В памет на Бари Хюгарт
(13 март 1934 – 1 август 2019)

Дойде време да изтупам тази прашасала деветдесетарска трилогия от рафта на милите спомени. И докато чакам облака прах да се разнесе, се чудя доколко тези малки книжки се класират наистина за евъргрийн сред по-утвърдените и вечни автори, за които сме писали дотук. Е…  Безотговорно твърдя, че макар и да не е толкова масово популярна, поредицата за забавните приключения на двама китайци, разследващи смесица от криминални случаи и митове в алтернативен древен Китай, определено издържа изпитанието на времето и все така носи на препрочитане от… кхъм, депресиращо число години.

Като за автор, който не бълва фентъзи поредици, новината за кончината на Бари Хюгарт миналата година достигна може би само до една скромна шепа фенове. Но ако някъде можем да говорим за cult following, то трябва да е тук. Затова по-добре късно, отколкото никога, в ShadowDance поне сега имаме възможност да отбележим един действително качествен автор, чиято трилогия заслужава своите няколко сантиметра от рафта на личната библиотека. И тъй като, както стана ясно, и до днес често посещавам този древен Китай с устрема на българин, който обикаля китайските сергии на Илиянци през 90-те, искрено се надявам да заинтригувам и тези многоуважаеми читатели, които поради някоя изключителна важна причина (като още да не са били родени например), са пропуснали да прочетат малката, но трижди очарователна поредица, когато ѝ е било времето. А за познавачите – с кеф да си припомним няколко вечни лафа и нецензурни момента. Да, задачата да пиша този текст, без да изпадам в пурпурна проза и да завършвам изреченията си с „!!!!“, не е от най-лесните, та ще почерпя мъдрост как се атакува белият лист направо от извора:

Първо, не мога да разбера къде започва историята. Второ, не съм сигурен дали има край. Трето, дори и да успея да разбера края, не бих имал полза, след като не съм в състояние да разбера началото.
Господарят Ли мълчаливо ме изгледа. После рече:
– Момчето ми, стой далеч от подобни изречения. От тях човек може да се изрине и да получи постоянни тикове на лицето. Започни с началото, както си го разбрал, после продължи през средата, изкарай докрай и тогава спри – поясни той и се отправи нанякъде да пиянства, изоставяйки ме да си блъскам нещастната глава.

Вслушвайки се в съвета на стария мъдрец, ще започна издалеко за незапознатите. В края на 90-те години, когато още безразборно грабвахме всяка излязла книга и не бяхме толкова преситени сноби, ми попадна първо Осем ловки демона. Тогава дори не се впечатлих особено, даже историята ми се видя прекалено… шашава. В ретроспекция, явно ми беше рано за нея, а и на автора май изначално не му върви с издателите. Ама хич. От проблеми с лоша реклама и безхаберие още от първото им издание в Щатите, та до сблъсъка му с българските книгоиздатели, които не са пропуснали и тук чудовищната практика да се издаде първо третият том от поредица. Първото ми уточнение следователно е, че книжките са в следния хронологичен ред:

1. Мостът на птиците, 1994 г. (Bridge of Birds, 1984)
2. Легенда за камъка, 1995 г. (The Story of the Stone, 1988)
3. Осем ловки демона, 1992 г. (Eight Skilled Gentlemen, 1990)

От Абагар все пак издадоха и първите две книги достатъчно отдавна (и то с по-добър превод), така че за „избиращите българското“ цялата трилогия е налична, за щастие с оригиналните рисунки на кориците. В онези блажени години българските издателства се множаха и бълваха любимите фентъзи жанрове и в признак на слабост даваха пари ако не за качествена хартия, печат и лепило, то евентуално за сносен преводач. Хванах достатъчно „алтернативни“ неща и цензура в превода, че да си го предпочитам в оригинал, но все пак българската интерпретация е достатъчно адекватна, ако ви се дочете, или ако английският ви е на ниво министър. Длъжен съм все пак да отбележа за пуристите, че в книжките има доста рими и песни, и макар за тях да е позволен уж по-свободен превод, чарът на „китайствеността“ им на места се губи като европейски фонд. За хората с недостиг на финанси ги има в читанка, макар и доста нескопосано извадени, а по специализираните сайтове се намира и общо издание на английски с името The Chronicles of Master Li and Number Ten Ox. За феновете на хартиения носител, които предпочитат картонените, а не виртуалните кашони от банани, българските издания вървят между 6 и 15 лева или до 30 за всички. Не бързайте с двата бъбрека – и един стига, ако се поровите в обявите.

