нито едно от тях няма каквито и да е физически мутантски черти, нито използва каквито и да е сили*, та до нефелната употреба на силите на Феникса, от визуална гледна точка това е един от най-скучните комиксови филми, които съм гледал някога.

Когато все пак има качествена визия, Тъмния феникс намира друг начин да ти покаже среден пръст, а именно – с ужасяваща сценография и накъсани сцени, които правят всичко възможно да не виждаш екшъна като хората, вероятно защото когато все пак видиш нещо, хореографията на сцените е също толкова отвратна. Помните ли епичната сцена между Джийн и Екзейвиър в изоставената къща в Последната битка? Тя е повторена тук, без капка вдъхновение, без дори бегъл опит за екшън динамика или дори базов „куулнес“ ала Зак Снайдър.

Последно – защото този позор не заслужава времето, което ми отнема да го оплюя – трябва да спомена музиката. Ако Последната битка може да се похвали с нещо наистина силно, то това е саундтракът. Към днешна дата това все още е един от най-ярките примери в жанра, и дори по сегашните ни ужасяващо ниски стандарти*, Тъмния феникс се проваля катастрофално. Не мисля, че във филма има и една тема, която да може да бъде изолирана като самостоятелна мелодия. Дори да можем да намерим такава с лупата, лентата не предлага нито един момент, в който саундтракът по някакъв начин допринася за атмосфера, динамика, каквото и да било.

И така, пълен провал ли е Тъмния феникс? Твърдо да.

Струва ли си да го гледате на голям екран? КАТЕГОРИЧНО не. В него има горе-долу минута и половина, които да има смисъл да се видят на голям екран.

Струва ли си за фенове на Х-Мен? О, БОГОВЕ, НЕ!

А за фенове на филмовата Х-вселе… АБЕ ЗАЕКВАМ ЛИ?! Това е най-големият бокс-офис провал за отварящ уикенд в Х-историята, над 20 милиона долара зад предишния филм, Върколакът. И това е преди да отчетем инфлацията, в който случай разликата става още по-гротескна. Филмът има 20% рейтинг от критици и едва 64% от фенове в Rotten Tomatoes и изглежда на път да изгуби на Fox над 100 милиона долара. По някакъв начин, Тъмния феникс е толкова слаб, постен, скучен и импотентен, че прави катастрофата Последната битка да изглежда като хубав филм. Ако имате парите да го гледате и наистина не знаете какво да ги правите, дайте ги за благотворителност.