The Sun Sword

В началото на годината попаднах на интересна препоръка за Essalieyan – шестнайсеттомна поредица, дело на Мишел Уест (която може да ви е позната с името Мишел Сагара, под което издава другите си книги). Тя се състои от три по-малки поредици, плюс четвърта, която се пише в момента (подобно на The Realm of the Elderlings на Робин Хоб, която включва всички книги в света на Придворния убиец). Все се заричам да си дам по-дълга почивка от многотомните тухли, но не устоявам на изкушението и вече месеци наред живея с вълненията на героите от Essalieyan.

The Sun Sword се състои от шест тома и хронологично се пада по средата на главната поредица, но може да се чете и самостоятелно (подобно на Сага за живите кораби на Хоб). Ако ревюто ви заинтригува, но все пак искате сами да решите откъде да започнете, ето едно добре написано обяснение.

Поредицата ни пренася в Анагар – държава, голяма част от която е пустиня, благородниците управляват крепостните селяни с желязна ръка, а жените са до такава степен втора категория хора, че и правата на нежния пол в нашето Средновековие започват да ви се струват голямо подобрение. Обсебеността на мъжете с мечове и чест пък придава на сетинга отявлен привкус на Япония и Арабия: нещо не толкова рядко срещано в жанра в наши дни, но малко очаквано от поредица, чийто първи том е издаден през 1997 г.

Анагар е загубил позорно последната война срещу Есалиеян – могъщия си северен съсед, далеч по-прогресивен от модерна гледна точка. Това естествено води и до силен удар по репутацията на монарха, който бива свален с преврат и целият му род е избит. Остава само един потомък, израснал като заложник в Есалиеян, но докато не бъде очистен и той, узурпаторът на трона няма да може използва магическия Слънчев меч и съответно много от васалите му няма да го считат за достоен владетел. Но ще може ли този потомък да си върне престола на държава, която не познава, изправяйки се срещу узурпатора и демоните, негови съюзници, които дърпат конците на конфликта за собствените си зловещи цели?

Сигурно мнозина ще си кажат, че не звучи особено интересно – магически меч, който само точният човек може да размаха? Поредната борба за власт със свръхестествена заплаха на втори план? Само да не вземе претендентът с „най-добра история“ да спечели… Сюжетът, макар и да не печели много точки за оригиналност, като цяло е приличен, но силата на Мишел Уест е най-вече в изграждането на персонажите. Мога съвсем отговорно да заявя, че не съм чел друг фентъзи автор, при който акцентът да е до такава огромна степен върху развитието на героите и вътрешния им свят. Даже и автори като Хоб и Мартин се фокусират повече върху сюжета или светостроенето в сравнение с Уест.

Голяма част от поредицата се състои от диалози. Но това не са диалози като при Азимов или Сапковски, които не правят почти нищо друго, освен да ви осведомяват за сюжетни развития. Не, това са разговори, които ни разкриват мотивацията, страховете, надеждите и другите чувства на героите – стъпка по стъпка, като всяка дума и всеки жест тежи на мястото си. Често изпитвах чувство, подобно на това при гледане на качествено арт кино – човек стои със затаен дъх и чака всяка следваща дума, защото отношенията между героите изглеждат толкова истински, че те аха-аха да изскочат от екрана/страницата.

Понякога авторката се увлича и сюжетни линии с маловажни герои получават твърде много страници, но почти никога нямате чувството, че персонажите вършат нещо, което въобще не им е в характера, само за да може сюжетът да се навърже правилно. Например, в началото на един от томовете две от главните героини не можеха да се понасят, а в края му бяха до такава степен привързани една към друга, че раздялата им в следващата книга ме накара да спра четенето за ден-два. Това развитие на отношенията им бе изградено постепенно и с огромно внимание към детайла, така че промяната се чувстваше като заслужена, а не просто прищявка на автора с цел сътрудничеството им да помогне за развръзката на книгата.

Дори и без човек да е чел интервюта с авторката, е очевидно, че тя не е сред тези, които щателно планират творбите си – понякога герои, на които е отделено огромно внимание, накрая се оказват маловажни, подготовката за някои важни събития е толкова мудна, че човек започва да си мисли за Кръстопътища по здрач или Пир за врани. Поредицата можеше да е поне 10% по-кратка, без да загуби нищо от въздействието си. В последните два тома има и цяла сюжетна линия, която няма абсолютна никаква връзка с останалите и е единствено и само подготовка за следващата част на главната поредица.

