Tiamat’s Wrath The Expanse #8

Нова година, нов Expanse! Не мога да не похваля дисциплината, с която Джеймс С.А. Кори издава книги от поредицата си и то без спад в качеството. Тази година е ред на осмата и предпоследна книга — Tiamat’s Wrath. Може би излишно, но важно предупреждение: Ревюто е пълно със спойлери за цялата поредица. Ако не ви е попадала до сега, The Expanse е качествена спейс опера със сравнително реалистична физика и засягаща както политическите измерения на човешкото колонизиране на Слънчевата система, така и мистериите на древна извънземна цивилизация. Ако това ви звучи интересно, бягайте да четете Левиатан се пробужда. Имаме ревю от Yan тук, а първите пет книги са преведени на български и издадени от Бард. Горещо препоръчвам и сериала по поредицата, ревю от Trip: тук.

Вярвам, че щом сте стигнали до седма книга, няма да се откажете сега, но ако все пак се чудите дали си заслужава, отговорът категорично е да. Последните три книги – седма, осма и девета – могат да се разглеждат като трилогия, слагаща финал на цялата поредица, а Tiamat’s Wrath върши чудесна работа като среда на тази трилогия. Доразвива историята, оставена от Persepolis Rising, подготвя почвата за предстоящия грандиозен финал, но е и завършена история без да разчита на дразнещ отворен край. Следва моето мнение за развитието на историята, със спойлери, които загатват за последствията от важно събитие по средата на книгата. Ако не искате да си разваляте удоволствието, ще се радвам да се върнете, когато сте я прочели, така че да я обсъдим в коментарите.

Преди да започнем обаче, минутка мълчание за Авасарала. Не, не съм започнал със спойлерите. Книгата буквално стартира с погребението на Крисчен Авасарала. Смъртта ѝ не е неочаквана, но тя бе персонаж не по-малко емблематичен от Джеймс Холдън, а главите ѝ бяха едни от най-забавните в поредицата. Въпреки че хапливият ѝ език ще ми липсва, смъртта ѝ задава тон на цялата книга. Приключено е с борбите между различните фракции на човешките колонии, тъй като всички вече са под властта на Лакония. Старата гвардия си отива, има нов галактически ред и нов враг на цялото човечество.

Главите в книгата този път са разпределени между Наоми, Боби, Алекс, Елви Окойе и Тереза Дуарте. Хората, на които им е писнало от Джеймс “правя правилното нещо, пък каквото ще да става” Холдън, ще се зарадват. Той има три глави, които са пролог, интерлюдия и епилог. В същото време Холдън е доста по-спокоен и може би донякъде помъдрял. Изненадващо за образа му, той дори се опитва да плете интриги! Имам лекото подозрение, че се позиционира като наследник на Авасарала или поне като достоен неин ученик. Основните гледните точки са много добре подбрани. Алекс, Наоми и Боби са лицето на съпротивата срещу властта на Дуарте. Наоми и Боби имат противоположни мнения как трябва да се осъществи преврата. Наоми се опитва да го направи безкръвен, подбирайки хора за инфилтрация на важни властови позиции. Боби се стреми да нанесе удар на Лакония там, където ще заболи, като пример за хората в империята, с цел да запали огъня на съпротивата в сърцата им. Алекс е някъде между двете и дава балансирана гледна точка – изпитва съмнения към военния подход, но не смята мирния за достатъчно надежден или бърз.

Главите на Елви и на Тереза служат за поглед върху устройството на империята и загадката на мистериозния враг. Бърз опреснителен курс: Елви Окойе е учен, който се появи за пръв път в четвъртата книга – Cibola Burn, където изследваше артефактите, останали от създателите на протомолекулата на Илус. В Tiamat’s Wrath Елви вече е главен учен на Лаконийската империя, а задачата ѝ продължава да е същата. Нейните глави са поглед върху мистериите от миналото и забуления противник. Тереза Дуарте е дъщерята на диктатора на Лакония. Тя е тийнейджър и тъкмо навлиза в периода, в който започва да подлага на съмнение всичко, на което са я учили. Стори ми се добър похват, който позволява да навлезем в детайли в управлението на Лакония, а към края на книгата Тереза дори започна да ми става симпатична.

Джеймс С.А. Кори рядко играе на дребно. Всяка книга има по едно грандиозно и разтърсващо събитие. Е, в тази книга, грандиозното събитие идва благодарение на Дуарте, който решава да експериментира с потайните врагове на човечеството. Неговата тактика се свежда до това да ръчка гнездо на оси с пръчка и да наблюдава какво ще стане. Очаквано, този метод не води до нищо добро и тук е моментът да споделя основната си критика към книгата – сюжетът разчита прекалено много на глупостта на Лакония. В Persepolis Rising съпротивата нямаше шанс да се организира, ако не бе некадърното управление на Лакония на станция Медина. В Tiamat’s Wrath единственото, което съпротивата трябва да направи, е да се възползва от неочаквания подарък, който Дуарте им прави с безумния си план.

Очаквах и по-сериозно развитие по отношение на съществата, унищожили създателите на протомолекулата, ала всичко свързано с тях по един или друг начин сме го чели в предишни книги. Имам леко притеснение, че Джеймс С.А. Кори няма ясна идея каква точно е заплахата и отлага до последно. Остава само един роман и не съм сигурен дали ще му стигне мястото да разкрие тази мистерия подобаващо. 

Засегнато е и виждането за благородния диктатор, който иска най-доброто за човечеството и в критичен момент е по-добър вариант, отколкото разногласна демокрация, която често е с вързани ръце. Това е тема с много потенциал и която аз лично много харесвам, но е незадоволително развита. Империята процъфтява, хората имат свобода, всичко е чудесно. Единственото, заради което трябва да я мразим, са експериментите с протомолекулата върху човешки същества. Акт, толкова нехуманен (заради всичко, което знаем за протомолекулата), че империята просто няма как да бъде оправдана. Дума не може да става за дебат, когато едната страна умъртвява човешки същества по особено жесток начин. Жалко, защото книгата само би спечелила от един по-нюансиран поглед върху темата. 

Tiamat’s Wrath е всичко, което сме свикнали да очакваме от The Expanse. Тоталната доминация на Лакония над човешките светове не оставя място за политическите борби от предишните книги, но отваря поле за изследване на динамиката между завоеватели и победени, макар и леко наивно. Загадъчният извънземен враг си остава все така загадъчен, но това не пречи на книгата да бъде прочетена на един дъх. Старите ни познайници отново са на линия, с все така добре развити гледни точки, а Кори плете поредната динамична и добре развита история. Смея да твърдя, че този път дори Джеймс Холдън ще ви хареса.