Споменавайки бъбрек, просто не мога да не се похваля, че докопах преди време уникално якото издание от двеста броя с автограф от разкошните Subterranean Press. С това произведение на изкуството най-сетне поне едно издателство отдаде полагаемото се уважение към поредицата. Изданието беше едно от най-фенските и скъпи неща и символ на съпорта към любими автори, украсявали библиотеката ми през годините, но уви и то падна жертва на Голямото разчистване™. Отиде в добри ръце и все пак… понякога ми липсва повече от бъбречето.

Преди да се гмурна в детайли за трите оцелели от “имперската цензура” ръкописа с мемоарите на Вол Номер Десет, малко лирично отклонение на тема Бари Хюгарт, тъй като е важно човек да знае кого пуска вкъщи, още повече когато му предстои да се разхожда халюцинирайки в чужд свят, откъдето да се завърне със съмнителни сувенирчета с етикетче „Made in China“. За автора има само много оскъдна информация из нета, главно от интервю на този скромен сайт (дано го поддържат и занапред) и под формата на текста от корицата на епичното издание, за което вече ви помолих учтиво да завиждате. Трите мижави реда в Уикипедия дори не ги споменавам. Бари Хюгарт явно не си пада по известността и даването на лична информация. Горните сайтове хвърлят мъждива светлина за живота, плановете му и защо книжките са само три от замислените седем, а със споменатото интервю можете да се запознаете в мой скромен превод в карето по-долу.

Ще сключа ръце за молитва и ще се поклоня към четирите посоки на света

И така, ето и моите 5 юана защо толкова години ценя съпреживяването от тези книги. При някои некомерсиални автори (особено на фентъзи) писането е и форма на ескейпизъм в уж нови светове (често сглобени от нагризани стари парчета) и е задължително да носи на твореца си чувство на удовлетворение. Този начин на писане си е бавен и съзидателен акт, чрез който от старателно подбраните думи и наративи у сродните читателски души се получава ефектът на ония „щастливи гъбки“ (в случая с ориз и 3 вида зеленчуци). Тоест посредством една от малкото работещи форми на емпатия читателят бива успешно пренесен в света на автора, но в случая това е свят, който се променя с годините. Както сам казва Бари в интервюто: „Исках да напиша нещо, което да ощастливи най-вече аудитория от един, тоест мен“.

Въпреки началната ѝ самоцелност, поредицата има достатъчно фенове сред себеподобните ми, за да я смятам за приличен Evergreen™. Издаването на книги естествено е и бизнес, в който трябва и късмет с читаво издателство. За съжаление, при този начин на писане огромни минуси са малката възвращаемост на вложената емоция в съчетание с канския труд за малък обем текст и съответното му заплащане. Удоволствието от акта на създаване на лична вселена не изключва и дори има нужда в един момент от външно одобрение и добра дума, та авторът да продължава с напъните и да преодолява блокажите си (важи и за статиите в ShadowDance, ей). Обаче, като всяка работа с много емоция, е лесно да се разочарова и да тегли една майна, особено след като го прецака баш издателството, което уж би трябвало да се грижи за успеха му. За разлика от маститите имена, издаващи „тухли“, които навреме завъртяха колелата на комбайна и газ през нивата с клишета, при по-нестандартните автори реколтата е оскъдна.

Светът в Историите на Господаря Ли, предлаган на пазара с етикети „фентъзи“ и „приказна фантастика“, никога няма да е с широко отворени врати за хора без тънко чувство за хумор и без прословутите „малки недостатъци на характера“. Той е нещо доста по-уникално от това, на което повечето жанрови читатели сме свикнали. И с годините установявам, че за по-добро усещане на иронията и хумора, крепящи света на Хюгарт, помага да си бил малко поочукан от живота и времето. Препрочитането на някои неща след години само подобрява усещането – като синьото сиренце с правилното вино. С времето и аз все повече споделям цинизма на Господаря Ли с „лекия му недостатък на характера“ и все по-малко се асоциирам с наивността на Вол Номер Десет. Да, книгите са безкрай, времето не стига за четене на новите, еле пък и за препрочитания, но точно тези книги за мен не са станали статична част от библиотеката в хола. Нищо, че българските им издания посъбирват прах, боднати тематично между Китайски загадки на Хюлик и Господарят демон на Зелазни, докато аз от години размахвам пръст над киндъла. Брои се.

