Към тази дива бездна –
утроба за природата, а може би и гроб, –
где няма ни море, ни суша, ни ефир, ни огън,
а всички те са в трудните си извори, без ред
размесени и хвърлени във вековечна бран,
освен ако всесилният творец не ги превърне
във тъмно градиво за нови светли светове –
към тази дива бездна дяволът недоверчив,
изправен на ръба на ада, бе отправил взор,
обмисляйки пътуването — не през тесен залив
се канеше да мине той.
(Изгубеният рай, книга 2, Джон Милтън)

В последните няколко месеца изписахме доста за Тъмните му материи – говорихме подробно за сериала на HBO и разгледахме продължението на оригиналната трилогия. Време е да закрием сезона, като обърнем внимание и на самия първообраз.

Филип Пулман може да ни изглежда като неособено известен писател, но всъщност е уважаван британски автор на детска литература, с множество награди и рицарска титла. Просто е познат на останалата част от света главно с трилогията Тъмните му материи, в което няма нищо чудно. Тя комбинира в себе си качествена юношеска литература и личната философия на автора за религията и влиянието ѝ върху човешкото общество. До момента на написването на трилогията в творчеството на Пулман се забелязва разделение по тази линия – добре приети детски книги и не дотолкова успешни книги за възрастни, в които развива виждането си за християнството*. Темата за религията и властта, която тя е способна да упражнява над хората, е основополагаща за целия мироглед на автора. Епичната поема Изгубеният рай, разказваща за бунта на Сатаната срещу Господ, му прави впечатление още на единадесетгодишна възраст и оказва силно влияние върху творчеството му. Често в интервюта споделя, че се определя за агностик и смята, че ако Господ съществува и е такъв, какъвто е описан в библията, то това е деспотичен бог, срещу когото сме длъжни да се разбунтуваме. Тъмните му материи е своеобразен синтез между интереса му към детската литература и вижданията му за религията, израстването и свободната воля, над които е разсъждавал през целия си съзнателен живот.

Тъмните му материи на пръв поглед е типична детска история. Първата книга, Северно сияние, започва в Оксфорд, където тринадесетгодишната Лира лудува из улиците и покривите на града. Дори да не сте били в Оксфорд, веднага става ясно, че това не е нашият свят, защото всички хора си имат демони* – част от душата на човек под формата на говорещо животно. Като изключим демоните, този свят изглежда застинал във викторианската епоха, с някой дирижабъл тук-таме, за да допълни стиймпънк атмосферата. Самата Лира е буйно хлапе, което лудува из Оксфорд за голямо неудовлетворение на възрастните, по подобие на класическите детски истории на Астрид Линдгрен или Ерих Кестнер. Но когато зловеща организация отвлича приятеля ѝ Роджър, Лира поема на пътешествие, което ще я отведе далеч отвъд пределите на нейния свят.

В Тъмните му материи светът играе не по-малка роля от героите. Той е посвоему алтернативна история на нашия. По време на Реформацията на Католическата църква Джон Калвин става папа вместо основател на калвинизма. Калвин е и последният папа, след чиято смърт властта над църквата започва да се осъществява от сдружение на разнообразни църковни организации, колективно наричани Магистериум, което успява да постигне много по-голямо световно влияние, отколкото в нашата реалност. Църквата се превръща в глобална наднационална организация с армия, тайна полиция и огромно влияние в правителствата на отделните държави*. Науката е прерогатив на църквата и дори университетите имат нужда от нейното позволение, за да я практикуват, и трябва да внимават кои изследвания биха могли да се възприемат като еретични. На всичкото отгоре това е приказен свят, или по-скоро мултивселена (тъй като Лира посещава и нашия свят, и още няколко други). Свят, в който заедно със строгите църковни догми съжителстват споменатите демони, говорещи бронирани мечки, вещици, призраци и ангели.

