Всичките мъртви сезони на една рустифина "Ако можех да счупя ръцете, които те издърпаха."

Многобройни разказвачи са блуждаели в един или друг смисъл на думата, но малко наративи от първо лице удрят представата за гледна точка в главата на читателя си с изречение като „Светлината на града заслепява нестабилната ми фигура, изпълваща рамката на прозореца, криещ мъртва стая.“ Подобно наглед невинно описание лесно губи обичайната си функция след осъзнаването, че по някакви неведоми пътища протагонистът наблюдава себе си. Това не е грешка в перспективата и доста умело подсказва на внимателната публика в какво дисоциативно предразположение е героят – още на първата страница. Вниманието към детайла прави добро впечатление, но то гасне бързо, докато в следващите две-три страници герасим симеонов* се оплита в нискофункционални смесени метафори и цикли в кръг с две по-директни манифестации на абсолютно същото явление – едната от които говори. Този бърз преход от нещо интересно и готино към притъпяващо набиване на същото по прогресивно по-скучни начини, е микрокосмос на Всичките мъртви сезони на една рустифина.

Горният абзац неволно разкри и друга представителна характеристика – едната манифестация говори, и с появата си поема юздите на повествованието.  Това се случва редовно и макар че отделните гласове не са идеално оразличени и се познават предимно по отношението си към безименния протагонист, текстът е впечатляващо флуиден и често прелива между различни състояния, дори и в рамките на един разказ. Такива има осем и са парчета от единен сюжет, но разделението не е произволно и всеки затваря в обособена структура част от живота на героя. Той е северозападняк с драматизирана, но и естествена история на отчуждение от корените и близките си. Интелигентен е на рационално, но не и на емоционално равнище, което го води до желание за рязко отделяне от всичко познато*. Разбира се, гладката повърхност на столичния живот не е лек за подобни терзания и успява единствено да го хвърли в сериозна депресия. Има обречени опити за отношения с жени; в момента на разказване вече умишлено обезличени и превърнати в ресурс за тровене на самооценката и обобщени под името Рая*. Следва нещо, което според протагониста е завръщане към родното, а за всички безразлични до злонамерени наблюдатели е бягство.

Щрихирам тези елементи според информационната цел на всяко ревю, но е важно да се разбере, че в случая те не са от особено значение – това не е сюжетна книга; дефинирана е предимно от структурата и състоянията си. Прозата е в диалог единствено със себе си*. Отварящият разказ навява абсолютен херметизъм, който не е факт – сборникът съдържа ограничено количество конкретна събитийност, но тя действа като стави на скелет от концепции. Вместо приказки за история – ограничена до контури – и герои – по необходимост липсващи, – би било по-полезно за анализа да се спази разделението на разкази и да се наблегне на прозата.

***

Писането на каквото и да било е итеративен процес и е опасно да се асоциира подредбата на разкази с хронологията на написването им, но откриващият книгата някъде сега действително се чете като начален опит. След краткотрайно, онтологично нестабилно начало, получаваме продължителен поглед на микро ниво върху действията на все още недефинирания, но очевадно депресиран протагонист, из апартамента му. Всяко минимално движение носи усещане за тежест и не води до нищо, на всеки няколко абзаца човекът полага глава на някаква повърхност и затваря очи, а всичко е описано в брой думи, който би накарал хора като Хемингуей и Карвър да се обърнат в гроба. Това е очевидно нарочно и всъщност представлява доста сериозен и уважителен опит за предаване реалността на състоянието; лесно е да се концептуализира случващото се на филм, хванат в дълги съзерцателни кадри. В представите ми, това би била въздействаща лента, но в литературна среда не работи, особено когато прозата залага на фиксирани фрази и не успява да предаде нюансирани вариации, каквито една камера – дори и инцидентно – би уловила.  Разказът приключва с епизод, който е важен за завършека на книгата и в тази си функция работи добре, но не успява да създаде гладък преход в друго и в огромна част от времето на прочита му сборника виси в нищото. .

Споменатите горе фиксирани фрази са сред основните проблеми на Всичките мъртви сезони. Стилът е приятен на базово ниво, но ултимативно сглобен от заучени изрази, вредни за ефекта на почти всяко художествено произведение. Понякога това прелива в асоциативно изброяване и е по-близо до писателско упражнение, отколкото до естествения „диалогичен“ мисловен поток, който герасим се опитва да пресъздаде. Забелязва се и периодична хлабавост – още на втората страница четенето е спънато от „Присветват сякаш никога неприближаващи се фарове.“ Това е сред най-бруталните примери и не е представително за средностатистическото качество на писане, но наличието на две очеизбождащи грешки в толкова кратко изречение в началото на книгата кара читателя да се съмнява дали става дума за невнимание от страна на автор и редактор или някакъв умишлен стилистичен похват – ако е второто, не работи по никакво направление.

***

някъде преди е солидно подобрение. Подвежда с монотонно продължение на усещането от началния разказ – а дори и него прави с нов и ефектен образ, – но бързо и гладко прелива в малкото щастливи спомени на протагониста. Те са представени с по-разчупен език от обичайното за книгата и звучат различно от остатъка ѝ, но въпреки това са формиращи и полагат необходими основи за предстоящото. Към края идва сцена, която е не само сред няколкото най-запомнящи се в цялата творба, но е и много ефектно успоредена* визуално с противоположното по значение начало. Най-добрият разказ в сборника и сам по себе си силно произведение.

