Корица: Михаил Тенев

Бяха пристигнали рано, още преди да се покаже втората луна: двама, съвсем млади, професионални спортисти или най-малкото страстни любители. Измежду нащърбените, рошави пясъчници се подаваше корпусът на тумбест чопър, полегнал на осемте си паякоподобни крачета-перки. Новодошлите бяха свалили раниците си от него и с пъргави и малко резки подскоци обикаляха около тях и проверяваха страничните клапи на въздухопроводите. Реактивните раници се поклащаха под натиска на ръцете им, като миниатюрни дрейфащи цепелини.

Наблюдавах със сдържан интерес композицията от летателни устройства и хора, оцветена от синкавия сумрак на непълноценната нощ. Може би заради светлината погледът ми така и не успяваше да улови особеното в нея. Но онзи инстинкт от времето на „Медуза“ се бе пробудил изведнъж и упорито ми нашепваше, че ей сега ще се случи нещо необичайно, невиждано, необяснимо. Гъделичкаше отвътре ребрата ми, задържаше ме на верандата и ме принуждаваше да нарушавам все по-сериозно дневния си график.

Подритнах една от тънките струни на парапета и хвърлих поглед към пресечените линии на платата. От верандата на вила „Алефа“ се разкриваше панорамна картина към всичките седем пръста на Пандора. Самата вила се приютяваше по средата на подветрения склон на Големия зъб, като местоположението ѝ не беше избирано само заради хубавата гледка. Няколко десетилетия преди появата на „Алефа“ и няколко хиляди метра нагоре по Големия зъб имало други вили, почти селце. Но един ден те изчезнали. Внезапно и без следа. А екипите, дошли впоследствие, установили, че на определена височина въздушните течения започват да се усукват и да се превръщат в лавини. Това е. Понякога късното си е просто късно. И не е по-добре от никога. Стар закон на Ел.

Що се отнася до „Пръстите на Пандора“, за тях можете да прочетете във всеки туристически гид: „Може би най-непредвидимите и коварни плата на планетата Елмира. Истинско предизвикателство…“ И така нататък, все в този дух. Но погледнати от вилата, пръстите приличаха по-скоро на великански, грубо издялкани шахматни фигури, разхвърляни из равнината от нечия небрежна и също толкова великанска ръка – гърбати царе, длъгнести дами и заплашителни топове-крепости, а около тях стотици камъчета-пешки.

Пилотите отсреща очевидно нямаха намерение да си губят времето с туристически гидове или игра на шах. Без да използват засилване от притоците на Големия зъб, те започнаха да се закачат по корнизите на Малките пръсти и постепенно течението ги издигна на стотина-двеста метра над земята. Телата им плавно се оттласкваха от изпъкналите като очи на влечуго мъхнати плочи, опасващи широките основи на първите плата. Само отсечените махове на крайниците подсказваха, че двамата са тук отскоро.

От разстоянието, на което се намирах, и при все още слабата светлина, съумявах да следя без затруднение траекториите на въздушните раници – едната жълта, другата зелена, а за маневрите и акробатиките на водачите се досещах по интуиция. Все пак Седемте пръста бяха мое откритие, въпреки че сега това го знаеха само Леон и шепа момчета от някогашната „Медуза“. Гостите на „Алефа“ бяха безразлични към подобни овехтели сензации. Както всички туристи, така и те се вълнуваха най-вече от собствените си преживявания.

Погледах още малко белите облачета, изскачащи от дюзите на жълтата и зелената раница. Преходите на пилотите бяха плавни и елегантни. Едва долавях включванията и изключванията на помпите, а на икономичните корекции можех само да се възхитя. Известно време се забавлявах да предугаждам ходовете им и да си представям какво бих направила аз на тяхно място, но с това оправданията ми да стоя на верандата окончателно се изчерпаха.

Обърнах гръб на парапета, провлачих крака между пръснатите по верандата масички и шезлонги и без всякакво изящество се спуснах по външното стълбище и после в мазето на вилата. Там ме очакваха разглобените чаркове на генератора, който от няколко дни даваше все по-осезаеми отклонения в же-натоварването. Курортистите още не бяха усетили разликата, но рано или късно все някой щеше да забележи – неестествено дълга крачка, театрално преувеличен жест или несигурно поклащане и въпросите и оплакванията щяха да завалят.

Когато след час и нещо, зачервена, облъчена и изнервена, се добрах отново до външната стълба, водачите бяха започнали да правят лупинги по теченията на Четвъртия пръст. Изстрелваха се вертикално през завихрянията около платото и, падайки свободно, прескачаха от бързей на бързей. Подсвирнах през зъби, примижах, а стомахът ми се присви в очакване на безтегловността. Някъде над мен се разсмяха високо, чу се окуражаващо подвикване. Разтворих очи и се огледах. Пилотите продължаваха да се гмуркат през теченията, като плувци сред подводни рифове, но аз вече не бях сама на верандата.

