Pinstripe

Pinstripe е една от многото нишови игри, които биват финансирани през Kickstarter и  в повечето случаи излизат без много шум, въпреки че дизайнерът, художник и писател зад нея, Томас Бръш, има опит от предните си странни творения Coma и Skinny и определено е изградил своеобразен стил. Уви, въпросният не може да изнесе цяла игра на гърба си, макар да полага похвални усилия.

Всичко започва, когато Бо, дъщерята на главния герой Тед, го буди по време на пътуване с влак. Обикаляйки из влака с Тед и заучавайки контролите и базовите пъзел механики на играта, срещате странния господин Пинстрайп и попадате на голям месест мех, чиято миризма ви опиянява, а Бо бива примамена и отвлечена от него. След като се будите в отломките на катастрофиралия влак, целта ви е, разбира се, да спасите дъщеря си, като пропътувате сивия замръзнал пейзаж.

Сюжетът е прост, но сравнително бързо играчът ще усети, че случващото се вероятно не е „истинско“, но дори и да е, пак функционира най-вече като алегория върху теми като загуба, скръб и вина. А всъщност предвид структурната простота на сюжета, разпръснатите парченца истина, които подават подсказки за това какво означава сокът от Мехове (Sack juice), кой е Пинстрайп и къде се намирате, са умело направени и разпиляни, така че да ги намерите, след като отключите нова механика или местност.

Играта е пъзел платформър, с фокус по-скоро върху първото отколкото второто и много лек екшън елемент в лицето на прашката на Бо, с която убивате врагове и решавате много от пъзелите. Въпросните са доста разнообразни и учудващо предизвикателни на моменти като за такава кратка игра. Често решението на даден пъзел, дали код за въвеждане или преграда, която трябва да се отстрани, се крие на малко неинтуитивни места, за които трябва сами да се досетите – донякъде минус за по-тъпи играчи като мен. Встрани от това води и до съвсем обективната досада да налага връщане по няколко пъти във вече минати зони. Това, заедно с преградения от определени предмети прогрес понякога придава на играта слаб Metroidvania привкус. Има пъзели за откриване на разликата, изпитания за наблюдателността, както и тестове за рефлексите. Платформингът е напълно стандартен, единствените малко по-трудни части идват когато трябва да залюлеете платформа, на която сте стъпили, за да скочите на по-високо с оттласък. „Битките“ са прости – прицелвате се с курсора и стреляте, като из играта има разпръснати гъби, които увеличават скоростта на стреляне с прашката. Враговете в повечето случаи са балони с хеликоптерни перки, които пускат бомби и зверове, контролирани от Пинстрайп. В играта има и рудиментарни диалози, в които може да се държите учтиво или като задник, а те имат влияние върху края, но не променят нищо в самата игра като RPG.

Въпросните диалози са озвучени страхотно, като в каста освен актьори има и купчина YouTuber-и, които озвучават разни дребни персонажи, вероятно добавени като бонус за Kickstarter кампанията. Бо е сред най-убедително и сладко звучащите деца, които съм чувал в игра, а гласът на Пинстрайп нацелва една много тънка линия между презрителна английска пасивно-агресивност и психарски гняв. Това е отразено и в писането на диалозите му, той на места буквално ви псува. Всички персонажи в странния свят на играта са прегърбени, омърлушени или пристрастени по един или друг начин и обидните им коментари също помагат да бъде разгадана историята на играта.

Визуално Pinstripe навява асоциации с Коралайн, особено с черните очи на белите лица на персонажите и клечестите им крайници. Фоновете са сиви и мътни, с изключение на пещерата и крайната зона, а дребните детайли като лъскавият кръст на яката на Тед или как вади пура от време на време допълват приятното впечатление. Всичко това работи заедно с унасящата и на моменти зловеща музика, композирана от Бръш, особено когато се измени в изкривена карнавална мелодийка. При все може би самонатрапващото сравнение с Тим Бъртън, играта всъщност е лишена от чувството за магичност или веселие, което присъства в неговите творения, колкото и привидно изчанчени да са. По-мрачните неща в нея са по-скоро намекнати, отколкото показани, но ги има.

Проблемът е че въпреки всички тези елементи, никой от персонажите не се усеща като автентичен. Което звучи като тъпа критика към алегория, но за да може да проработи такава история – за загуба, усещане за провал, родителски страхове и разкаяние, тя трябва да импонира емоционално. Отделните части са все на относително добро ниво, но машината просто не работи в синхрон и new game plus режимът не помогна за това впечатление. Нямам против кратки игри, но си мисля че малко повече дълбочина в писането и диалоговата система заедно с още час и нещо геймплей биха били от полза.

Въпреки това, макар и да не мога да кажа че я препоръчвам, виждам голям потенциал в Томас Бръш като автор и дизайнер и определено ще играя следващата му игра, за да видя дали има напредък. Тази бихте могли да пробвате, ако имате 2-3 часа за губене. Най-малкото не може да се каже. че е неоригинален миш-маш от идеи. Просто не е много вкусен, само леко пикантен.