Моридин
All flesh decays. Death turns all to ash. And thus, death frees every soul…
Статистиката говори, че вие най-вероятно няма да харесате Изворът на живота. Причините за това са няколко и аз ще се опитам да ги обобщя в следващите няколко реда. Филмът е ужасно алтернативен. Сюжетът на практика липсва, постановката на историята е бедна като замисъл и на места изключително нелогична. Наративът е хаотичен, сцени се преплитат, няма интрига, почти няма причинно-следствена връзка между отделни части от филма. Изворът на живота изначално се разминава с това, което би могло да се очаква от иначе надъхващия му трейлър. Представата, с която вероятно ще отидете да го гледате – за история, простираща се в рамките на 1000 години, и за борбата на двама влюбени да останат заедно – няма нищо общо с филма. Визията за бъдещето, макар и красива, се оказва скучна, неубедителна и безсмислена за много хора. Има точно двама главни герои без някакви особено дейни взаимодействия със ставащото около тях.
И така, ако намирате някоя от гореизброените причини за достатъчна да се разочаровате от филма, вероятно ще стане точно така. Може и да не четете нататък, понеже нищо в тази представа няма да се промени.
А за мен остава да се възхищавам смело нататък из статията :)
So good to see you once again, I thought that you were hiding
And you thought that I had run away, chasing the tail of dogma
Дарън Аронофски с право може да бъде наречен един от най-малко-известно-противоречивите режисьори на нашето време. И двата му филма (Пи и Реквием за една мечта) са истински революции в киното, но не достатъчно революции и не достатъчно комерсиално революционни, че той да се ползва със статуса на Дейвид Линч примерно. Това, което е важно в случая, е че става дума за човек, който подчинява всички изразни средства в своите филми на изключително концентрираното внушение на идеи, чувства и мисли – по такъв начин, че буквално ви хваща, залепя ви за стола и ви сръчква да не забравите да увесите ченето.
Нормално е, следователно, да очакваме поредния спиращ дъха шедьовър от ярки внушения и изразни средства и именно по тази причина е малко странно, че не го получаваме. Изворът на живота е много кротък филм. В него няма нищо от параноята на Пи или черната фаталност на Реквиема. Ключовата дума тук е емоционалност – тиха, ненатрапчива, чужда, ала толкова ужасно тъжна… и буквално изписана върху лицата на Хю Джакман и Рейчъл Вайс. Човек изобщо не би могъл да предположи колко емоционален всъщност може да бъде добрият стар Уулвърин. За мен лично това просто е неговата роля. Само добри думи могат да се кажат и за партньорката му, която по много човечен и искрен начин предава затворената, далечна, но огромна топлота, изпълваща героинята й и нейния свят.
И все пак нека не почвам от краката към главата. Няколко думи за сюжета.
Looking through to these infinite possibilities
Томи (Хю Джакман) е лекар в болница някъде си. Усилията на изследователския му екип са свързани с борбата срещу рака и той самият има много лична причина за това – собствената му жена Изи (Рейчъл Вайс) има тумор и бавно губи битката със смъртта. Състоянието й все повече се влошава, докато междувременно се появява надежда за спасението й, свързана с тайнствено вещество, произлизащо от джунглите на Южна Америка. Неспособен да приеме нейното собствено усещане за предстоящия край, Томи се опитва да бъде всеки миг до нея и неусетно увлечен от нейните преживявания, обещава да довърши книгата, която тя пише – книга за испанските конквистадори, за древните маи и техните космически тайни.
Това е основната и най-стабилната сюжетна линия, но не бива да оставате с впечатлението, че дори тя е развита последователно. Сцените са постоянно преплетени с времето от 16-ти век, когато кралицата на Испания Изабел възлага на своя верен капитан Томас мистична задача; както и с времето от 26-ти век, когато един отчаян човек и едно умиращо дърво пътуват през Космоса към Отвъдното.
Образно казано. Дали миналото е минало, и бъдещето – бъдеще, или те са само извървения път в душите на героите – това всеки трябва да прецени за себе си. Преплитането на тези три различни свята става постоянно във филма – съветвам ви да обърнете внимание на това, тъй като то е може би ключов момент в посланието на творбата. Особено много ми хареса как едни и същи реплики се появяват в различни ситуации, значейки различни неща, водейки до различни изходи. Сякаш се опитваш да сглобиш едно нещо по много различни начини. Ала не става и не става и ти трябва да опиташ пак. Някак. Преживявайки всичко случило се отначало. Понасяйки цялата болка отново.
В определен смисъл Изворът на живота е филм за чувствата и за смъртта – за това какво носи тя на живите, как и дали могат те да я приемат. Доколко можеш да се бориш срещу смъртта – своята или тази на близкия човек – и дали ще намериш нещо там, където вече няма с какво да се бориш. Отговорът на този въпрос обаче не е това, което тласка Томи напред по целия болезнен път, повтарян до безкрай. Тласка го нещо много по-просто и всеобхватно – любовта. Тайната на живота ;)
Black, then white are, all I see, in my infancy
Red and yellow then came to be, reaching out to me…
Ако не сте човек, който си пада особено по метафизичното, мистицизма и вечните въпроси за живота и смъртта (shame on you), то освен всепомитащата сила на чувствата на лицето на Хю Джакман и ведрата красота на загадъчните усмивки на Рейчъл Вайс, за вас остава да се окъпете в пищната визуалност на Извора. Аз лично съм в абсолютно недоумение как точно картините от "бъдещето" някои познати успяха да окачествят като "неособено впечатляващи". Това е безумство в най-чист вид! Дъхът буквално спира от 
брутално-мрачната красота на един облян в злато космически свят от експлозивни феерии и тъжните визуални стонове на едно чувствено умиращо дърво. Ефектите в Изворът на живота не са плод на компютър, те са снимани с микроскоп и монтирани върху лентата химически реакции!!!!! – с идеята да се подчертае внушението за вечното, нетленното, чувството извън рамките на времето. Дори само тази гениална концепция е достатъчна, за да палите свещ на въображението на Аронофски цял живот, но и резултатът сам по себе си е невероятен! Рядко може да се види такава болезнена красота на кино. При това с такъв ярък контраст между мощ, пищност, разгулна, златна картинност, и съвсем простички, малки детайли като капчици пяна, рисунъкът на мастилена писалка или човешки косми – уловени брилянтно от ръката на оператора, сякаш понесли водовъртежа на емоциите на героите върху себе си. И пак всичко това – заключено в някакво кротко спокойствие.. отдалеченост.. неописуемо.