***

Чета: „Прокарваш ръка по таблата на масата от долната страна. Сякаш пипаш небето.“ В главата ми прозвучава задоволителен отклик. Мисля си: „Талантливо.“ Секунда по-късно осъзнавам, че се намирам на 92-ра страница и това е първият израз, предизвикал подобна реакция у мен. Тезата за таланта остава, но не съм убеден, че той е разработен до задоволително ниво. Всичките мъртви сезони се обляга на всички стилистични патерици, за които може да се сетите на прима виста. Това се случва не само стилово, а и образно – имаме привидно безкраен път без различими посоки, крайпътни камъни, а по-късно и недостроена сграда*. герасим може много повече и към края го доказва със съвършено премислено и изведено едноабзацово описание, напълно въплътило един възможен път към смисъл. Този потенциал обаче е предимно неразгърнат в дебюта му.

Необходима вметка: това е дълбоко почувствана книга. Безполезно е да се гадае доколко авторът има опит с менталните процеси, за които пише. Ако обаче няма никакъв, то много успешно си ги е представил и присвоил. Това е обречено да бъде емпирично недоказуема теза, но според субективното усещане на настоящия ревюиращ, в книгата няма никакъв фалш; клишетата ѝ не са синтетични конструкции. При все това, дори и с максимална добронамереност да я приемем като опит за изразяване на емоционални истини, няма как да приемем реализацията за успешна.

Лирично отстъпление: много метафори са мъртви, което парадоксално означава, че живеят повече от всякога в ежедневната реч. При нефилтриран опит за искрено обговаряне на чувства е нормално умът да прибегне до тях; да интелектуализира усещанията чрез тях. Това вероятно е и случаят с огромна част от писането на Всичките мъртви сезони. Проблемът е, че съзнанието възприема тези метафори със същото инстинктивно безразличие, с което ги произвежда. Идващи от друг човек, те са неспособни да произведат художествен ефект – не и без да имаме пряк достъп до главата му. На този етап, за емпатия дори не може да става дума. герасим затъва до гуша в този проблем; може да го открием не само в образите, а и пропит в самия език. С две или три запомнящи се изречения, книгата не съдържа сетивни описания и просто назовава обектите по име, използвайки думата като пряк път към концепцията за нещото в главата на читателя. Иронично е как творба, пълна до горе с отстранение в житейския смисъл, не създава никакво остранение в литературния смисъл*.

Дребнава вметка, която не би имала значение при разрешаване на горепосочения проблем: Клишетата дори не са перфектно употребени. На 110-та страница четем: „Пулсиращ пламък в мастиленото утро, криволичещ встрани, очакващ вятъра, който завинаги ще те угаси.“ Насочено е директно към протагониста и недвусмислено го описва като благородно изпъкваща частица, поела встрани от сивата маса, но и обречена на печално заличаване от нея. Това би било приемливо, ако не беше първа и единствена индикация за нарцисизъм у герой, който прекарва цялата книга в себененавист. Самосъжалението тук рязко приема обратен знак. Имаме конотация в стил „горкият, несправедливо смазан аз“, бореща се с универсалното за книгата „аз съм боклук“. В настоящия вариант трябва да се приеме, че авторът е изпаднал в лирично настроение и счупил повествователния глас – образът просто не означава това, което се търси.

***

Встрани от отварящия разказ, ранната част на сборника е и най-силната му. някъде преди е последван от всеобхватен поглед върху смъртта и взаимоотношенията на героя с нея – въздухът, който ми тежи. Мъртвото, което почиташ, е доста интересно контекстуализирано като въпрос на идентичност. В лицето на никога, не казвай, нищо получаваме ефектно фрагментарна хроника на живота му в апартамента на приятел. Откосите от къси разкриващи моменти са добре подбрани, и макар линията да е накъсана, това не може да се каже за настроенията, които не свършват в честите междуредия и преливат неусетно. Трите разказа са обединени от усет за флуидна структура, който недвусмислено показва талант и прави предстоящите части още по-разочароващи.

С напредването си Всичките мъртви сезони става прогресивно по-абстрактна и губи насочените си движения из живота на протагониста. Все още се споменават моменти, но те са хвърлени случайно и служат просто като примери за реториката на самоомраза, която монотонно се върти из главата му. Разбира се, това циклене е напълно реално явление и по никакъв начин не бива да се омаловажава, но буквалното му пресъздаване не води до добра проза – за добро или лошо, литературата рядко се поддава на нефилтрирана комуникация, особено когато тя няма вътрешна вариация и борави с ограничения език на книгата. Когато затварящият разказ започва да се разприда дори на типографско равнище, това изглежда смислено на теория – разпада на личността и прочие, – но ехти на кухо, защото сегментите му са произволни.

Книгата дори не се отдава напълно на целите си и обикновено се ограничава до директно рационализиране на мисловните процеси. Поток на съзнанието присъства само в няколко конкретни момента, за кратко. Където все пак го има, е написан изненадващо сполучливо и постига трудния ефект на нещо, което звучи напълно непосредствено, но в същността си е обмислено и опънато на скеле, което и го прави читаемо и приятно – една сцена на любовно объркване, в нетрезво състояние, на абитуриентския бал е уловена особено добре. герасим е странно консервативен в употребата на една от силните си страни.

В известен смисъл обаче, високото структурно ниво на книгата може да се приеме като абстрактна форма на същия похват. При повторния прочит експериментирах с подхващане на разказите в разбъркан ред и получих изненадващо добри резултати. Последната част е където трябва, а предпоследната и първата сформират готина рамкова структура и също не е добра идея да се пипат. Останалите пет обаче спокойно могат да бъдат четени в произволна последователност. Ефектът не се влошава, но сглабянето на мозайката придобива интересни вариации. Че текстът акомодира подобно читателско безобразие, при това без да се превърне в аморфна маса, му прави чест и разкрива формална амбиция на каквато родната литература може само да се радва. Остава единствено езикът да я отрази.