Черният рицар: Възраждане

Черният рицар: Възраждане има един много сериозен проблем – двата филма, които го предхождат. Когато Батман: В началото излезе през 2005 г., всеобщата реакция беше „Боже, наистина ли можело да се постигне подобно чудо с този франчайз?!“ Е да, но сега сме 2012 г., безбожните ексцесии на Джоуел Шумахер са отдавна избледнял спомен, и това, с което всеки ще сравнява третата част от трилогията са предходните два филма, и по-специално втория. И Възраждане издиша. При това не просто като „уау“ фактор, а като професионализъм. Което не е ок.

Филмът започва няколко години след събитията от Черният рицар. Батман (Крисчън Бейл) е изчезнал след предполагаемото убийство на Харви Дент, а комисар Гордън (Гари Олдман) е използвал името на мъртвия политик, за да даде на полицията достатъчно правомощия, с които да се пребори с престъпността в Готъм веднъж и завинаги. Междувременно Брус Уейн е с разбито сърце (и по напълно неясни причини – разнебитен крак, който след неколкогодишна липса на промяна внезапно е наред с една робо-протеза и няколко лицеви опори) и си мрачнее в имението, докато корпорацията му кара на самотек и губи пари (изглежда ако ексцентричният собственик на мегакорпорация не следи изкъсо какво се случва в нея, никой няма идея какво да прави и всичко се сгромолясва). Нещата обаче се променят, когато професионалният крадец Селина Кайл (Ан Хатауей) успява да открадне отпечатъците от пръстите му, а Готъм се превръща в новият дом на маскирания наемник Бейн (Том Харди), решен да довърши делото на Рас Ал Гул (Лиам Нийсън от първия филм).

Всичко това би било прекрасно, ако водеше до някъде, но то не води. В продължение на почти три часа Възраждане се лашка от сюжетна нишка на сюжетна нишка, привидно разчепквайки някои доста дълбоки идеи, но не прави нищо повече от това да се изпързаля импотентно по тях без по никакъв начин да стигне до някакъв интересен коментар или дори драматичен ефект. Героите нямат никаква субстанция, мотивацията им е в най-добрия случай съмнителна, решенията, които взимат, са неубедителни и мини-катарзисите им – смехотворни. Целият образ на младия полицай Блейк (Джоузеф Гордън Левит) например не служи за абсолютно нищо и кулминацията на сюжетната му линия е обидна спрямо времето, което сме прекарали да се опитваме да ни пука за него. Злодеят Бейн е някакво недоразумение, което прилича на кечист и звучи като зъл 70-годишен британски аристократ, който подръпва мазен мустак. Единственото му оръжие изглежда е някакво био поле, което превръща всички около него в идиоти, които забравят да използват каквито и да било подръчни средства и го атакуват с юмруци…

Филмът създава усещането за прибързаност и недовършеност, а нещо, правено от този режисьор, с тези претенции и завършващо историята на онези два филма, просто не може да си позволи подобен лукс. За огромното си времетраене Възраждане не съумява да събуди дори искра на правдоподобност (да не се бърка с реализъм, защото аз поне не смятам, че това някога е било цел на франчайза) нито в историята, нито в героите си. Визуално има няколко приятни гъдела, но нищо, което да си заслужава некомфортното въртене в стола. Музиката е на Ханс Цимър, тоест кучета я яли, и дори монтирането на сцени по неясна причина е кьопаво. Все пак, в името на справедливостта, трябва да отбележа, че естествено това не е Уве Бол и сред плявата има няколко силни момента – идеята на съвременен американски метрополис, превърнат в престъпна военна зона, е добре поднесена, а абсурдисткият съд, в който Плашилото (второ камео на Силиън Мърфи след малката му роля в първия филм) въздава „справедливост“ фокусира върху мрачната приказност на историята, която иначе е трудно доловима през повечето време.

В крайна сметка Черният рицар: Възраждане е провал. Не защото е нескопосано снаден, полу-безсюжетен, с недоизпипани герои, куха история и смотани псевдо-идеи. Простата истина е, че когато вземеш провален франчайз, за да го възродиш, нямаш право да се проваляш. А когато не си се провалил и си съумял да надскочиш сам себе си с продължението, тази опция съвсем изчезва. Да сервираш този полуфабрикат след като предният филм в поредицата е спечелил Оскар за второстепенна мъжка роля, е абсолютно падение. Като цяло аз всъщност не мога да намеря обективна причина, която да оправдае гледането на Възраждане, освен простия факт, че е финал на история, която досега беше повече от стабилна. Което не е достатъчно.

Оценка: 5/10