E’сте, втората луна, се беше показала иззад Големия зъб и това, както винаги, бе разбудило повечето гости на „Алефа“. По дъгата на парапета се бяха струпали групички, които възбудено обсъждаха изпълненията на жълтата и зелената раница. Сноубордистът от Парма, както винаги, се стараеше да изпъкне с познанията си пред по-неопитните:

– Това е винтът на Лугано! – крещеше прегракнало той. – Никакъв проблем. Ще видите.
Допълваха го възторжените ахкания на две девойки от Шпрее, както и хипнотизиращото гъгнене на доктор Албърт:
– Ръката се издига и се спуска, издига се и се спуска. Следва френска свръзка, Майерхоф, още един Майерхоф…

Девойките не знаеха какво е Майерхоф, но продължаваха да ахкат.

Моят Леон също изникна отнякъде, предъвкваше на крак сандвич със сирене. Загледа се във фигурите, описвани от зелената и жълтата раница, и накрая промърмори:
– Добри са. – Почеса се по главата и добави: – Вероятно идват от Земята. Как мислиш, ще се отбият ли при нас?

Вместо отговор го изпратих да подрежда продуктите в склада и влязох в столовата. Там също зяпаха към платата и оживено обсъждаха техниката на младежите. Дори капитан Ашавада се бе приближил към един от панорамните прозорци и се взираше навън. Когато ме забеляза, той кимна леко и бегла усмивка пробяга през вдълбаните в страните му бръчки.

– Добро утро. Как ви се струват тези? Летят, да?
– Справят се – казах аз и по навик попитах: – А вие, капитане? Спахте ли добре?
– Аз почти не спя – отвърна също по навик капитанът. – Но тук си почивам чудесно. Особено, когато Е’сте е от другата страна.
– Хм, повечето гости се дразнят от играта на сенки, изглеждало им призрачно.
– Глупости – Ашавада махна с ръка. – Знаете ги какви са туристите, все нещо им пречи. Кажете, по-добре, къде е нашият Леон? Мисля, че го видях наоколо, да.
Въздъхнах примирено и поклатих глава:
– Нашият Леон, капитане, се е превърнал в ходеща енциклопедия, натъпкана с романтични истории за обучението в Корпуса и славните подвизи на междузведника „Медуза“. Подозирам, че вече подготвя тайното си бягство на Земята.
– Е, и? – Обгорелите остатъци от вежди се повдигнаха предизвикателно нагоре. – Момчето е любознателно, да.
– „Медуза“ е история, капитане – произнесох бавно и отчетливо аз.
– Знам – кимна Ашавада, разтривайки с два пръста полимерната става на левия си крак. – И аз съм история, нали? Минало. Но Корпусът все още съществува, програмата за далечни полети също. Можем ли да се преструваме, че ги няма?
– Аз мога – отвърнах тихо.
Луничките по лицето на капитана се размърдаха притеснено.
– И какво, да забравим всичко?
– С радост бих забравила онези ковчези, с които ни запращаха към нищото.
За миг Ашавада спря да разтрива крака си.
– Ковчези, да. И въпреки това, постигнахме много. Вие кацнахте на Елмира, а ние, ако не греша, по същото време пробивахме четириизмерния облак в Бета минус.
– Именно – изсумтях. – Не искам Леон да минава през четириизмерни облаци. Нито в Бета минус, нито другаде. А и не знам за вас, но мен рамото още ме приболява от онези гадости, с които ни тъпчеха в Корпуса.
– Спомням си – произнесе замислено капитанът. – Беше наистина ужасна ваксина, груба, неефективна, дори вредна, да. Но оттогава измина повече от век. Новият генблок, доколкото знам, е съвсем фина работа, гарантира истинско безсмъртие. Ако се налага, може дори…
– Не ме интересува – казах. – Нашият живот е на Елмира. Моят и на Леон, а също и вашият.
– О, аз съм тук заради гравитацията. – Капитанът потупа бедрото си. – Лекарите твърдят, че се отразявало добре на костите или там, каквото е останало от тях.
– Лени е още дете – меко добавих аз. – Мисли си, че е възрастен, но не е.
– Децата порастват бързо – отвърна сериозно капитанът. – Знаете го не по-зле от мен.

После бавно и педантично си наля чаша здравословна мътнозелена течност и се загледа в нея. Устните му помръднаха, но се чу само леко прокашляне, старецът се сви в стола си, потрепери зиморничаво и замря.

