На много места по света февруари е месецът на Карнавала. Последният изблик на наслада и удоволствия, преди суровостта и съзерцанието на Великите пости. Карнавалът, с неговите често гротескни маски, ексцесии, храна и опростени наративи, пренесени в неми пиеси по улиците на градовете, е по някакъв начин форма на завръщане към нуждите на тялото, към животинското начало, отказ от сложността на живота и страданието. Но една стъпка по-напред, той е и сбогуването дори с телесното, в очакване на Божественото Възкресение. В очакване на прераждането на природата в пролетта. „Сбогом на месото“ казват за последно думите carne levare, но всъщност: сбогом на плътта.

Великден обаче е само един. След Исус, никой на тази Земя не е видял повече близките си хора да се връщат отново при нас и да отнемат някак тази непосилна тежест на внезапното си изчезване от животите ни. Прощаването, винаги след, защото никой не иска да го очаква наистина, остава все така невъзможно за приемане, каквото е било винаги, от началото на човешкия род. В тези редакционни писах за сватба, писах за раждане, предполагам въпрос само на време и на неговата жестокост да имам нуждата да кажа няколко думи и за края. И колкото повече спомени ме заливат за хора, които никога повече няма да видя в земния си път, толкова по-стягащо е усещането колко несправедливо, колко болезнено несправедливо е всичко това.

Но защо казвам несправедливо и защо казвам жестоко? Не ли това най-голямата справедливост на природата, че всяка жива душа посреща своя край, каквото и да е преживяла преди това. Не е ли справедливо новият живот да има своя шанс да изпита радостите на този свят, в който няма как всички от цялата история на живота да живеем едновременно? И ако е справедливо, ако е разумно, ако е естествено, защо е болката? Дали е само моята лична неспособност да се прощавам с хора, спомени, случки? Дали, както казва Филип Ариес, е природата на западния човек, превърнал смъртта в най-голямото табу на културата си? Ариес казва, че всичките ни ритуали за изпращане на човек са някакъв отказ от истината. И може би е прав. Дори самото понятие за душа, минало през всичките религии, традиции, философия, наука, е може би точно това – едно отричане на преходността на телата ни. Отказ да признаем, че с техния край, сборът от случки, думи и мисли, които наричаме „аз“, също изчезва. Може би го обличаме в идеи за божествен произход, за дуалност, за смисъл… единствено за да си спестим това признание.

Има места по света, където традицията разказва, че предците се събират след края си. Че цялото човечество е голямо семейство от неразривни връзки помежду си и с Великия дух, които не могат да бъдат прекъснати от цикъла на живота, смъртта или прераждането. Че дори ние можем, рядко и в момент на нужда, да се докоснем до това семейство от души, мъдрост и приемане. Че то живее навсякъде, пропило тъканта на цялата Вселена. Може би в тези култури е по-лесно, може би травмата не съществува. Ариес казва, че тъгата по смъртта е сравнително модерна. Че очаквайки животът да е предимно щастлив, ние страним в главите си от най-голямото нещастие и го оформяме в душата си като неизбежна травма, денормализираме го. Но аз опитвам, опитвам, и не мога да разбера, какъв друг начин би могло да има? Та нали още Орфей слиза в царството на Хадес да търси своята изгубена толкова рано любов. Та нали още Гилгамеш търси вечния живот?

Когато бях малък, много харесвах Братята с лъвски сърца. В този вечен роман на Астрид Линдгрен две братчета загиват и се оказват заедно в Нангияла, следващия свят, в който могат да бъдат отново заедно. Съществуването не приключва със земния им път. В Нангияла отново има страдание, радост и борба. А ако загинат и там? Никой не знае, казва Йонатан на Карл, но легендата разказва за друг свят. Нангилима.

Бягство от истината ли са Нангияла, Нангилима, Чистилището, голямото семейство от духове? Трябва ли, всъщност можем ли наистина да приемаме края на времето? Някога в това списание писах, дори два пъти, за Изворът на живота, може би най-емоционалният, одухотворен и невъзможен филм, който някога ще съществува. Историята му е откровение от типа, за който жадувам най-искрено. Но ето ме тук, петнадесет години по-късно, и все така неспособен да приеме основното му послание. Death is the Road to Awe… but do we get to be awed together? И ако не, то какъв е смисълът?

Когато правихме Киберпънк, доброволствах за темата за трансхуманизма. Може би защото вече ви казах за неспособността си да се разделям с нищо, включително собствения си живот. Работейки по темата, нямаше как да не стигна до това есе на Елезиер Юдковски, един от основните мислители в тази област. Да, удължаването на човешкия живот не е нищо повече от логичното продължение на всичко, върху което сме основали цивилизацията си. Ако някой е болен, го лекуваме. Толкова е просто. И ако това е проблем за обществото, за ресурсите на планетата, за смисъла на съществуването или за нещо друго, то решаваме и тези проблеми. Както винаги сме правили. Monkey patching ourselves to eternity. Не мога да мисля за желания изход за всички ни по друг начин, освен през призмата на трансхуманизма. Не мога, най-вероятно защото ме е страх. Защото същата онази травма управлява мисленето ми, идентичността ми. Защото въпреки че смъртта е навсякъде около нас във всяка сцена пред очите ни, във всеки миг сред природата, ние сме изтъкани от този фундаментален импулс да живеем, да се борим, да сме още малко тук.

Може би Нангияла е по-доброто място. Може би има покой за душите, или може би те наистина се прераждат отново при нас. Може би, много искам да вярвам, всички се събираме на едно място, и ще видим нашите близки хора отново, с очите си от чиста енергия и мисъл. Звездните деца. Може би удължавайки животите си, удължаваме единствено страданието си и губим нещо много важно, което още не знаем. Може би има свещен смисъл. Секундата истина, изблика на DMT в мислите ни в момента на преход. Осъзнаването на голямата картина, досега до голямото семейство. Може би не бива да го правим. Но изисква толкова много, толкова много смелост да повярваш в този скок отвъд, че да можеш да го приемеш с чисто сърце. И ако не… оставаме със спомените си, с мечтите за вечния живот и с опитите на науката и трансхуманистите да ни приближат до него.

Почивайте в мир, скъпи хора. Дано сте на някое по-истинско място от този свят на сенки и спомени, в който бродят нашите тела. Където и да сте, почакайте ни някъде там. Дори ние да се окажем това поколение, което ще избяга от участта на всички преди себе си, то сигурен съм, че ще намерим и начин да ви открием отново. В това поне мога да вярвам. Дотогава!