Давам само два малки примера защо толкова много ми харесва начинът му на писане. Скромно, но лафовете и поезията не работят на 100% извън контекста на страницата им, колкото и да искам да цитирам всичко, което ме е карало да се смея на глас.

Абатът обичаше да казва, че за душевното здраве на едно село в него е необходимо да живее човек, когото всичките му съселяни да мразят страстно. Небесата ни бяха благословили с цели двама.

Беше едно говедо на име Прокопий, което не бе станало по-привлекателно от виното.
– Велики и могъщи Господарю Ли — измуча той — разкрий ми тайната на Мъдростта! Глупавата му усмивка се кривеше на лицето му като картина със стичащи се водни боички, а очите му приличаха на розови гълъбови яйчица, люшкащи се в жълта супа с уонтон. За моя чест дори не мигнах.
– Вземи една голяма купа — казах му. – Сетне я запълни с равни части факти, фантазия, история, митология, наука, суеверия, логика и лудост. Потъмни сместа с горчиви сълзи, изсветли я с изблици от смях, метни вътре и три хиляди години цивилизация, извикай „Канпай“, което значи „празна чаша“, и я изпий до дъно. Прокопий ме погледна зашеметено и попита:
– И ще стана мъдрец?
– Още по-добро — отвърнах му — ще станеш китаец.

Бари Хюгарт откровено си казва, че се промушва с умело ръгане на остри лакти сред тълпата от по-популярни автори като Роберт ван Хюлик, Артър Конан Дойл, Пу Сун-лин и множество други и умело ги преджобва за златни наративи. Но пък успява да ги смеси така, че да ни пренесе успешно в неговата си версия на китайска вселена по един наистина оригинален начин. За което през 1985 г. получава World Fantasy Award for best novel, а през 1986 – Mythopoeic Award for best fantasy.

Изцяло неакуратен превод на единственото интервю с Бари Хюгарт
(проведено по пощата през януари 2000 г. от Джери Кунц)

Дж. К.: Всички почитатели на книгите за Господаря Ли искат да знаят защо сериите спряха след Осем ловки демона. Бихте ли обяснили?

Б. Х.: Книгите за Господаря Ли бяха много деликатна и трудна за писане история, и уви, не много доходни. И все пак бих продължил както планирах първоначално, ако имах подкрепящо ме издателство. Възнамерявах това да са седем книги, завършващи със смъртта на героите в битката с Великата Бяла Змия и тяхното въздигане по Великата Звездна Река като малки божества. Което щеше да гарантира язва и тикове на Великия Господар на Нефрита почти колкото от проблемите му с Каменната Маймуна. За съжаление ме издаваха St. Martin’s, които дори не си дадоха труда да ми изпратят пощенска картичка, когато спечелих Световната награда за фентъзи; с Ballantine беше чудесно за кратко, но главната ми редакторка почина и наследниците ѝ забравиха за моето съществуване; а Doubleday пуснаха Легенда за камъка три месеца преди обявената дата, с което гарантираха, че когато излязат отзивите, по рафтовете няма да е останал и един екземпляр от книгата, след което публикуваха Осем ловки демона едновременно с меки и твърди корици и накрая ми заявиха, че ще издадат следващите книги само с меки корици и срещу намалено заплащане.

Дж. К.: Откога датира Вашият интерес към китайската култура? От годините, когато сте служили във Военновъздушните сили?

Б. Х.: Когато бях стациониран в Япония, се надявах да успея да посетя Хонконг, защото ме вълнуваше китайската култура. Вкарайте обаче в уравнението Джон Фостър Дълес и времето на Студената война. Да позволим на човек, трениран да разглобява атомни бомби, да посети Хонконг? На крачка от Безмилостния Минг? Няма начин! Наложи се да пътувам до Китай само през библиотеките…

Дж. К.: Кое дойде първо: идеята за писане на история, развиваща се във въображаем Китай, или четенето на тонове материали, които да бъдат претворени в собствена история?

