The City We Became

След като Н.К. Джемисин безпрецедентно и напълно заслужено триумфира три поредни години в категорията най-добър роман на наградите Хюго с трилогията си The Broken Earth, съвсем логично всеки следващ неин роман се чака с трепет във фендъма.

The City We Became вече се овенча с Локус, номинация за Небюла и номинация за Хюго. Той е първи роман от предстояща трилогия, озаглавена The Great Cities. За разлика от предишните творби на Джемисин, The City We Became се развива в съвсем близка алтернативна версия на нашата вселена, в Ню Йорк, и много трудно може да се разглежда извън контекст. Затова и в това ревю ще се наложи да докоснем някои чувствителни теми.

  В едната си основна равнина The City We Became е разходка в Ню Йорк в цялата му шумна, безсънна, мултикултурна миш-маш прелест. От тази гледна точка със сигурност нюйоркчани ще се насладят с няколко точки повече на книгата, защото ще разберат по-тънките вътрешнозаводски лафове и ще разпознаят локалните си архетипи. Но дори и за презокеански читател с неутрални предварителни впечатления чарът на града е предаден по хипнотичен, безапелационон начин.

Във вселената на The City We Became градовете достигат до момент в своята еволюция, когато оживяват, “раждат се” и имат нужда от човек-аватар, в когото да се въплътят.

“This process? It happens all the time. All over the world, wherever there’s a city. Enough human beings occupy one space, tell enough stories about it, develop a unique enough culture, and all those layers of reality start to compact and metamorphose. Eventually, when’s close to that, uh, moment […] the city picks someone to be its … midwife. Champion. A person who represents the city and protects it.”

Когато мигът на раждане наближи, се появява чуждовселенска зловредна сила, известна сред по-старите оживели градове като “Врага”. Този враг прави всичко възможно да саботира процеса и често успява. Според историята жертва на това са станали Содом и Гомор, Атлантида, а по-скоро Ню Орлеанс, Порт о Пренс. Аватарът, в който Ню Йорк избира да се всели, е млад чернокож мъж, куиър и бездомен – The Primary. На младежа никак не му липсват нахаканост и твърдост. Когато Врагът го напада, той защитава своето. Ню Йорк обаче е твърде голям и шарен, за да бъде репрезентиран от един човек, и след сблъсъка младежът изпада в свръхестествена кома, от която могат да го събудят само петте аватара на нюйоркските райони – Манхатън, Куинс, Бруклин, Бронкс и Стейтън Айлънд. Романът ни среща един по един с всеки от тях в колоритни случки. Манхатън е чаровен новодошъл студент, който получава амнезия след превръщането си в град и не помни кой е бил, но помни, че насилието не му е чуждо. Бруклин е Бруклин Томасон – чернокожа жена на средна възраст, понастоящем общински съветник, но с бурна младост като една от първите жени рапърки: MC Free. Куинс се въплъщава в младата индийка Падмини с брилянтни математически умения, а Бронкс е възрастната собственичка на арт галерия Брока с произход от индианците ленапе. Стейтън Айлънд е бяла жена – емоционално осакатената Айслин, която живее с контролиращия си баща и алкохолизираната си майка и никога не напуска острова.

Навярно за всеки нюйоркчанин или поне американец героите ще предизвикат усещане за разпознаване и “разбира се, че това е този квартал”, но за непосветените Бруклин и Бронкс са места, които се споменават тук-таме в някоя песен. Съответно сблъсъкът с героите не носи очаквания емоционален заряд. Като чисти литературни персонажи те не работят толкова добре – отчасти защото са мислени като абстракции, отчасти защото никой няма достатъчно екранно време, за да се разгърне. Основното ядро герои се събират на едно място едва след около втората третина от романа и чак тогава, в отношенията си, започват да се усещат пълнокръвни – но скоро след това всичко приключва. Това недостатъчно познаване на културните специфики предизвика за мен и проблем с ритъма на романа. Той върви много отчетливо в повтаряща се схема “спокойно действие – инцидент с нападение от врага – разрешение на инцидента” и пак отначало. Разрешенията на инцидентите са свързани с боравене с някакъв “конструкт” от страна на героите, който е дълбоко присъщ на техния район, но неразпознаваем за мен и тук се губи част от заложения ефект.