„Събирачи на тъга“, обичаше да рецитира някога още не съвсем порасналият Ашавада, „Ние сме само събирачи на тъга“. Изкушавах се да го попитам дали помни стиховете. Вместо това стиснах устни и се обърнах към прозореца. Оттам сърдито ме наблюдаваше малко, грозновато лице с късо подстригана избеляла коса. „А ето така изглеждат събирачите на тъга“, помислих си и се намръщих на изкривения образ отсреща.

Столовата постепенно се опразваше. Верандата също. Глъчката се пренесе по коридорите и в гардероба на първия етаж: зареждаха се раници, свистяха дюзи, скъсяваха се ремъци и се проверяваха кислородни маски. Изведнъж курортистите бяха станали нервни и припряни. Нямаха търпение да навлекат екипировката си и да яхнат теченията. Оставих Ашавада край панорамния прозорец и слязох да видя дали Ханк не се нуждае от помощ.

Отдалеч се чуваше гласът на инструктора, който сигурно за стотен път повтаряше:
– Не забравяйте радиото. Движете се по означените трасета. Избягвайте течения, които вдигат рязко нагоре…

Никой не слушаше инструктажите. Никога.

Сноубордистът от Парма се опитваше да спори с Ханк и настояваше да получи по-нов модел раница. Доктор Албърт, по нанопренов костюм, продължаваше да изнася лекция за свободния полет пред девойчетата от Шпрее. Те отдавна бяха спрели да ахкат и го гледаха с досада. Минните инженери от астероид С-220 съсредоточено си асистираха при затягането на катарамите. Най-шумна беше групата младежи, пристигнала онзи ден от Спортното училище. Подхвърляха си неприлични шеги, дразнеха се един друг и опитваха да си погаждат разни номера с екипировката. А на излизане един от тях си позволи да извика с цяло гърло „Glück auf!“ под носа на инженерите и се изстреля на автопилот през коридора.

Постепенно възбудата и врявата спаднаха, отзвучаха, превърнаха се в глухо ехо, разливащо се на талази по склона на Големия зъб. Сложих на място една кислородна маска, прибрах в нишата лоста, на който се закачаха реактивните раници, и затворих вратата на гардеробната. Вършех тези простички действия бавно и с удоволствие, в очакване на поредното тихо и скучно двоелуние.

После се качих обратно в опустялата столова, за да помогна за разчистването на масите. Докато събирах последните чинии и чаши, за всеки случай хвърлях по едно око през панорамните прозорци. Просторът наоколо внушаваше спокойствие и безметежност. Въздухът беше чист и прозрачен, небето безоблачно, а рефракцията около платата правеше всичко да изглежда близко и достъпно. Но законът на Ел гласи, че старите навици умират трудно и най-често заедно с притежателя си. Затова продължих да извъртам глава към прозорците и, доколкото мога, да следя обстановката навън.

Маркираното трасе под „Алефа“ се оцветяваше все по-наситено от червените и сини петна, в които се бяха превърнали реактивните раници на курортистите. Теченията, тръгващи от Големия зъб, бяха широки и лениви, подходящи за начинаещи. Обикновено повечето ни гости старателно се търкаляха из тях под вещото ръководство на Ханк, след което, доволни и изтощени, се прибираха за обяд. Този път обаче пет-шест човека се бяха отделили от групата и с къси, тромави тласъци се насочваха към пръстите на Пандора.

Какво пък, казах си, нека опитат. Ще видят, че не им е по силите и ще се върнат. В най-лошия случай довечера ще лекуваме изкълчени крайници. И се спуснах в мазето за втори рунд с же-генератора. Бях твърдо решена да го поправя сама и то преди залеза на Е’сте. А ако свършех предсрочно, можех да се измъкна за малко със старата реактивна помпа и да направя няколко кръгчета по въртележката около Петия пръст. Отдавна не си бях позволявала подобни удоволствия.

Генераторът обаче се оказа по-упорит от очакваното и отново затънах до уши в разглобени модули и късовълнови лъчения. До мига, в който някъде над главата ми се разнесе вик:

– Мамо, ела бързо! Мамо!

Беше Лени. Запрепъвах се по стъпалата нагоре, през първия етаж, през втория, следвах гласа на сина си, през столовата, покрай подредените с прибори маси и до обляната в бяла светлина веранда. Спрях се задъхана на прага и потърсих опора в рамката на вратата. Леон беше там, цял и невредим. Стоеше, опрян на парапета, заедно с капитан Ашавада и изникналия кой знае откъде Ханк. Тримата се взираха като хипнотизирани в пръстите на Пандора. Заслоних очите си с ръка, проследих погледите им и отново останах без въздух.

