Chronos: Before the Ashes

Красива в простотата си…

След като приключиха работата си по продължението на Darksiders, от Gunfire Games се заеха да разработят нещо оригинално и свое, в лицето на Remnant from the Ashes, като сравнително наскоро разшириха въпросната вселена с Chronos: Before the Ashes.

Както се вижда от заглавието, играта предхожда Remnant хронологически. Подобно на нея, и Chronos е симплистична както визуално, така и наративно и геймплейно – дори повече от Remnant. Историята е адски проста – трябва да убиете дракона. Това е. Всеки от световете, до който ще пропътувате, за да изпълните Мисията, притежава свой собствен локален конфликт, но никъде няма да се сблъскате с внушителни обрати или съкрушителни последици от действията си. Да не говорим и че въпросните светове, които Chronos предлага, се припокриват с тези в Remnant. Геймплейно обаче Chronos се приближава повече до първообраза на souls игрите, тъй като в нея огнестрелните оръжия са кът.

Има и внушителни гледки.

Контролирате незнаен протагонист, въоръжен с меч и щит. По-нататък се сдобивате и с чук, което ви ориентира какви   са двата типа оръжия, които предлага играта: остри и тъпи. Естествено, чуковете и млатилата вършат доста по-добра работа срещу бронираните противници, но пък са по-бавни срещу леко облечените и подвижни такива. Едните оръжия са strength-based, другите agility-based, като тези статове повлияват и степента, в която избягвате или блокирате успешно атаките на враговете си. В този смисъл играта предлага само два билда или комбинация от тях.

Осветлението е доста приятно на моменти.

Това, което ми хареса в Chronos, е подходът към избягването на атаки. Вместо героят да се търкаля бясно и необуздано навсякъде (нещо, за което не една медия се подигра на souls игрите), вие само dash-вате в съответната посока и преодолявате двойно по-малко дистанция, отколкото с претъркулване. Ако нацелите перфектния момент, получавате прозорец за контраатака и бонус щети към нея, които, ако са достатъчно, за да зашеметят противника, оширяват прозореца и контраатаката може да се реализира в пълно и съкрушително комбо. Това се случва обаче едва когато сте фокусирани върху противника. Ако играете без фокус, търкалянето ви лишава от възможността да водите битка по този непрекъснат начин. Имайте предвид, че някои врагове имат проблемни hit-box-ове (кхъ… кхъ.. Драконът) и невинаги фокус и dash ще ви свърши работа, така че търкалянето остава еднствената опция за ударно увеличаване/скъсяване на дистанцията.

И тук Lore-ът ни се разкрива, както в Remnant from the Ashes, чрез книги и дневници.

Пъзелите  в Chronos също не са изключителни, но са интересни. През играта, в куест маниер а ла Tomb Raider, ще събирате множество предмети, които ще ви послужат непосредствено или не чак толкова непосредствено, еднократно или многократно. Приложението им обаче е чак прекалено изчерпателно и към това решение е редно да отправя критика. Например наложи ми се да се помотая, докато измисля откъде да се сдобия с дървен лост, който задвижва механизъм, отварящ една специфична врата. Причината – малко по-рано отворих подобна врата с лост, който добих от една труднодостъпна стая, но следващия трябваше да взема, разглобявайки скиптър, който вече е в инвентара ми. Подсказките не бяха добре разпределени и докато приветсвах главоблъсканицата, която ситуацията ми предложи, в крайна сметка не останах очарован от решението.

Checkpoint ahead, за щастие.

Но нека обърнем внимание на уникалното в играта – трактовката ѝ на souls-формулата. За разлика от Remnant, когато умрете в Chronos, героят ви остарява с една година. Подобен феномен не е чужд на видеоигрите като цяло, да вземем Fable за пример, но подходът в Chronos очевидно е различен. Започвате с герой на 18 години. И можете да го състарите до 80. На всеки 5 години героят се променя визуално, избуява му брада, косата му побелява, физиката му също леко се променя, става по-жилава. На всеки 10 години играта ви дава възможност да си изберете уникален Trait, който ви помага съответно да намалите броя на умиранията. Защото наказанието за това, че остарявате, е, че всичките статистики (с изключение на магията) започват да изискват все повече точки, за да бъдат вдигани. Тоест с напредването на играта билдът ви ще става все по-малко физически и все повече магически.

И докато в началото подобна механика ми се стори свежа и интересна, в края на играта се разкри като разочароваща в повечето аспекти. Сред въпросните Trait-ове има няколко уникални, в чиято дългосрочна полезност смея да се съмнявам, но ефектът на повечето е просто да ви увеличат някоя статистика с +10 – точки, които трудно ще съберете само с трепане на гадове и вдигане на нива. Самото състаряване не ви влияе никак освен козметично. Няма да станете по-бавен, по-слаб и т.н. Напротив, ако си вдигате статистиките, тези ви умения само ще растат ведно с годините. Светът около вас няма да се състари с минута, макар историята да подсказва на няколко места, че би трябвало и той да е афектиран от смъртите ви, но да речем, че студиото не е имало бюджет за осъществяването на толкова грандиозна идея. Враговете също не се състаряват.

„Побелях и остарявам“

Достигнах края на играта около 60-годишен на последната трудност. Все пак реших да изпробвам какво Chronos ще ми предложи до самия край. В началото си мислех, че имам право на фиксиран брой умирания и  това поддържаше доста напрежение у мен, правеше всяко умиране страшно и нежелано, всеки бял косъм в косата на героя ме хвърляше в паника от приближаващия край (моят край, не този на играта, пътешествието бе все толкова мистично, колкото и в началото ѝ). Уви, сблъсках се с поредното разочарование. Като удари level cap-a след серия самоубийства – хвърляния в пропаст с кошмарен интензитет, героят се сбръчка и побеля до неузнаваемост и се сдоби с неизбираем Тrait – Immortality, който в голяма степен обезсмисли идеята на начинанието.

Освен да се похвали с това, че е първата игра, в която косите ви буквално побеляват, когато не се справяте с босовете, Chronos не може да направи нещо повече. Като цялост е приятна и семпла като графиката си и това в никакъв случай не е минус. Ала в нея няма нищо отвъд това, което е. Даже напротив. Тя не поема никакви рискове, докато уж се числи към жанр, който стана определящ именно със своята безпощадност. Но и претенциите ѝ не са толкова огромни, че да бъдем тъй сурови към нея.  В крайна сметка, при все приятността си, Chronos:Before the Ashes ни оставя с въздишка на незадоволеност.

Драконът!