Почивката свърши. Протестите продължават на фона на пандемията. Сърцето ни е разбито. Ако трябваше да изтеглим карта таро за тази година, то непременно тя преминава под знака на Кулата. Но всичко със своя ред и приоритет. Не можем да спасим света, ако не сме спасили първо себе си. На помощ, този месец, вожд и изповедник – Августин.

Как да обясня? Мъчно и сложно е. Струва ли си? Всяка секунда. Във всеки случай с цялото това упражнение се устремявам към изгубените блаженство и покой, защото Човекът няма друга причина да философства, освен стремежът към блаженство.

Човекът е като завършена картина – може да не харесваме нещо в нея – как там са изобразени планините и реките – може да обичаме в нея нещо определено. Но тя трябва да се възприема като цяло, комплексно. Или обичаш целия човек, или не. Да, понякога не бива да се примиряваме с едни или други черти, но тогава трябва да търсим компромиса. – ако Августин играеше дартс, тук щеше да забие стреличката близко до центъра. Компромисът. Непримиримостта.

Важно е да се знае длъжен ли е един човек да обича друг заради самия него или в името на нещо друго. Когато ние обичаме човека заради самия него, ние му се наслаждаваме; когато го обичаме в името на нещо друго, ние го използваме.

И това засяга едва една малка част от проблемите.

Но можем да открием и оправдание в думите му, защото: Всички искат да бъдат блажени, но не всички могат. Аз възприемах себе си като блажен, в някаква форма, но всеки вижда благото в различни неща, места и моменти (неща които често лекомислено осъждам като пусти и суетни). И ако Душата е повече там, където обича, отколкото там, където живее, то обичта ми се бе насочила към нещо некореспондиращо с реалността на връзката между двама души. Явно по разни причини съм се оттеглил от живота и, като депресирана бин-джезъритка, съм съблюдавал потока на съществуващото отстрани.

И тук Августин пак ни удря шамар, защото: Нито един човек няма право да води толкова съзерцателен живот, за да забрави за своя дълг да служи на ближния. Не остава много освен да склоним глава и да се признаем за победени след това.

Досещам се, че ползвам мъдростта на Августин за оправдания на собствената си порочност, но разберете, по-лесно ми е да се чувствам предаден и прецакан от себе си, отколкото от някой друг.

Нещо им има на хората, особено на някои, покрай тая пандемия и всичко останало. За което имам теория, но по-скоро ще я запазя за себе си. И без това твърде много хора се отдадоха на теорията, след като праксисът беше възпрепятстван. Някои тотално изкрейзиха, други пък за пръв път дойдоха на себе си, а трети (сред които се броя и аз) не могат да направят разлика между двете.

Междувременно докато едни неща си отиват, други идват: Mortal Shell и Hellpoint, са две завоевания, които се канех да добавя в кръстоносния си поход за покоряване на souls-игрите. Ревютата им обаче малко се поотложиха, след като и двете се оказаха, без особена изненада, предвид опита на разработчиците им, сравнително бъгави.

Искам да говоря за всичко останало, но нещо ме кара сам да търся гибелта си и все да се завръщам и хвърлям в пепелта на изгорялата любов. Колко хвърляния трябват, за да се прероди фениксът? Безброй? Само едно, но в правилния момент? Дори Августин няма отговор за това. Нека да вярваме, ако не можем да разберем.

Сякаш само това ни остава. И наистина имаме нужда от него.

Вярвам в утешителната сила на Блажения и вярвам в думите му, иначе надежда за мен не би имало. Иначе всяка катастрофа би била край, в най-крайния смисъл на думата.

По-добре да си обичал и да си загубил, отколкото никога да не си обичал.

И нека потърсим убежище и в най-клишираното и употребявано негово утешение, преди да се прехвърлим на другата тема:

Времето лекува всички рани.

Политическата ни „класа“ много отчаяно и напразно се опитва да не сипва сол в обществените рани, които са отворени и кървят от години. Надявайки се, в цялата си глупост, че времето ще излекува поредните нанесени. Ножът обаче е опрял до кокала също от доста време. Предсмъртният гърч на демокрацията беше толкова грозен, че анемичното ни общество нямаше как да остане невъзмутимо и безгласно както винаги.

Защото: Времето не минава напразно и не изтича без каквото и да е въздействие върху нашите чувства: то твори в душата удивителни дела. Удивителното дело беше, че тук, в нашето предимно земеделско общество, в голяма степен принудено на номадство по ред икономически и социални причини, времето успя да култивира страхотна непоносимост към причините и причинителите на нерадостната ни съдба. Навярно едва ли има друг по-подходящ момент, в който да съберем урожая на, меко-казано, недоволството си.

Но важно е да се пазим и от конспирации, те са рожби на недостига и нищетата. Могат да ни озлобят напразно към човека, който ни е напуснал, независимо дали така се чувстваме спрямо своята половинка, или спрямо самозабравилия се народен представител и подкрепящите го.

И нека в края се върнем към Августин, който предлага сравнително устойчива дескриптивна структура на нравствените приоритети: В главното – единство, във второстепенното – свобода, а във всичко – любов. Повече от всякога се нуждаем именно от нея. В нея е закодиран пътят към блаженството, а само от неговото измерение може да бъде извлечена конструктивната сила за позитивна промяна. Само тогава раните ще бъдат излекувани.

Може би сте доловили общата нишка между личните и публичните съ-бития. Важно е да участваме в обществения живот на всички нива. В този смисъл текстът е повече ужасното предупреждение, отколкото добрия съвет. Не бъдете безучастни.