Лъчите на Е’сте очертаваха контрастно няколко цветни раници на фона на двете най-високи плата. Жълтата и зелената бяха стигнали до един от подходите към седмото плато и все така методично продължаваха да пълзят нагоре. А на около два километра под тях, в близост до короната на шестия пръст, подскачаха в неравноделно брауново движение една червена и една синя раница. Червената беше попаднала във вихър и не успяваше да се измъкне от него, въпреки че изстискваше дюзите си до краен предел. Синята се опитваше да я доближи, но нейният бързей се отклоняваше от вихъра и я спускаше в ниското. После тя хазартно се издигаше по вертикалните течения и пак се опитваше да прихване червената раница, но напразно.

– Кои са тези? – обърнах се към Ханк.
– Джани, сноубордистът, и едно момче от Спортното – отвърна моят инструктор.
– Имаш ли връзка с тях?
Ханк поклати глава.
– Връзката се изгуби още на Петицата. Няколко пъти им казах да се върнат, но се обзаложили, че ще достигнат до онези, другите, да покажат, че и те могат като тях.
– А с червената раница е…?
– Сноубордистът – изръмжа Ханк.

Джани се беше паникьосал и не можеше да се измъкне от завихрянето, въпреки че маневрата не беше толкова сложна. Два опорни френда през трийсет метра, спускане на ютия и готово. Схемата беше като нарисувана в главата ми, но нямаше как да я предам телепатично на самонадеяния италианец. Положението на момчето със синята раница за момента не беше критично, но то упорито продължаваше да си търси белята. Следващият по-рязък тласък вероятно щеше да го запрати в назъбените корнизи на Шестия пръст.

– Не можем да стигнем до тях навреме – каза високо Лени и прехапа устните си. Стараеше се да изговаря думите спокойно и уверено, но треперенето в гласа го издаваше. – На тази височина чопърът е безполезен – добави той и ме погледна. – Дори да тръгнем с раници, ще се изкачваме най-малко два или три часа.

Леон може и да беше само на тринайсет, но знаеше не по-зле от мен, че начинаещ водач в състояние на стрес и с любителска екипировка би издържал най-много трийсет минути около шестото плато. А след това…

Оставаха онези, другите двама, ако въобще обърнеха внимание, какво се случва под тях.
– Сигналният пистолет – произнесох, колкото се може по-спокойно. – Къде е?
Леон разбра и се втурна навътре във вилата. Проследих го с очи и забелязах, че на една от външните маси лежи забравен визьор. Взех го и настроих на максимално увеличение, наместих окулярите и завъртях бавно по дъга от почти сто и осемдесет градуса.

В екрана се отразиха силуетите на другите курортисти. Бяха се скупчили при един заслон встрани от „Алефа“ – минните инженери образуваха строг правоъгълник от четири двойки, около който безразборно се трупаха доктор Албърт, девойките от Шпрее, Спортното училище и прочее. Всички до един бяха извили неудобно вратове и се опитваха да проследят случващото се над тях.

На шестото плато положението си оставаше същото. Джани застрашително се бе приближил към няколко заострени ръба, една от дюзите му изглежда бе отказала, а синята раница все така неуспешно се опитваше да го измъкне от вихъра. Можех да различа движенията на момчето и ми ставаше пределно ясно, че то няма никакъв шанс да помогне дори и на себе си, камо ли на някой друг. Преместих още малко визьора и ръката ми трепна. Жълтата и зелената раница видимо бяха изменили траекторията си.

– Те се спускат, да – извика капитан Ашавада.

Спускаха се. Стремително, уверено и рисковано. Не пропускаха френските свръзки, чрез които да се осигуряват взаимно, но въжетата им бяха разтеглени поне два пъти над обичайното. А от скалите край тях стърчаха счупените клинове на други водачи, опитвали късмета си край дългите пръсти на Пандора.

– Истинска лудост – възкликна Лени, който бе изникнал до мен с пистолет в ръка. – Ако минат бързо към Шестицата, може и да ни се размине.

Повторих си още веднъж последното изречение и отново се съсредоточих в окулярите.

Зелената раница водеше, а жълтата я следваше. Стараеха се да избягват трошливите первази и пускаха френдовете си само на сигурно, когато трябваше да се измъкнат от някое твърде буйно течение. В началото всичко вървеше добре, познатите елегантни движения, бързо спускане на рампа и  още по-бързо изстрелване на насочващи клинове. Почти бяха слезли по седмото плато, вече виждах щедро раздипления восък на основите му в рамката на увеличителното стъкло. Оставаше им да направят преход и да се промъкнат под корниза на шестото плато, после щеше да бъде значително по-лесно.

