Сияйни слова Летописите на светлината на бурята #2

Колелото на времето приключи въртенето си. Книгите от Песен за огън и лед излизат всяко лято, ама зимите продължават по няколко години. Името на вятъра си остава загадка и никой не знае кога Ротфус ще го изрече отново. А междувременно читателите на епични фентъзи тухли не са изчезнали от лицето на земята и все още търсят с какво да задоволят безпределния си глад. И именно в този момент идва Сандерсън – надежден, точен, постоянен. И носи Сияйни слова.

Романът е втора част от планираната мащабна поредица Летописите на светлината на бурята, започнала с Пътят на кралете. По думи на Сандерсън, поредицата ще има десет части, разделени на две групи по пет. Историята в този том е директно продължение на случилото се в първата книга и всички главни герои са налице за нова доза величествени подвизи.

Нека го кажа от самото начало – книгата ми достави повече удоволствие от което и да било друго заглавие в последните две години. Може би словата на Сандерсън не сияят с особено изящество и сложен литературен стил, но в случая притежават нещо не по-малко важно – умението да сграбчат читателя, да го погълнат и да го обсебят напълно. През цялото време, докато разлиствах впечатляващите 1016 страници на романа, изпитвах неистов кеф, съчетан с благодарност, че имам възможността да чета нещо толкова огромно и времепоглъщащо. Не си спомням кога за последно съм усещал такова щастие от самия процес на четене. И когато надникнах в goodreads и видях, че книгата вече има над 60 000 рейтинга и средна оценка 4,76 от  5, си помислих „Ееее, малко ѝ е!„

Не би било съвсем точно да нарека романа „епичен“. Всяка книга на Сандeрсън е малко или много епична. Сияйни слова обаче надминава неколкократно всички тях, включително Мъглороден и Пътят на кралете. Масовите бойни сцени са грандиозни, дуелите са страхотнo описани, сюжетните обрати са резки, внезапни и действително изненадващи. В някои моменти трябваше просто да оставя настрани книгата, за да мога да осмисля параметрите на прочетеното. Вселената, в която се развива действието, е богата и наистина с древна история. Сложната магическа система (друго нещо, в което Сандерсън винаги е бил силен) придобива все по-ясни и детайлни очертания. Решенията на всеки от главните герои кънтят от съдбовност, сякаш са драматични крачки към разрушаването и пресътворяването на света. Сияйни слова не е епична. Тя е свръхепична.

В едно свое интервю Сандерсън казва, че някои от най-известните фентъзи поредици губят скорост в по-късните си томове, защото действието се размива прекалено – главните герои и централните сюжетни линии остават на заден план за сметка на по-странични персонажи и истории. За да се предпази от подобно размиване, Сандерсън решава да даде фокус на всяка от книгите в поредицата си, като обвърже всеки том с един от главните персонажи. По този начин всяка от книгите ще има главен герой – един от централните играчи в поредицата, – около когото ще е ориентирано основното действие в конкретния том. В Пътят на кралете главен герой беше тъмноокият роб Каладин – основната част от действието се въртеше именно около неговия персонаж, а като допълнение романът съдържаше ретроспекции, разкриващи повече за младостта на героя. В Сияйни слова моделът е запазен, като този път главен персонаж е червенокосата благородничка Шалан Давар.

Именно пленителният образ на Шалан е това, което вдъхва живот на романа и придава идентичност на книгата. Сандерсън никога не се е славел със способността си да създава пълнокръвни и многопластови персонажи. Напротив – неговите герои, макар и яки и радващи, най-често са си черно-бели и повърхностни. В това отношение Шалан е като скъпоценен камък в творчеството на бъдещия фентъзи класик. Тя е сложна, истински сложна, по един изключително обаятелен начин. В нея се съдържат множество противоречия, но техният сбор в крайна сметка оформя нещо смислено и цялостно. Шалан не може да се определи с една дума, защото в нея просто има прекалено много пластове, обвързани със сложни взаимозависимости. Дори смея да кажа, че процесът на работа върху образа на Шалан постепенно развива самия Сандерсън като автор и в края на романа вече виждаме как някои от другите персонажи също се отърсват от своята дихотомност и придобиват сиви нишки. Вярвам, че ако след десетина години отново опитаме да съставим класация на най-впечатляващите фентъзи героини, Шалан задължително ще влезе в нея.