По-впечатляваща ми беше другата равнина на романа, в която Н.К. Джемисин коментира темите за предразсъдъците, потисничеството и ксенофобията фронтално и гръмко, без никакви заобикалки. “Врагът” в The City We Became се явява или като искрящо бяла биологична маса с пипала, директно напомняща лъвкрафтско чудовище, или като бяла жена, която се представя за “Dr. White”, фалшиво приветлива до смразяване. Тук критиките към Х. Ф. Лъвкрафт са остри и предвид известния му уклон към расизъм, хомофобия и прочее, антипатията на Джемисин е очаквана и неприкрита.

Възможно е някой да повдигне въпроса дали е нужно това взлодеяване на белотата и не се ли стига до “расизъм с обратен знак”. Предвид скорошните противоречия около самите награди Хюго, за част от които Джемисин намеква в The City We Became, явно темата не е готова за архивиране. Достатъчно е да си припомним протичането на награждаването от 2020 година, критикувано до разпердушинване в блог поста: George R.R. Martin can fuck off into the Sun, or: The 2020 Hugo Awards Ceremony (Rageblog Edition), който пък впоследствие беше номиниран в категорията related material, и опитите за намеса в наградите от страна на крайно десни организации в годините преди това. Предразсъдъците все още държат много умове в желязна хватка и битува схващането, което Н.К. Джемисин брилянтно формулира в речта си при награждаването си за Хюго от 2018-та: “When they (белите мъже) win, it’s meritocracy, but when we (цветнокожи/жени) win, it’s identity policy”. И това важи в неприятно широк контекст.

В The City We Became ксенофобията е най-силно представена чрез образа на Айслин (Стейтън Айлънд), при срещата ѝ с жената в бяло, която е много любезна и само малко иска да унищожи вселената ни:

“There is an instant in which Aislyn’s mind tries to signal an alarm, doom, existential threat, all the usual fight-or-flight signals that are the job of the lizard brain…Three things stop her. The first and most atavistic is that everything in her life has programmed her to associate evil with specific, easily definable things. Dark skin. Ugly people with scars or eye patches or wheelchairs. Men. The Woman in White is the visual opposite of everything Aislyn has been taught to fear, and so…Aislyn also thinks, Well, she looks all right.”

В това отношение Айслин е и най- убедителният и правдоподобен герой. Колкото по-смазан и неуверен в собствената си идентичност е човек, толкова повече има нужда да изолира и отрича тази на другите. И това не е нещо, от което лесно се вразумява или разубеждава. По този въпрос Джемисин следва принципите на добрия фантаст – “да” на магическите обстоятелства, но “не” на магическите разрешения.

Н.К. Джемисин е жрица на езика и в това е несравнима. Нюйоркизмите се леят, атмосферата всмуква, а хуморът е непринуден и реално забавен. Със сигурност The City We Became няма светоразбиващата сила на The Broken Earth Trilogy, но няма и нужда. Самата авторка определя романа си като “малко развлечение с чудовища” и точно така се усеща. Развлечението е гарантирано, а тази разходка до Ню Йорк е значително по-евтина от самолетния билет. Замисълът на The City We Became е оригинален и въпреки това семпъл и интуитивен, както повечето творчески концепции на Н. К. Джемисин. Тя черпи вдъхновение с пълни шепи от различието и така генерира свежи, новаторски идеи. По този начин напълно изпълнява функцията на sci-fi и фентъзи авторите, както сама я разбира:

“I look to science fiction and fantasy as the aspirational drive of the Zeitgeist: we creators are the engineers of possibility.”