Дамата с хермелина е едно от вдъхновенията на Филип Пулман за концепцията за демоните

Демоните изглеждат като мечтата на всяко дете – да си има животинче, с което да споделя най-съкровените си тайни и да му бъде спътник в лудориите. Всъщност демонът е това, което можем да наречем съвест, или пък онзи вътрешен глас, който е постоянно в главата ни. Демоните на децата могат да се преобразяват в което животно си поискат, а когато детето навлезе в пубертета, неговият демон губи тази способност и се превръща в животното, което отразява същността на своя притежател. Това изключително много притеснява църквата. За нея преминаването от детство към зрялост е моментът, в който първородният грях се проявява, и тя търси начини да контролира този процес, което в комбинация със същността на демоните навява асоциации с опити за контрол над свободната воля. Приключението на Лира е по своята същност детско, но през цялото време на заден план стои една зловеща организация в лицето на църквата, която иска да придобие пълен контрол върху човешкото битие. Експерименталните теолози* на Магистериума са открили мистериозна елементарна частица, наречена Прах, която се привлича от възрастни, но не и от деца. Властващата теория е, че Прахът и демоните са свързани, и тъй като църквата в основата си е една диктатура, прикрита зад религиозна идеология, тя може да си позволи да провежда нехуманни експерименти в опит да експлоатира свойствата на Праха.

Прокуждането на Сатаната от Рая

Героите в книгите също са внимателно изградени, за да отразят тази основна тема. Лира е съсредоточието на пророчество за фундаментална промяна на света. Уил е младеж от нашия свят, чиято роля е да бъде спътник на Лира и да ѝ помогне да изпълни съдбата си. Бащата на Лира, Лорд Азраел, е обсебен от Праха до степен да изостави дъщеря си още като бебе, за да може да се посвети на изследванията си с една огромна амбиция – да унищожи църквата като убие първоизточника на нейната власт – самия Господ. Майката на Лира, Мариса Коултър, е обратната страна на същата монета – тя е изградила кариера в църквата и е високопоставен служител, което за жена е изключително постижение. Нейните изследвания върху Праха и същността на демоните са огледални на тези на лорд Азраел, тя иска да засили собствената си, а и тази на църквата, власт.

Тези четирима герои са в центъра на мултивселенския конфликт между силите на Господ и тези на разбунтувалите се срещу неговата власт. Лира ще изиграе своята ключова роля в тази война, а родителите ѝ са синтез на идеите и на целите на двете враждуващи страни. Уил е опората, човекът, който ще ѝ помогне да порасне и да изпълни предназначението си. Очевидно е за читателя, че героите са носители на тезата на автора, но въпреки това са изградени и като пълнокръвни персонажи, благодарение на един прост трик. Никой от тях не знае каква роля играе в голямата картина. Пророчеството за Лира изрично казва, че тя не трябва да знае за него, за да се изпълни. Азраел и Мариса са дотолкова погълнати от амбициите си, че не подозират, че детето което са изоставили, е ключово за тяхното изпълнение. Уил среща Лира случайно, неговата цел е да намери отдавна изчезналия си баща. В течение на трилогията четиримата израстват и се променят, което е нормално за двете деца, като главните добри персонажи в юношеска история за съзряването, но по-впечатляващ е този процес при родителите на Лира, на които им е отредена ролята на лошите. Азраел и Коултър обичат детето си, просто нямат време за него, обсебени от огромните си амбиции, а когато разбират колко е важно за плановете им, се опитват да го използват. Тази нездрава комбинация от пресметливост и родителска обич успява да обрисува и да ни остави едни от най-запомнящите се и морално комплексни злодеи в детска литература, които съм виждал.

Удивително е как съчетанието на приказка, детско приключение и внимателно изградена политическа и религиозна система успява не само да сработи, но и да разкаже история,  много по-дълбока, отколкото изглежда на пръв поглед. История за грехопадението, свободната воля и контрола над мисълта. Вдъхновенията от Изгубеният рай се простират дори до името Тъмните му материи, което е директно взето от цитата в началото на тази статия*. Филип Пулман разсъждава над въпроса защо ябълката на познанието би била забранена от един справедлив бог. И не е ли тогава той всъщност деспотичен, а бунтът на Сатаната – героичен акт на саможертва? Тази тема е неразривно вплетена в историята и всички – приказните създания, безбройните светове в мултивселената и приключението, са ѝ подчинени.

