Адски устройства Лов на сенки във Викториански Лондон

След материала ми за първата трилогия на Реликвите на смъртните дойде време и за втория цикъл на Касандра Клеър в света на Ловците на сенки. Въпреки че като хронология на написване следва Реликвите, Адските устройства всъщност е ситуирана в миналото – и по-точно Лондон в средата на 19-ти век. (Ако искате да се ориентирате в множеството трилогии и отделни истории в този свят, вижте карето в края, което присъства и в предишния материал). Това означава ново място, нови герои, нови опасности, но и достатъчно познати елементи, за да знае читателят, че се намира в същия свят, където един ден ще се родят Клери, Джейс, Саймън и останалите персонажи от Реликвите на смъртните.

Шестнадесетгодишната Теса Грей пристига в Англия от Ню Йорк по покана на брат си Нейт след смъртта на леля им. Вместо от Нейт обаче, тя е посрещната от две странни жени, които я пленяват и я заключват в злокобно имение. След поредица от мъчения и брутални „уроци“ Теса осъзнава, че всъщност не е човек, а магическо същество, способно да се превърне във всекиго, не само като външност, но и до степен да може да придобие спомените и личността им. И което е по-лошо, пленителките ѝ всъщност я подготвят за насилствен брак с мистериозния си работодател, наричан просто „Магистъра“.

Не след дълго тя е спасена от странен младеж на име Уил Херондейл. Уил не е точно човек – той е Нефилим, един от Ловците на сенки, чийто живот е посветен на невидимата за обикновените хора война с демоните и поддържането на баланса между човешкия свят и този на сенчестите създания. Въпреки че Теса не е целта на мисията му, той я спасява от затвора и я води със себе си в Лондонския институт, където са останалите Ловци на сенки – водачката Шарлот, съпругът ѝ Хенри, младият Джеймс (Джем) Карстерс и други колоритни образи. Те решават да помогнат на Теса да разбере какво представлява и защо Магистъра иска да се докопа до нея, до голяма степен и заради появата на странни нападатели, изградени от метал, часовникови механизми и (може би) демонична енергия.

Адските устройства има доста по-тежък фокус върху романса, отколкото първата трилогия на Клеър. Докато Реликвите на смъртните е по-скоро приключенска история с романтичен елемент, тук всичко е прекарано през призмата на странния любовен триъгълник между Теса, Уил и Джем. Ситуацията е допълнително усложнена от факта, че Уил и Джем са парабатаи – тоест имат магическа връзка, която ги прави нещо повече от кръвни братя (такива са Джейс и Алек в Реликвите, макар и там това да има много малко влияние върху историята) – както и от това, че Уил се държи като социопатично чудовище с всички около себе си, поради причини, които дълго време остават мистерия.

Тъй като се фокусира много повече върху взаимоотношенията между героите, Адските устройства има и по-голяма отговорност да изгради добри такива. Персонажите бяха един от силните елементи на първата трилогия на Клеър, но тук на моменти амбицията ѝ да стигне по-надълбоко във връзките помежду им води до някои нежелани и проблемни ефекти. В първата книга – Ангел с часовников механизъм – страничните герои на практика не съществуват. Уил, Теса и частично Джем са единствените, които получават каквото и да е развитие или дълбочина. В следващите две части – Принц с часовников механизъм и Принцеса с часовников механизъм – нещата се подобряват, но не за всеки. Шарлот например е много неприятен провал, защото това трябва да е страничният персонаж, на когото всички главни герои се уповават, който носи стабилност, сила и мъдрост в правилните моменти. Но причините те да го правят винаги ни биват казани от други хора, вместо показани в текста на книгата. От начало до край, Шарлот е несигурна, с комплекс за малоценност, кърши ръце самосъжалително и като цяло напълно оправдава сексизма на „лошите“ Нефилими, които ѝ нямат доверие да ръководи Института. Тя никога не действа първа, а само реагира на проблемите, които Клеър хвърля в лицето ѝ.

Следващата ми критика е към любовния триъгълник. Държа да подчертая, че Клеър си е поставила нелеката задача да създаде полиаморна връзка, което особено по времето на писането на книгите (2010-2013 г.) далеч не е било лесно с целеви читатели, голяма част от които откровено изпитват неприязън към алтернативни концепции. И в немалко отношения тя успява да постигне целите си, но в тези, в които се проваля, създава проблеми, които правят Адските устройства едновременно дразнещи и предвидими. Динамиката между героите варира между автентична емоция и насилен YA романс „защото трябва“. Ако искате да прочетете малко по-подробния ми анализ по темата, вижте карето долу, но предупреждавам, че съдържа спойлери.