Б. Х.: Китайската история и литература, които бях чел в армията, чакаха спящи в съзнанието ми, докато реша, че искам да напиша нещо, което да забавлява еднолична публика, тоест мен. Нещо необичайно. Нещо, правено за пръв път. А кое ме е радвало най-много да чета? Островът на съкровищата… Тримата мускетари… Приключенията на Шерлок Холмс… голяма част от Приказки от 1001 нощ… Историята на инвалида на Марк Твен (в която един клет човечец съпровожда с влак през страната тялото на починал приятел, без да знае, че „ковчегът“ е сандък с оръжия, върху който някой безгрижно е оставил голямо парче ухаещо сирене „Лимбъргър“), всякакви китайски истории… Сатирикон… и евентуално книгите за Господаря Ли.

Дж. К.: Дали читателите на Господаря Ли ще познаят някои от диалозите, които сте писали за Холивуд? Бихте ли казали, че диалозите са най-силната част на писателските Ви умения? Или обичате и описанията?

Б. Х.: Съмнява ме, че някой ще направи връзка. Диалогът преминава през продуцент/режисьор/главен редактор/актьори и накрая е променен отвъд всякаква възможност за разпознаване. Мисля си, че описателната част в произведенията ми е доста добра, особено в екшън сцените, където пътеводната ми светлина е Робърт Луис Стивънсън. Помните ли бойната сцена в Раунд-Хаус в Отвлечените? Трябва да я прочетете отново, защото целият акцент е върху диалога. Действието там е представено почти изцяло без прилагателни или наречия и със сигурност нито едно не се използва единствено за драматичен ефект. Не мога да претендирам за такава чистота на езика, но примерът със сигурност се отрази на „пурпурната ми проза“.

Дж. К.: Каква беше реакцията към книгите от страна на китаистите? Очаровани ли бяха от тях, или бяха ужасени от смесването на елементи от различни епохи и места?

Б. Х.: Преди Ви писах, че китаистите избягват всички произведения, в които текстът заема на страницата повече място от бележките под линия. Единственият отклик в тези среди беше от един задник в Станфорд, който ме обвини в плагиатство заради “танца със саби” в Мостът на птиците, което беше интересно, тъй като това е едно от малкото неща, измислени лично от мен. За щастие не съм имал повече разговори с тях.

Дж. К.: Изкушаващо е да гледаме на режима в комунистически Китай като на поредното топче в броеницата от династии, а на „Културната революция“ като на пореден опит на нова династия да заличи историята. Мислите ли, че китайският манталитет се е променил през този век? Очаквате ли сериозно раздвижване в посока демократично управление и човешки права? Смятате ли, че ще загърбят феодализма/монархията, толкова вградени в културата им?

Б. Х.: Мисля, че китайските управници са седнали върху буре с барут, което в случая се нарича интернет. Няма по-оправни хора от китайците, по-готови да изкарат бързи пари, като при това са способни на все по-гениални методи да постигнат целта си. Сега имат възможност да се хвърлят в световната икономика, без да мръднат и на сантиметър от „центъра на земята“, държейки се като висшестоящи. Това неминуемо ще отвори вратата и за обратното навлизане на нови неща от външния свят. Дали резултатът ще е демократично управление, или загриженост за човешките права? Съмнявам се. Ще има някакъв прогрес, но китайският манталитет не се е променил толкова много. Те си искат точно такова управление, може би малко по-почтено, но задължително с Ясни правила™ (и ясни начини да ги заобикалят успешно) и силни и авторитетни водачи. Бих казал, че са доста близо до руснаците в това отношение, но са много по-пасивни. Ще ми е интересно какво ще измислят, но вероятно няма да съм жив да видя резултата, след като прахолякът се слегне.

Дж. К.: Всичките ли песни и стихове в книгите Ви са Ваши произведения?

Б. Х.: Почти всички са оригинални, събирани са оттук-оттам из епохите, като съм променял някои неща, за да са в контекста на моята история. Има и няколко изцяло писани от мен рими, като стихчетата за нефритената чиния в Птиците, но повечето са оригинални. Добавял съм неща като „Blue raccoons are weeping blood“* към Песента на кавалера (реалният Ли Хо наистина е написал останалото, и определено е бил с тежък махмурлук).