Но все пак това бяха пръстите на Пандора. При това най-дългите пръсти – теченията между тях често изменяха посоката си, блъскаха се едно в друго, появяваха се неочаквано и пак така изчезваха. А някъде там, между Седмото и Шестото плато, минаваше широк пад, около осемстотин метра свободно спускане. Той трябваше да се преодолява бавно и внимателно, за да се избегнат потоците, които се разбиваха в издълбания корниз на шестицата. Двамата спасители изглежда не познаваха тази особеност на терена и се принуждаваха да се задържат в долната част на Седмия пръст. Пускаха все по-дълги френдове в търсене на здрава основа под себе си и естествено не намираха нищо.

Законът на Ел гласи, че всяка беда притежава способността да привлича към себе си следващата, а тя на свой ред много бързо се разраства до бедствие. Не толкова видях, колкото усетих зараждането на лавината. За миг бързеите промениха извивките си, а от върха на седмото плато се посипаха остри камъчета. Някъде над главите на пилотите се завихряше мощно течение, събиращо сили да се понесе вертикално надолу.

Раницата на Джани се завъртя като детски пумпал. Синята раница се блъсна в обратния наклон на скалата и изпусна гъст облак пара. Френдовете на другите двама по-горе се изпокъсаха и те западаха свободно, но с помощта на няколко клина успяха да си върнат баланса.

Зелената раница ускори и се понесе по един бързей, после по втори, следвана неотлъчно от спътника си в жълто. Без да се подсигуряват повече, двамата опитваха да наберат инерция, за да прескочат разлома и да се озоват на нивото на Джани. Вероятно се бяха досетили, че лавината ще се спусне по естествения улей между двете плата. Както и че е по-разумно да я изчакат и да я оставят да отшуми. Само че после нямаше да остане много за спасяване. Червената и синята раница вече се въртяха неконтролируемо, подмятани от въздушните дупки и ветровъртежите.

Ръцете ми бяха изтръпнали от неудобната поза, ала не смеех да помръдна или да отклоня поглед. Ханк викаше нещо в слушалките, а Леон и капитан Ашавада оживено спореха помежду си. На мен също ми се искаше да махам с ръце и да крещя от терасата, но това нямаше да помогне на никого. Смъртта и драматизмът рядко вървят ръка за ръка. В живота смъртта просто се случва. Закон на Ел.

В този миг зелената раница, която през цялото време бе водила спускането, сякаш се поколеба. Траекторията ѝ леко се измени, а скоростта почти незабележимо спадна. Вместо да ускори, пилотът само поддържаше височина. Бялата следа зад него се издуваше все повече подобно на балон. Всеки момент той щеше да направи завой и да се оттегли назад и нагоре.

Тогава жълтата раница се отклони рязко и без подготовка. Понесе се в свободно падане през разлома, вече не следваше, а водеше, дюзите ѝ просветнаха ярко един, два, три пъти, пилотът се стараеше да си осигури максимален аванс пред лавината. Зелената раница изгуби още миг в колебание, но последва жълтата и полетя като камък надолу, а след нея се проточи светла пулсираща диря.

За секунда или две ослепях от експлозиите, увеличени многократно от оптиката на визьора. Извиках или поне така ми се стори. Дръпнах визьора от насълзените си очи, залитнах, пръстите ми задращиха по релсата на парапета, но тя се изплъзна и отлетя нанякъде.

„Мамо“. Проблясък, и гласът на Леон се разтвори в нищото. Нов проблясък, и се озовах сред пукащата и усукана обшивка на „Медуза“, встрани от мен пищеше изкривеният до неузнаваемост Ханк, а около нас времето се разпадаше, разкъсваше се на парчета и отново се слепваше в причудливи и невъзможни форми и събития. Проблясък, разкривеното, състаряващо се лице на Лени, който се опитваше да промени посоката на „Медуза“. Не, аз променях посоката, аз исках да се измъкна от лавината. Проблясък, и жълтата раница притисна гърба ми и ме понесе стремглаво надолу, докато в мен се взираха нечии чужди очи. Или бяха Мъглявините. И Ашавада ме търсеше с нелепата си спасителна капсула, а тялото му изгаряше от радиацията и се превръщаше в зеленчукова каша. Последен проблясък, релсата на парапета се залепи за изпотената ми длан и аз с отмаляла ръка се насилих да насоча визьора обратно към платата.

Двете цветни точки свистяха през улея между Шести и Седми пръст, а над тях придобиваше форма прашното елипсовидно кълбо на лавината. Жълтата раница започна да пуска френдове, които трябваше да я изтеглят от разлома, така че да се завърти с широка дъга над основата на платото и да се спусне по някое от теченията там. Пилотът не смееше да обърне тягата, защото лавината щеше да го застигне, но при тази скорост влизането в стабилен поток около по-ниското плато бе почти невъзможно. Френдовете се плъзгаха по цепнатините и падаха.