Шалан е изключително ценна като главен персонаж, не просто защото е сложна героиня, но и защото фокусирането върху нейния образ позволява на Сандерсън да изследва нови теми и проблеми. Първата книга – Пътят на кралете – беше центрирана около Каладин и съответно разглеждаше въпроси, имащи важно значение за неговия персонаж. В много отношения Пътят на кралете беше роман за неравноправието, за волностите, които могат да си позволят хората от по-висшите слоеве на обществото, за репресиите, на които са подложени родените в по-неблагоприятно положение. По същия начин Сияйни слова, центрирана около Шалан, е книгата за сложната природа на истината и неистината. За измамата и манипулацията, за подвеждащата външност и скритата същина. Романът изследва природата на маските – ясно е, че маската се създава, за да прикрие определени характеристики на личността, която я носи, но същевременно всеки човек може да състави маска единствено от нещата,  които вече са в него, и съответно всяка маска е един вид автопортрет. Сандерсън повдига темата за лъжите, които изричаме, и най-вече лъжите, които казваме на себе си, за да понесем сложната тежест на собственото си съществуване. Друг от централните проблеми в романа е въпросът за повтарящите се модели на поведение, или шарки, в които попадат хората без дори да го осъзнават. Освен това Сияйни слова е книга за фалшивия блясък, за илюзиите, миражите, ненадежността на спомените и възприятията. Всички тези проблеми са тясно свързани с образа на Шалан и развитието на героинята по време на романа. Ако Сандерсън успее да изгради във всяка от следващите книги подобно тематично богатство и наистина да вложи различна проблематика в зависимост от главния персонаж, така както го направи с Каладин и Шалан, то Летописите на светлината на бурята сериозно би могла да се превърне в най-великата фентъзи поредица, писана някога.

Съществува още един трик, който Сандерсън използва, за да задържи фокуса върху главната история, като едновременно с това придава допълнително богатство и мащабност на вселената си. Това са така наречените интерлюдии. Книгите в Летописите на светлината на бурята са разделени на дялове, големи между 200 и 400 страници. Между всеки от дяловете има интерлюдии – кратки глави, които или предлагат гледната точка на някой от по-второстепенните герои, или дават информация за случващото се в друга част на света. Интерлюдиите в Пътят на кралете бяха интересни, но все пак и доста объркващи, разпокъсани, хвърлящи дребни петна светлина в напълно тъмна стая. Изключение правеше единствено главата за младата търговка Рисн, която дори е публикувана като отделен разказ в сборника Епично. В Сияйни слова интерлюдиите са поне няколко нива по-радващи, тъй като читателят вече разполага с достатъчно начална информация за света и съответно всяко ново парченце носи ценни данни за цялостната картина. Така вселената на Летописите се превръща във великолепна мозайка, разкриваща се плавно и постепенно пред очите на читателя. Ако сте от хората, които обичат да търсят скрити улики, да сглобяват дребните детайли в единно изображение, да се ровят из книгата и препрочитат ценни пасажи, то тези допълнителни глави ще ви се сторят като второ пришествие. Освен това, чрез интерлюдиите Сандърсън показва как изборите на главните герои водят до разнообразни последствия, отекващи из цялата вселена, и това вдъхва допълнителна свръхепичност на повествованието. Споменатата по-горе търговка Рисн има една глава и в тази книга и откровено мога да заявя, че новото ѝ приключение е сред най-страхотните и вдъхновяващи кратки фентъзи разкази, които някога съм чел.

И когато говорим за сглобяването на цялостната картина, има още нещо, което трябва да спомена. Пътят на кралете беше епична книга, но свърши малко преждевременно, не успя да ме запали напълно по вселената, не почувствах романа като истинско начало на нещо голямо. Той по-скоро представляваше част от начало. За сметка на това Сияйни слова продължава всички сюжетни линии блестящо и постепенно ги довежда до истински удовлетворяваща кулминация. След края на тази втора книга светът на Сандерсън вече е променен, игралната дъска е пренаредена. Именно затова имам усещането, че Пътят на кралете беше по-скоро встъпителна книга, а Сияйни слова е истинското начало на действието. Вселената на Сандерсън тепърва ще се развива и ще претърпява различни промени, но тези две книги, взети заето, дават началото на това пътешествие. Втората книга поднася изключително ценна информация за магическата система и предлага важни улики за древната история на света. Разбира се, на този етап си оставаме с много повече въпроси, отколкото отговори, но сега вече поне знаем какви въпроси да зададем. А Сандерсън е доказал, че заслужава доверие – малко по малко той ще ни каже всичко, неразрешените мистерии не са в стила му. Но докато чакаме, можем доволно да си поиграем с наличните факти и да помислим каква е формата на липсващите парчета от пъзела.

Какво повече бих могъл да кажа? Най-краткото ревю на романа е чисто и просто неговото заглавие. Сияйни слова. Наистина сияят, толкова ярко и ослепително, че човек инстинктивно си затваря очите за всички дребни грешки и недостатъци. Ако изпитвате дори най-бегъл интерес към епичното фентъзи, книгата ще ви напълни душата.