Дж. К.: Някакви шансове да видим Господаря Ли на кино?

Б. Х.: Всички отказаха директно, освен в Paramount, където ръкописът най-сетне е стигнал до бюрото на главния вицепрезидент, който възкликнал: „Жълтури? Искате да правя филм за жълтури? Че даже не и за съвременни жълтури?“ И дотам.

Дж. К.: На сайта на Майк Беро са изображенията на всички издания на почти всички книги. Там е и проектът на една корица, върху която някой редактор или маркетинг специалист е надраскал „SF?“ Очевидно е имало голямо чудене към кой жанр да бъдат причислени книгите ви. Съгласен ли сте с етикета “фентъзи” и съответно с ограниченията на целевата му аудитория?

Б. Х.: Абсолютно НЕ. Не съм съгласен с този „фентъзи“ етикет, но трябва да призная, че засега няма по-подходящ. Все още твърдя, че съм създал нов стил и решението на Doubleday да разпространяват книгите единствено с етикета “Fantasy/SF” преля чашата.

Оригиналът на интервюто на английски можете да прочете тук. 

За какво обаче все пак става въпрос в този привидно хаотичен бъркоч, от уж несъвместими съставки, дошли от изтока и запада, подхвърлян в уока на авторовата мисъл? Книгите са демонстрацията как може да се смесват успешно идеи от множество тотално различни източници и култури, без да се стига до хаос или многотомни тухли. Бари Хюгарт щедро използва вездесъщата в жанра митология, исторически събития и литературни източници от китайската и японската култура (като Танабата – Звездния фестивал), както и европейски приказни мотиви (защото варварите са ги отмъкнали от Китай естествено). Всички герои са китайци, мястото е древен нео-конфуциански Китай, но същевременно действието е обратно на начина на писане на класическите китайски загадки. Как са се писали те в древността? – виж предговора на Ди Гунан на Роберт ван Хюлик.

Накратко, вместо в китайския стил, при който няма особена мистерия при престъплението, а се набляга на интелектуалния дуел и неминуемото и подробно описано сурово наказание, тук имаме познатият ни детективски тандем. Покитайчен. Гениалният и ексцентричен детектив и миличкият, необременен с излишък от интелект сърцат помощник, познат ни от легионите Шерлок-Уотсъновци, разследват престъпления, но с пикантната подправка на характерните за онази част на света свръхестествени загадки и твари. Старият мъдрец и неговият Вол въплъщават всичко това едновременно. Лао Дзъ и Шерлок са в една хомогенна смес в Господаря Ли. Всички елементи са забъркани разкошно и ни се сервират в един адски достоверен, шарен и мистериозен свят, населен с великолепни герои и чудати същества, всичките с ярко изразена индивидуалност. Изпипаните диалози, поезия, песни, заедно с хиперболизираните описания са поръсени с пикантно чувство за хумор и залети щедро със соевия сос на иронията. Майсторското им плейтване в силно концентриран вид и бързото действие ни карат да излапаме гозбата на един дъх. Единствено внимавайте, ако имате скубеща се бяла котка вкъщи, че ястието може да стане много опасно, защото белите котки ходят по покривите и ядат лунни лъчи, а яденето на лунни лъчи може да доведе хората до лудост, ако се вярва на Ханджията шеста степен Ту. Бари Хюгарт пише професионално диалози за телевизионни сериали и филми и черпи от световната литература с пълни шепи – качеството на трилогията се дължи на малката доза текст, с който успява да те пренесе и задържи в един доста голям свят. Макар третата книга да страда от лек спад в качеството (пак въпрос на вкус и превод) и дори самият автор да си признава след време, че подобно дуо трудно ще изнесе успешно на плещите си цели седем книги, ми се струва, че без проблем бихме могли да изгълтаме още една или две от тях. Факт е, че сюжетът „помощник & детектив“ си остава супер популярен и до днес, особено в телевизионните сериали, а допълнителните герои, с които се срещат протагонистите, са уникални. Но, това е положението, книгите си остават само три, а ние можем да се успокояваме с факт, че в ръкописите всичко е започвало с Господаря Ли от първо лице без Вол Номер Десет. Което би било непростим вариант, ако бе останало така. Ето тук можете да видите първата чернова на Птиците.