Зелената раница зави остро и без осигуровка към отвесната стена, водачът се приближи до скалния масив и изстреля едновременно два клина към ръбатата повърхност. После обърна дюзите си и натисна контрата до край. Единият клин леко поддаде, но другият удържа на натоварването. Пилотът премина в кратко свободно падане, при което успя да осигури свръзка за жълтата раница.

Лавината изсъска през разлома, но двамата водачи вече бяха стъпили здраво в бързеите на Шестия пръст. Жълтата раница улови вертикалното течение, което така бе измъчило момчето от Спортното и прихвана без усилие вероятно изпадналия в безсъзнание Джани. Зелената раница използва забитите клинове, за да подсигури другия пострадал, съвсем навреме. Синята раница приличаше на парцалена топка, с изкривени въздухопроводи и разпокъсана обшивка.

Засмях се неуверено и потърках парещите си слепоочия. Пръстите ми бяха влажни, лепкави и напълно безчувствени. Светът бавно се подреждаше около мен. Ашавада и Ханк отново бяха започнали да спорят за нещо. Лени стоеше до тях и се усмихваше щастливо, все още стискаше сигналния пистолет в ръка. Прииска ми се да го прегърна силно, да се уверя, че наистина е цял и невредим, но се овладях. Тринайсетгодишните момчета не обичат подобно внимание. Тупнах го по рамото и казах:

– Хайде, наш ред е. Ханк, ти се погрижи за групата. Току-виж се появили нови ентусиасти.

…

Шест часа по-късно вила „Алефа“ се готвеше да потъне в традиционното си спокойствие и безметежност. Е’сте се превръщаше в блещукащо сияние над кафявата черта на хоризонта, а призрачните силуети се завръщаха пълзешком по склона на Големия зъб. Курортистите се бяха оттеглили да почиват по стаите си, же-генераторът най-после работеше нормално и всичко това ме изпълваше с усещането за добре свършена работа.

След шумния обед, който по принуда, но и с облекчение пропуснах, на верандата бяха останали само капитан Ашавада, Леон и двамата ни гости. Капитанът отпиваше замислено от традиционния си билков чай и се наслаждаваше на настъпващия хлад. Пилотите, захвърлили нанопреновите си костюми, почистваха извадените филтри и проверяваха контактните точки по обшивката. Лени, забравил, че е на цели тринайсет години, жужеше възторжено между тях, досаждаше им с въпроси за оборудването и обясняваше компетентно за пръстите на Пандора. Новодошлите му отвръщаха приветливо, без да прекъсват работата си. Клиновете и извадените рамена на раниците изглеждаха като детски играчки в ръцете им, а самите раници, които бях наблюдавала толкова дълго през визьора, сега лежаха полуразглобени до парапета.

Пригладих с две ръце поомачкания работен гащеризон и се спрях неуверено. Уж всичко трябваше да е наред, но гъделичкането под ребрата се бе появило отново. Погледнах към Ашавада и видях, че устните на капитана се бяха превърнали в тънка, като драсната с графит, резка. Заставайки вътрешно нащрек, направих няколко крачки и пристъпих на верандата.

Леон ме забеляза и подскочи радостно:
– Мамо – извика той и с усилие повдигна двойка клинове с извити лъскави връхчета. – Виж, Ян ми ги даде. Подарък.
Ян продължаваше да рови нещо из жълтата раница. Беше млад, русоляв, със светли очи, толкова светли, че ми беше трудно да определя цвета им. Той се изправи, усмихна се и ми протегна ръка:
– Аз съм Ян – каза. После кимна към другото момче и добави:  – Това е Варт.
Варт се бе привел над зелената раница, но и така си личеше, че е висок и суховат, с тънки, длъгнести крайници.
– Почти приключихме със събирането на екипировката – подвикна той и ми кимна леко. – Само да я натоварим в чопъра и потегляме.

Сцената с Варт, който там, горе, се бе поколебал за миг, отново се разигра в главата ми. Ашавада също го следеше с интерес над ръба на чашата си. Дали капитанът беше успял да забележи онова трепване малко преди лавината? Сигурно. Познавах добре инстинктите на стария динозавър. Беше го забелязал и още как.

