Автор: Станислав Лем

Непобедимият излиза малко след Соларис и носи множество очевидни сходства с него. Но подобни сходства могат да бъдат проследени през всичките произведения на Лем. Те представляват един самореференциален корпус. Огледална стая, в която идеите на творчеството му се отразяват до безкрай. Потопим ли се в него, всеки път можем да изплуваме с поне една нова перспектива, но в крайна сметка оставаме затворени в безкрайността, дори да звучи парадоксално. Затова и настоящият текст не е сравнителен анализ. От него не би имало полза като такъв, защото разликите в идеен план съвсем не са съществени. И въпреки че жанрово и двете творби се определят като твърда научна фантастика (а Непобедимият се причислява и към нанопънк поджанра), те не отстъпват по идейно богатство на философски трудове.

Началото им е началото на философстването – гранична ситуация: човечеството се сблъсква с чужда форма на живот. Това обаче е вулгарно опростяване, което можем да си позволим, ако ги третираме само като жанрови творби. Всъщност човечеството пристига на границата на своите епистемични и емпирични възможности и тези текстове представляват потапяне отвъд нея. Едно проправяне на път в мрака с прожектора на науката в ръка (не задължително човешка). А където светлината не достига, пламва огънят на човешките страсти и древните колоси на митологията хвърлят сенките на страхове и суеверия, придавайки на цялото битие чудати и хиперболични измерения.

Непобедимият започва с подробно описание на кацането на едноименния космически кораб на пустинната планета Регис III. Това не е случайно. Корабът и изобщо техниката на разположение на екипажа са не по малко герои в разказа от хората, които я обитават и употребяват. Сетне тези хора, ведно с подчинените им машини, поемат на път сред червените пясъци, за да изнамерят какво се е случило с предходната експедиция до планетата. Наблюдаваме не само строгата по военному процедура, която екипажът изпълнява, но и ключовата, почти симбиотична намеса на технологията в целия процес. Всичко е описано от Лем в страхотен детайл, с присъщите му майсторство и лекота, но без небрежност. Непобедимият е рог на изобилието за научен и псевдонаучен жаргон. Преобладава първият, а вторият е така убедително структуриран, че изобщо не съществува проблем творбата да се чете от специалисти в сферите на медицината, геологията, биологията или химията и няма опасност те да почувстват, че е злоупотребено с езика на дисциплините им. Подобна симбиоза между човек и машина води до ползи, но влачи и своите недостатъци.

„Мушиците“ и философията на съзнанието

И за да не звучат хвалбите по-горе напразно, нека демонстрираме интелектуалния авторитет на Лем. Ако приемем тезите на физикализма и макар учените на Непобедимият да спорят относно дали врагът им е разумна форма на съществуване, подобна на тях или не – те във всеки случай признават, че комплексната организация на материята при тях, сложният ансамбъл от прикрепяния, който могат да изпълнят мушиците, поражда активност, подобна на мозъчната при човека. И тъй като мушиците, взети сами по себе си, не демонстрират толкова комплексно поведение, редно е да се смята, че пораждащото се в черния облак съзнание е емергентно.

В съвременния философски дебат относно природата на съзнанието една от доминантните теории е тази на емeрджентизма (възникването). Според нея, ако свойството на една система е categorial novum (нова категория), породена от други свойства или взаимодействия в системата, то тогава тя е емергентна. За новото свойство оперира холистичен принцип, тоест то не може да бъде редуцирано до свойствата, които го създават, а според различните варианти, по които този принцип е задоволен, имаме различни подвидове емерджентизъм.

Хипотезата на Лауда, предлагаща, че „мушиците“ са крайният резултат на т. нар. „мъртва еволюция“ на самовъзпроизвеждащите се машини, се вмества в рамките на философската доктрина, ако застанем в средна позиция. Например, че възникването не е нито универсално, нито е ограничено само до сферата на съзнанието, а вместо това се открива сред повечето живи същества, самоорганизиращите се системи и комплексните системи. Ако направим стъпка назад, е претенциозно да твърдим че поведението на облака, при все непредвидеността и адаптивността му спрямо човешките атаки, може да се нарече съзнателно, но и това зависи изцяло от това къде ще поставим дефинициите си.

Възможно е да определим някакво критично, минимално и базисно изискване за наличието на съзнание, като например наличието и боравенето с памет. Само че така бихме изкарали всеки процесор съзнателен, отивайки в reductio ad absurdum, следователно се нуждаем от допълнения и от по-специална теория. „Липсата на съзнание е липсата на увереност“, казва Лем в Sex Wars и така ни предписва един убедителен начин за проверка дали някой е наясно, че е съучастник в престъплението на съществуването, дали си дава сметка за наличието на сферите, които обитава. Доколко черният облак си дава сметка, няма как да знаем със сигурност и можем да градим единствено хипотези, подобно на Лауда. Възможно е съдържанието им да е с изцяло функционален характер и да са изцяло лишени от корен в действителността.