Освен от любовните драми на Теса трилогията страда и от дразнещия синдром на това всички герои постоянно да тълкуват всяка чужда реакция като явно доказателство, че човекът, в когото са влюбени, ги мрази, дори след месеци на интензивно флиртуване или когато вече са във връзка. И тъй като на практика всички герои в книгите са в някаква форма на загаджване, това се случва на всяка втора страница и ми късаше нервите.

Адските устройства понакуцва и в сюжетно отношение. Също като в Реликвите на смъртните, Клеър слага доста баласт в книгите си. Но тъй като първата трилогия беше основно приключения и екшън, там действието все пак се движеше сравнително бързо. Тук историята поначало не е зад кормилото, което значи, че развлачването и емоционалните драми са много по-тежки. Съответно читателят бързо усеща, че в трите книги всъщност няма кой знае колко сюжет и повечето събития не са особено важни за развитието на историята. От която по-стегнат и елегантен автор можеше лесно да направи една голяма тухла, вместо три средни тухли. Така можеха и да ни бъдат спестени НАД СТОТЕ СТРАНИЦИ завършек, който бавно, развлачено и разточено развива събитията след финала в такъв болезнен детайл, че имах нуждата да навия книгата на руло и да си я натикам в гърлото*.

Вторият проблем на историята е злодеят. Ангел с часовников механизъм разчита на интригата кой е Магистъра. Веднъж научим ли обаче, в остатъка от трилогията той става доста безинтересен образ, който дори не се появява във втората книга. Валънтайн също беше зле развит противник в Реликвите на смъртните, така че се надявах Клеър да положи повече усилие този път, но уви, случаят не само не е такъв, но в добавка към лошите злодейски качества от предишната трилогия, тук има и гнусен изнасилвачески елемент, който така и не бива разрешен или дори коментиран адекватно от авторката.

Последният ми проблем със сюжета е самата Теса. Мистерията около това какво магическо същество е тя и какви са целите на Магистъра, свързани с нея, са основен движещ фактор в сюжета на Адските устройства. Способността ѝ да се превръща в други хора обаче чупи баланса на силите по начин, който принуждава Клеър да намира отново и отново начини тя да не може да я използва или буквално да я забравя. Това е структурен дефект: трудно е да измислиш твърде много сюжетни проблеми, които да не могат да се разрешат от това да се превърнеш в правилния човек, който да има знанието и спомените, които ти трябват. А най-тъжното е, че когато най-накрая научаваме истината за Теса и как тя е част от плана на Магистъра, това така и не оправдава решението силите ѝ да са толкова сюжетно проблемни. Клеър е трябвало да се поучи малко от Брандън Сандерсън и неговите правила за създаването на магически системи…

Което ме води и до светостроенето. Ловците на сенки е вселена, която, бидейки нашата, няма нужда от кой знае какво измислячество. Това, от което има нужда, са демони, магически създания и битки. Уви, и тук Адските устройства не се справя идеално. Демони в трилогията на практика няма, с няколко изключения. В нито един момент не виждаме Ловците на сенки да… сещате се… ловят сенки. Магическите създания също ги е хванала сравнителната липса, което прави света като цяло да изглежда твърде нормален. А това никак не върши работа на Клеър, защото ако тя не е добра в нещо, то е атмосферата на местата, които описва. Също както Ню Йорк в Реликвите нямаше грам нюйоркска атмосфера, и този Викториански Лондон е не по-малко безличен. Всъщност, ако изключим липсата на някои модерни удобства и технологии и малко по-високия процент говорене за рокли, на практика нищо в трилогията не крещи 19-ти век.

Това ревю е доста негативно, затова ще завърша с нещото, което наистина ми хареса в Адските устройства, а именно – неромантичните емоционални моменти. Касандра Клеър е добър автор и според всякакви мнения, на които съм попадал, това е най-слабата ѝ поредица. Но и в двете трилогии, които съм чел от нея на този етап, усещането ми е за писател, който иска да пише за силна емпатия, а вместо това се чувства затворен в капана на жанр, който изисква силна романтика. Най-добре написаните сцени в тези три книги са моментите, в които някой проявява доброта към някой друг, помага без очаквания, защитава някой от неправда. Моментите на съпричастност, на съчувствие или възхищение.

И, в рязък контраст с горното – секс сцените. Касандра Клеър може да пише наистина добри секс сцени. Ти да видиш…

В крайна сметка, препоръката ми за Адските устройства ще бъде сходна с тази за Реликвите на смъртните. Ако знаете какво да очаквате от тази поредица, то вероятно ще получите точно това. Историята фокусира върху романс и развитие на герои, вместо сюжет и действие, но ако търсите именно такъв тип четене, Клеър развива нелоша полиаморна динамика, каквато няма да видите във всяка втора книга. За мен трилогията е по-слаба от предната, но достатъчно добра, за да имам намерение (след дълга пауза) да продължа със следващите книги на авторката.