Единствените ми критики по отношение на визията са за сцените в миналото. Всичко там е твърде тъмно и не мога да си обясня защо, а дразни. За сметка на това финалните сцени изобщо не могат дори да се опишат от гледна точка на визуалността си, просто седите, гледате и не вярвате на очите си. Умопомрачително използване на точно уловени кадри, в комбинация с точната музика, за адски силно, съвсем несъзнателно дори, внушение.
With my feet upon the ground I lose myself between the sounds
И споменавайки музиката, не мога да не отделя поне малка част от тази статия на този пункт. Не знам дали сте забелязали, но мен музиката адски рядко ме впечатлява в някой филм. Това обикновено е просто защото не е впечатлителна ;р, но ако оставим шегата настрана – не знам как да го опиша, НЯМА такава музика. Човекът, сътворил фундаменталната тема на Реквиема – Клинт Мансел – този път ПРОСТО е надминал себе си. Изворът на живота е безкрайно тих филм, всеки шепот и дъх в него може да бъде дочут, и същевременно там, където я има, музиката сякаш ви обгръща в топлината си. Ще повярвате ли, че на края на филма, при все всички бушуващи чувства, които той остави у мен, аз останах като закован в киносалона не за друго, ами просто за да доизслушам музиката на надписите!!! Толкова нежност и мощ, и емоция да е събрана в този саундтрак.. не знам..
So crucify the ego, before it's far too late
А заедно, цялата тази амалгама от самотна красота и тъжна музика всъщност играе много съществена роля за посланието на филма. Невъзможно е атмосферата на отчаяние да не бъде усетена. Колкото повече се задълбочава в повторенията на преживяванията си Томи, толкова по-болезнена започва да става цялата тази спирала от все по-отчаяни опити да спасиш любовта си.
И всъщност Изворът е построен, още от самото си начало, около връхната точка на тази спирала. Сътворението се дължи на саможертва. Можеш да прекараш цяла вечност, блъскайки главата си около този прост отговор, но той винаги ще те намери сам.
Разбира се, това е просто едно от тълкуванията на умишлено бегло скицираната история. И точно по тази причина Изворът на живота всъщност е толкова добре направен филм. Как да обясня, човек отива на кино, очаквайки нещо да му бъде казано. Това е нормалното възприятие на изкуството – да си го представим като чаша с особено вкусно вино. Трудно е да създадеш изкуство, което хем казва достатъчно, хем оставя ти да го оформиш. Много такива опити си остават като празна чаша – можеш да я напълниш със своите представи и усещания, без да извлечеш нищо от нея. Истински гениалната творба е като празна чаша, която променя това, което налееш в нея, и ти предлага ново питие – нещо, което да допълни душевността, която ти си вложил в чашата. Е, мисля стана ясно, че за мен произведението на Аронофски е именно от този тип изкуство. И ще завършва ревюто си с това, което аз налях и видях в тази чаша.
For a piece to cross me over or a word to guide me in
По-горе казах, че Изворът на живота е отчасти един филм за смъртта и емоциите, които тя носи. Не съм го измислил аз, каза ми го една приятелка и реших, че може и да е вярно. Казах също и че е филм за саможертвата. Това сам осмислих, но пак доста по-късно. По време на филма не ми хрумна нищо такова. Защо – ами просто защото бях отвян от толкова плътното съвпадение на мистичните, на трансценденталистките визии на Аронофски, с идеи, върху които разсъждавам и за които се боря в себе си вече ужасно много години наред. Бях толкова зашеметен от способността на автора да пренесе целия път на съществуването, цялата картина на личната тайна на просветлението – нещо толкова съкровено, индивидуално, неразчетимо, неуеднаквимо, скътано, разнищвано от мен цял живот едновременно с възхищение, с уплах и безнадеждно – просто в един филм! Толкова зашеметен, че изобщо не съм и мислил за някакви други идеи, за по-тънките нюанси в чувствата на героите и влиянието им един върху друг. Да, има ги, вероятно заслужават внимание, но бога ми, това няма значение! Пред вас е шибаната истина за Живота, Вселената и Всичко Останало! Естествено, че НИЩО няма значение!
Prying open my third eye…
След като изгледате този филм, не оставайте пак същия човек, както сигурно уви ще направя и аз. Не се предавайте пак на ежедневността на този красив, магически свят, в който живеем. Изоставете всичко, което познавате, разполовете съществото си и оставете по-добрата част от него да отлети там, където съществуването е начин на разбиране на света. Разберете как може да сторите това. Нека поне един от нас го направи. За да помогне на всички ни.
Оценка: 9/10
Обратно към Изворът на живота