Усмихнах се, колкото се може по-приветливо, и казах:
– Радвам се да ви посрещна във вила „Алефа“. Аз съм Ел.
– Ел! – Ян трепна и погледите ни се срещнаха. – Като онази Ел от междузведника „Медуза“?
– Като онази – съгласих се аз.
– Интересно съвпадение – каза Ян и поправи замислено ремъка на раницата си. – Имах чичо, който твърдеше, че я е срещал. И все намираше повод да ми цитира законите на Ел.
– Мама е последният капитан на „Медуза“ – побърза да се обади Лени. – Успяла е да се измъкне от Мъглявините, при това без да загуби нито един член от екипажа си.
Погледнах с укор към Ашавада, но той се престори, че не забелязва.
– Не може да бъде – възкликна Варт и се изправи непохватно. Приближи се с леко поклащане и надвисна над нас.  – Онази Ел?!
Ашавада и Леон закимаха утвърдително. Аз само свих рамене.
– Мислех, че Ел е нещо като събирателен образ на старите капитани. – Варт поклати глава. – Особено с тези правила… А мисията на „Медуза“ в Мъглявините вече се разказва като легенда.
Опитах да се разсмея непринудено, така, както го умеят жените, които обожават да получават комплименти, но външно демонстрират неудобството си от тях.
Махнах, колкото се може по-небрежно с ръка и отвърнах:
– Фолклор. Мъглявините са подходящо място за появата на легенди. Една повече или по-малко не е от значение.
Ян пристъпи напред, очите му блестяха. Вече се досещах, какво ще каже. Той вдигна показалеца си, огледа ни и издекламира:
– Легендите не са нищо друго освен преувеличения на банални факти.
– Но за разлика от легендите… – продължих вяло аз.
– … Фактите са скучни – задъхано завърши той и се ухили доволно. – Закон на Ел.

Тъкмо щях да попитам как се казва въпросният чичо, когато забелязах нещо върху ръката на Ян, високо, почти до рамото, на самата граница между делтовидния мускул и бицепса. Имаше формата на разкривена морска звезда – с ясно изразен, изпъкнал център и пет на брой пипалца. Ако не знаех какво е, можех да го взема за татуировка или за много стар белег. Но работата беше там, че аз знаех. Върху моето рамо беше изрисувана почти същата звезда. Малко по-голяма, по-груба, отчасти заличена, но в общи линии същата. „Съвсем фина работа, гарантира истинско безсмъртие“. Потърках кожата си през грубата тъкан на гащеризона, тръснах глава и се опитах да прогоня гласа на капитана и безцветните светлини, които отново бяха започнали да избухват в очите ми. Погледнах към Ян. Вече не се усмихваше. Със сигурност бе уловил и погледа, и реакцията ми, но не казваше нищо, наблюдаваше и изчакваше.

– На колко години си? – попитах.
– На деветнайсет – отвърна тихо той. После добави: – На двайсет и две. Малко е объркващо, но се свиква.
Кимнах.
– Щом казваш.

Не беше сложно за пресмятане. Ваксината трябваше да се постави между шестнайсетата и двайсетата година от раждането. Прозорец на израстването, май така го наричаха. Преди и след това блокирането на гени бе невъзможно или по-скоро безполезно.
– Съжалявам – промърмори Ян. – Може би не трябваше да се отбиваме.
– Мислех, че съм оставила безсмъртните зад гърба си. – Усмихнах се горчиво. – По възможност дори на друга планета.
Ян ме погледна неразбиращо.
– Мама е била безсмъртна – включи се отново Лени. Беше приседнал между шезлонгите с новите си клинове и следеше репликите, които си разменяхме.
– Това беше преди сто години – казах. – По времето на първия Корпус. Моят генблок отдавна не действа.
Забелязах, че Леон се опитва да види дали върху рамото на Варт има белег. Накрая не издържа, приближи се и направо попита:
– И двамата ли сте безсмъртни?
Варт поклати глава, отстъпи назад и приклекна до раниците. Цялото му поведение подсказваше, че няма желание да участва в този разговор.
– Не – каза Ян. – Само аз.
Отговорът му прозвуча тъжно. От хлапашкото безгрижие, с което бе рецитирал законите на Ел, не бе останало нищо. Погледна ни сериозно и допълни:
– Всъщност не съм безсмъртен. Блокада на определени генни сектори и малко по-добра имунна защита, това е всичко.
Леон примигна озадачено.
– Иска да каже, че ако сега ни удари метеорит, генблокът няма да го спаси – обясних. – Също и ако се беше размазал в пръстите на Пандора, човечеството вече щеше да разчита на един Супермен по-малко.
– Какво толкова? – Ян се смръщи. – Налагаше се.