Една прекрасно написана история, която оставя много теми за размисъл, дълго след като е прочетена. Така можеше да завърши този евъргрийн, ако го пишех само на спомени от преди двадесет години, когато за първи път се докоснах до Тъмните му материи. Препрочитайки ги след толкова време, един проблем започна да ми се набива на очи. Най-силната страна на трилогията, това че е впечатляваща комбинация от детска история и сложни философски теми, е и най-големият ѝ проблем. Това все пак е детска книга и си личи. Централната тема, за църквата, свободната воля и ролята на Господ в човешкото битие, наистина подчинява цялото повествование, но църквата е на практика по детски „зла“. Ясно е, че е структура, корумпирана от властта, но идеите, на които се основава в реалния свят, са малко по-нюансирани.

Светостроенето е хаотично – появяват се фантастични създания и технологии, които служат на сюжета, но оставят впечатление, че са измислени в движение. Използването на всезнаещ разказвач допринася за усещането, че четем приказка, но и разчита на този факт, за да си спести обясняването на нелогични моменти. Персонажи придобиват способности, за които в предна книга не е имало и намек. Събития, които би трябвало да отнемат години, се случват зад кадър в рамките на седмици. Лира е предсказана в пророчество и този факт я спасява неколкократно, с помощта на изобилна deus ex machinа. Нашият свят играе своята роля, най-вече с факта, че Уил идва оттам, но е оставен в голяма степен неразвит. В него също така църквата няма такава власт, каквато в света на Лира, и когато човек се замисли над този факт, самото му съществуване в тази вселена противоречи на идеята за огромната власт, с която Господ разполага в цялата мултивселена. Затова героите прекарват колкото се може по-малко време в него.

Тъмните му материи е приказка и е написана като такава, което създава съответните очаквания у читателя, но е и сериозна история, засягаща важни теми. Този дисонанс може да отблъсне читатели, на които книгите им идват твърде детски и които очакват събитията и темите да имат своето логично обяснение. Четейки приказка, ние сме склонни да прощаваме инфодъмпове, нелогични обрати, недоразвити светове и едноизмерни герои, защото такъв е форматът, докато Тъмните му материи постоянно променя очакванията ни. Ако съм склонен да простя недообясняването на някои елементи, други ги усещам като важни за наратива и третирането им в стил „това е приказка“ вреди на цялостното възприемане на историята. Филип Пулман се опитва да коригира този проблем в следващата трилогия, Книга на Праха, в която използва факта, че Лира е пораснала, за да разкаже една по-зряла история, но там се сблъсква с проблема, че голяма част от светостроенето се базира на приказна логика. За да го заобиколи, се е наложило да прибегне до ретроактивна промяна на част от света, което пък вреди на усещането, че четем продължение.

С подобен проблем се сблъскват и екранизациите по трилогията. Първият опит – пълнометражен филм по първата книга, Златния компас – елиминира голяма част от религиозната тема и се фокусира повече върху приключенската история*. Резултатът е хубав детски филм, който обаче не успява да постигне голям успех в боксофиса и да осигури екранизация на следващите книги от трилогията. Вторият опит – сериалът, който се завъртя наскоро по HBO – беше по-успешен от гледна точка на факта, че втори сезон ще има, но и той игра много плахо с темата за църквата и не успя да покаже достатъчно ясно защо тя е заплаха за свободата на човечеството. Трилогията е изключително трудна за адаптация, но ако беше конвенционална детска история, нямаше да бъде евъргрийн.

А е евъргрийн именно защото е необичайна детска история. Трудно е да бъде поставена в жанрови рамки, трудно е и да бъде оприличена на някое друго известно произведение. На моменти пада жертва на собствената си амбиция, но е уникална и като детска, и като жанрова литература. Има смелостта да говори за трудни теми в жанр, в който традиционно се стремим да ги спестяваме на децата, като израстването и назряващата сексуалност при навлизането в пубертета*. Тази комбинация между приказка и традиционна жанрова литература е трудна за изпълнение и понякога конците, с които е съшита, прозират, но дори и самият опит е похвален, а Тъмните му материи е много повече от просто опит. Трилогията ни оставя впечатляваща история, пристрастяващо приключение и наистина оригинален поглед върху човешкото битие и това няма как да ѝ отречем.