Всеки историк се среща с глава, с която не може да се пребори. Ако напише истината, читателите му ще хукнат с писъци в нощта, а ако не я напише, просто не пише истинска история.

Мостът на птиците

В селото на уважаемия Вол Номер Десет част от децата са повалени внезапно от странна болест, която „може да брои”. „Волът“, с фамилно име Лю, а собствено — Ю (не би следвало обаче някой да го бърка с почитаемия автор на „Класическото чаепитие“), бидейки здраво като вол момче, скоропостижно е изпратен в Пекин да намери мъдрец следовател, който да реши загадката и да спаси децата, дори ако се налага да го довлече насинен и в чувал. Съдбата му посочва една табела с нарисувано полузатворено око висяща над неугледна барака. В мизерната бамбукова обител Вол открива мъртво пиян един „мъдрец с лек недостатък на характера“. Той се оказва за щастие най-интелигентният и зловреден старец в цял древен Китай, който според всички околни е „роден, за да бъде обесен“ скоропостижно. Разкриването на естеството на болестта ги запраща на едно дълго пътешествие в търсене на митичен лек. Пътят е дълъг и опасен, не е за слабите духом, но е твърде забавен и прекрасен, за да не бъде проследен докрай, особено за почитателите на японската култура и на фестивала Танабата. Или на китайския му вариант, фестивала Циси, като всичко това върви с куп интересни азиатски богове, гробници и накълвани от кокошки учени. И най-важното – как се готви правилно „бодливо прасе“, без да натръшкаш половин Китай.

Легенда за камъка

Във втората книга неразделните вече Вол Номер Десет и Господаря Ли са жертви на полята с долнопробен алкохол депресия поради липса на достойни интелектуални развлечения или поне загадъчни убийства. Кисненето им в най-пропадналата кръчма, известна в цял Китай, в която букетът на виното е облагороден със смачкани хлебарки, бива прекъснато от дребен будистки монах, който търси тяхната помощ. Случаят касае мистериозно убийство, необясним звук и един уникален ръкопис, което няма как да не заинтригува Ли Као. Всичко това е свързано с легендата за побъркан аристократ, зверствал преди столетия в областта, който според местните селяни още отказва да се гътне кротко и да прекара едната вечност в китайския ад. И освен това е заровил някъде съкровището си, пазено от странен култ, следващ Камъка. Насладете се на още една криминално божествена интрига, изпълнена с познатия хумор, цинизъм и любов, под съпровода на 400-те куплета на „Песента на селяните“ (да не се бъркат с хит в чалготека). Изпълнената с напрежение и мистика поредица от загадки е с още по-неочакван край и от този в първата книга.

Осем ловки демона

Третата книга ни разкрива една малко по-цинична и мрачна история от предишните, което не е никак лесно. Насред живописна публична екзекуция (в която за съжаление само е загатнато друго епично приключение на двамата герои с Ханджията шеста степен Ту, заради изявените му… хуманитарни вкусове) се изтърсва един чих-мей (мършояден таласъм, останал уж само в приказките за лека нощ на бабите). С разследването на смъртта на един виден мандарин, чиято глава таласъмът използва за ордьовър (без Кианти), Господарят Ли и Волът пак се набъркват в плановете на Небесата и хората. Натоварен да разкрие загадката, преживяна от Небесния господар (най-видния таоист в империята и приятел на Господаря Ли, който е дори по-стар от него), двамата с Вола се забъркват в куп опасни мистерии, оплетени като китайски спагети. Една забравена легенда за завист, лудост и злоба е на път да унищожи света. Поради липсата на Осемте велики шамана от древността (ловките демони от заглавието), сега се пада на Ли Као и Вола някак да се нагърбят със спасението на света посредством патентованата комбинация от тестостерон и лек недостатък на характера, както и да обменят рецепти как се готви змия с един пътуващ кукловод.

За прочелите го навремето, Бари Хюгарт би трябвало да е оставил забавен, вероятно вече смътен спомен за подробностите от приключенията на гениалния мъдрец и верния му помощник Вол Номер Десет, както и за още куп цветисти герои. Надявам се с горния текст да ви подсетя за съществуването на този древен Китай, такъв какъвто никога не е бил, но пък е толкова красив и убедителен, че повечето бихме предпочели именно него. За тези, които ще посегнат за първи път към тези книги, блазе ви!