Къщата в лазурното море

Много ми е трудно да критикувам книги. Не мога точно да определя защо, но въпросът не е в това. Въпросът е, защо ми е неудобно да критикувам един-единствен човек за това, което е надробил, а никога, ама казвам ви, никога не ми е проблем да критикувам например сериали или филми, където са замесени стотици хора. Може би е заради дълбоко демократичните ми възгледи и мироглед, които въздигат в ценност размиването на отговорността. И все пак си признавам, че и това ревю няма да направи изключение – ще съм по-умерена, отколкото ми се иска.

Да започнем от там, че тази книга не е фентъзи. Това, което я доближава до този жанр, е, че е плод на нечия фантазия, но уви нищо повече. Да, развива се в измислен свят, в който има фантастични създания, но те са толкова незначителни по отношение на фабулата, че подозрително приличат на алегории в услуга по-скоро на скрито послание, отколкото на сюжета. Светът на книгата е несистематично описан – не разбираме как се е стигнало до този момент, за който четем, нито каква е логиката на едно бъдещо развитие. Изобилства от вътрешни противоречия. Злото, с което главните герои се сблъскват, е бюрократичен произвол и банална жестокост. Дори при тази ясна формулировка книгата не успява да остане вярна на собствената си вътрешна логика.

Лин Бейкър е дебел и кротък социален работник, който е изпратен от Най-висшето ръководство на Службата за контрол над магическата младеж на проверка в едно изолирано сиропиталище. От сивия и дъждовен град той е командирован за месец на морето, където се среща с уредника на сиропиталището Артър Парнас и неговите повереници – шест дечица с магически произход. И това е. Буквално нищо друго не се случва в тази книга. Ако обичате ситуационни романи, които приоритетно се занимават с вътрешния свят на главния герой, то може би има някакъв минимален шанс тази книга да ви допадне.

Героите демонстрират емоционалната зрялост на джапанка. Образите са като заети от други места клишета, които даже не са разработени, ами са ползвани наготово. Главният герой, който 45 години е стоял на едно място като препариран – без амбиции, претенции или развитие, преживява катарзис по абсолютно неведоми причини. Разбирам, че като срещнеш „правилния човек“, когато се влюбиш не само в него, но и в децата му, като спре да те вали нон-стоп, човек се чувства друг. Ама чак пък. Просто има една литературна немощ, която разваля всичко. Артър Парнас е описан като обекта на желание – идеален във всяко отношение, красив, умен, способен, смел, добър баща. Което идва само да потвърди оценката, която дадох по-горе. Всяко от децата е описано с по един проблем, към който трябва да се подходи с любов и разбиране. Уви, и те са с тримерността на лист хартия.

По всичко личи, че авторът е разчитал на една доброжелателна и безкритична публика, която ще си пуска покрай очите много от несъвършенствата, допуснати в текста. В това няма лошо, ако имаше с какво да бъдат извинени, но тази книга не предлага нищо, за което аз лично да мога да се хвана. Книгата се нагърбва с много амбициозни теми като несправедливостта на света, предразсъдъците, третирането на различните, сексуалността и толерантността – и тотално се сплесква под тежестта им. Защитата на тези теми на задоволително ниво не е била по силите на автора и това личи от всеки диалог, описание или сцена, които са оголени до елементарна емоционална манипулация. Книгата също така се самоцитира и преповтаря постоянно, което е някакъв онанистичен похват отвъд понятното ми. Все пак читателите не са толкова изкуфели, че да се налага цели пасажи да се повтарят през има-няма 50 страници.

Въобще, от книгата лъха на самосъжаление и пропаганда до умопомрачение. И това, приятели, е умереният вариант на ревюто ми за нея.