Пред очите ми отново изплува жълтата раница, спускаща се под лавината, без да се съобразява с решението, което бе взел Варт. Наистина, после и Варт бе рискувал и то не по-малко от спътника си, но първата стъпка в неизвестното бе направил именно Ян. Безсмъртният Ян. Погледнах още веднъж морската звезда на рамото му и придърпах Лени към мен. Усетих се едва когато детето извърна глава:

– Мамо, добре ли си?
– Разбира се – казах и отново се обърнах към Ян. – Струва ми си, че генблок се прави рядко дори и на Земята. Трябва да има някаква извънредна причина…
– Дълбокият космос – отвърна той и посочи неопределено нагоре. – Излитаме след шест месеца, а ще пътуваме навярно хиляда години. Налагаше се да ни ваксинират.
– Дълбокият космос – повтори възхитено Лени. – Един ден и аз ще имам генблок и ще летя в дълбокия космос.

Той се отскубна от мен, подскочи, прелетя над една от масичките и майсторски се приземи при парапета. После приклекна до Варт, който вече бе приключил със зелената раница и започваше да прибира рамената на жълтата. Лени го попита нещо, Варт се разсмя високо, отвърна му, но думите им не стигнаха до нас.

Ян се прокашля и ме погледна извинително.
– За какво дойдохте въобще? – процедих през зъби аз.
– Детинска приумица – отвърна искрено той, без да усети, че това не беше въпрос. – И сбогуване. После само ще спя, ще правя тренировки и пак ще спя и така хиляда години. А Варт…
Ян млъкна, но лицето му казваше достатъчно. Варт беше приятел. Варт беше останал с него и след ваксината. И да, Варт нямаше да живее хиляда години.
– Знаете ли – продължи Ян и кимна към спътника си. – Скоро, сигурно след по-малко от месец, на Варт трябва да му се роди син, там, на Земята, но тръгна с мен.
– Забележително – казах. – Смел безсмъртен и бъдещ баща в търсене на приключения. Какво точно си мислехте? Деца…
– Знам, изглежда глупаво – кимна Ян. – Но генблокът не е нещо, за което да съм мечтал или да съм го искал. Той просто се оказа необходимост, средство, разбирате ли?
– Мисля, че да – отвърнах. – Дано и вие да сте разбрали, че безсмъртието е всичко друго, но не и награда.
– Награда –повтори Ян, сякаш думата му се струваше непозната. – Не, не и награда. Само по себе си безсмъртието е безцелно – каза той. Поколеба се за миг, сбърчи вежди и добави: – Закон на Ян. Всъщност, засега ми е само този.
– Добро начало – измърморих.
Ян замълча и обърна глава настрани. Капитан Ашавада се беше надигнал от стола си. Бавно се приближи към него и потупа внимателно, почти нежно, белязаното рамо.
– Хубава мисъл – рече той. – Хубава мисъл, младежо. Какво ще кажеш, Ел, свестни деца са тръгнали да ровят из дълбокия космос, да?
– Стават – свих рамене аз и без да искам улових погледа на Лени. Беше се свил до раниците и се взираше сериозно в нас.

Двамата с Ян мълчахме, а луничките по лицето на капитана се усмихваха уморено. Все пак, това бяха почти двестагодишни лунички. Ветерани. Бяха видяли какво ли не. С изключение на дълбокия космос, разбира се. По наше време той още не съществуваше, не беше достъпен за жалките ни кутийки. А когато се появи, когато можехме да се промъкнем в него и хубавичко да го разчовъркаме – вече бе късно. И за двама ни.

В другия край на верандата Варт се изправи и метна своята раница на гръб. Лицето му не изразяваше нищо. Дори и да бе чул разговора ни, нямаше намерение да се намесва в него.
– Това е – каза той. – Можем да тръгваме.
Ян също кимна и протегна ръка за сбогуване. Лъчите на разкривената морска звезда се скриха под ремъка на реактивната помпа. Двамата младежи се спуснаха по външното стълбище и поеха покрай пръстите на Пандора, към мястото, където ги очакваше чопърът. Леон се бе изправил до парапета и замислено гледаше след тях.

– Такива срещи ме натъжават – промърмори Ашавада, облягайки се с пъшкане на една от масите. – По всичко личи, че остарявам, да.
– Иска ви се да бяхте на мястото на Ян? – подхвърлих внимателно.
– О, не, нищо подобно – поклати глава капитана. – Нищо подобно. Просто ми стана мъчно за момчето. На вас, Ел, не ви ли стана мъчно? Предстои му да натрупа толкова тъга. През всички тези години…

Не отвърнах нищо. Ян и Варт започваха да се губят в сумрака и от това разстояние жълтата и зелената раница ми изглеждаха все по-еднакви. Да, скоро съвсем нямаше да мога да ги отличавам. Два човешки силуета, потъващи в светлосинята мараня на Елмира. Помогнах на Ашавада да седне и попитах:
– Искате ли още малко чай, капитане?