Казано без заобиколки – ако искате сюжет, изпипан до блясък или повечко екшън, това не е поредицата за вас. Има някои хубави битки, включително неща като използване на магия за битки във въздуха, призоваване на магически оръжия или същества, двубои един на един в самурайски стил, но акцентът пада повече върху подготовката и последствията, а не върху самия екшън. Понякога е и трудно човек да визуализира какво точно става в битките. Има и сюжетна линия, фокусираща се върху елитен отряд, който напомня на Мостоваците от Малазанската книга на мъртвите, но до самия край само двамата най-важни от неговите членове показват ярко изразена индивидуалност, а останалите си остават само имена, за които хич не ти пука, за разлика от почти всички други герои, включително някои от злодеите.

Въпросните злодеи са два вида – демони, някои от които могат да приемат човешки образ, и съратниците на узурпатора Алесо ди’Маренте. Вторите са по-скоро безскрупулни, отколкото сто процента зли, но дори и сред демоните има различни индивидуалности и някои от тях не горят от желания да изпълняват плана на техния властелин (познахте от първия път) да завладее целия свят. Способността да поражда симпатия у читателите дори и за персонажи, които са наредили или извършили лично немалко зверства, е една от най-силните черти на The Sun Sword. От друга страна, сред „добрите“ има куп аристократи, които не виждат нищо лошо в системата, в която селяните са практика техни роби, и се мръщят на влиянието на Севера. Сблъсъкът между двете идеологии е не по-малко важен от този между хората и демоните.

Сред магическите елементи има някои много добри попадения. Хората с талант на лечители могат буквално да вдигат на крака пациенти, които са на прага на смъртта, но за целта се налага сливане на съзнанията и убеждаване на болния, че има за какво да се върне от прага на отвъдното. Някои хора, особено сред по-горделивите анагарски благородници, смятат това сливане за посегателство срещу личния им живот и по-скоро биха умрели, отколкото да ползват магическо лечение. Бардовете не само имат прекрасни гласове, но и могат да комуникират на големи разстояния или, при достатъчно талант, да дават заповеди, които не могат да бъдат отказани.

Вече стана дума за качествата на персонажите, но следва да се отбележи, че това важи с особена сила за героините. Често виждам твърдения, че било много трудно да се създават интересни героини в сетинг, в който няма равноправие между половете. Сиреч, ако не са бойното поле или на власт, няма как блеснат. The Sun Sword е поредното доказателство, че това са врели-некипели и че героините с дълбочина над тази на Бела от Здрач, далеч не са ново явление.

Поредицата предлага пъстра палитра от женски персонажи – Диора, вдовицата на предишния наследник на трона, чиято стоманена решимост бива подценявана от враговете ѝ отново и отново. Прорицателката Джуъл, следваща виденията си в земя, която не може лесно да разбере, и отказваща да приеме необходимостта от саможертви. Кириел, полудемон, получовек, бореща се с миналото си и с инстинктите си на убиец, вечно озадачена от странните човешки порядки. Йолана, възрастната предводителка на група номади, пазещи ревностно магическите си тайни, която не цепи басма никому. Съпругите на двама от най-важните благородници, чиито кланове са в кръвна вражда, но които все пак поддържат връзка в отчаян опит да постигнат мир.

Това не значи, че няма интересни герои мъже – напротив, но повечето от гледните точки са на жени и начините, по които маневрират в един толкова мъжки свят са наистина впечатляващи, при това без да създават чувството, че се нарушават правилата на сетинга. Например, репутацията на Валедан, отрасналия на север претендент за трона, се разклаща, когато се разбира, че сред телохранителите му има не само северняци, но даже и жени. Друг интересен аспект на взаимоотношенията между героите е липсата на любовни връзки – някои от персонажите са женени и обичат партньорите си, но нито един от главните герои не проявява желание за започване на нови връзки. Като цяло е очевадно, че Уест има много повече интерес към писането на приятелства и имайки предвид колко много творби страдат от лошо написани романтични връзки, този подход, макар и донякъде изкуствен, носи приятно разнообразие.

Стилът на поредицата е приятен, но без да блести. Понякога имах проблеми с визуализирането на описваните обекти или събития. Най-силната му страна са диалозите, при тях единствената забележка е, че нямаше да е зле да има малко повече хумор.

The Sun Sword е поредица, която може би заслужава по-голяма популярност, но е по-скоро творба за ценители, отколкото бестселър или даже култова класика. Но ако сте в подходящото състояние на духа – например считате, че автори като Хоб или Бюджолд не предлагат достатъчно интроспекция и фокус върху героите, възможно е тя да ви се отблагодари пребогато.