С какво се задоволяваме в епистемологичен аспект също е важно. Възможно ли е непонятното да става по-малко непонятно, т.е. можем ли да степенуваме незнанието си както правим с познанието или съществуват само екстремумите на понятно и непонятно? Въпросите сякаш само се множат. Проблемът за съвместното и съвместимо знание и до днес не е решен, а вероятно няма и да бъде, както повечето философски проблеми, освен, може би, ако не бъде преформулиран. Може би дори изобщо не е проблем, отвъд отказа ни да приемем дадено идеологическо status quo. Може би Лем вече ни е дал отговора в The Megabyte Bomb. Може би „съзнанието е като вятъра. Можем да кажем че духа, но няма смисъл да се питаме къде е вятърът, когато не духа.“

Още в началото прекомерната зависимост на човека от „играчките му“ е обезпокоителна. Неговата почти детинска обсесия се смесва с упованието на тях в слепота, с която никак не е подходящо да гледаш на нова, потенциално вражеска планета. Убежище бихме открили в професионализма на екипажа, в дисциплината, в процедурата, с други думи – в човека, превърнал се в машина. Само дето екипажът, като целокупност, първо ни се явява като отчаяни да излязат извън кораба хора, след дългия космически затвор на хибернацията, тоест като твърде човешки фигури, готови да рискуват същественото, в името на абстрактното. Същественото е да се открият другите, методът – научният.

Героите на Непобедимият сякаш през повечето време са на заден план, но са всъщност движещата сила на разказа. Освен астрогатор Хорпах и навигатор Рохан, един куп учени и изследователи се спускат да разплитат мистериите на Регис, но те са по-скоро носители на полезна за сюжета информация, отколкото пълноценни участници в разказа. А и иначе не биха могли да участват просто защото дисциплините им изискват от тях известна нехуманност – но не в чудовищния смисъл, а просто като дистанция от дребната човешка суета, един вид необходимото „пипане с ръкавици“, както би казал Ницше. Като такова, навлизането на човека в непознатото е плахо и предпазливо, и разказът напредва бавно. Хипотезите, върху които човешките крака изминават крачки надалеч от „Непобедимият“, а машините изчерпват батериите си за изследвания, лежат на крехка основа, затова и при най-малкото сътресение наредбата е прибиране в базата.

Прожекторът на науката обаче не доставя достатъчно светлина, когато е авангард на космическия фронт и пламъците на митологичния ум започват да димят. Възраждат се хипотези за чуждопланетни цивилизации. Сенките растат, а с тях злокобното чувство за надвиснала опасност се концентрира и скоро се разгръща в сблъсък с непознатото и непонятното под формата на черен облак, който превръща хората обратно в невръстни деца, поне в ментален план. Подобна обида, подобно присмиване над тежко въоръжените и способни хора на бъдещето е недопустима за Хорпах, който третира врага отмъстително, сякаш е хуманоид. Самоубийството на човешкото в името на познание за отвъдното е отложено в насилието над отвъдното. Антагонистът не е антропоморфен, но все пак е третиран безкомпромисно и с унищожителна сила. Неочаквано безкомпромисна е обаче и неговата контраатака и скоро хората разбират, че това е враг, който не е по силите им.

В началото отбиването на вражеската агресия е просто освобождаване на пространство, не толкова физическо, колкото ментално – пространство, в което учените да изложат най-ефективните си теории и хипотези, за да последва адекватна реакция.  Кризите обаче се редуват една след друга и в крайна сметка, при все цялата предпазливост и плахост… а може би именно поради нея, екипажът на „Непобедимият“ се оказва сломен. Макар и за кратко, дъното е достигнато и няма кое да го изрази по-добре от мислите на Рохан:

Ако до него беше Хорпах, в този момент той би му казал всичко това. „Колко смешно и налудничаво едновременно е това „покоряване на всяка цена“, това „героично съществувание на човека“, това желание да се заплати за смъртта на другарите, които са загинали, защото са ги изпратили на явна смърт… Просто бяхме непредпазливи, прекалено много доверие оказахме на антиматериометите и индикаторите, извършихме грешки и носим последствията от тях. Ние, само ние сме си виновни.“ Той мислеше със затворени в слабата светлина очи, които лютяха, сякаш под клепачите му имаше пясък. Човекът — той разбра това сега, в този момент — не се е издигнал на нужната висота, още не е заслужил съзнанието, тъй сполучливо наречено „галактоцентрично“ и което той слави от толкова време; то не се състои в това, да търсиш подобните на самия себе си и да разбираш само тях, а в това, да не се месиш в чужди, нечовешки работи. Да покоряваш безвъздушното пространство, да, защо пък не, но не да атакуваш това, което съществува, което в продължение на милионолетия е създало свое собствено, независимо от никого и нищо освен от лъчевите и материалните сили, равновесие на съществуване — активно, действено съществуване, което не е нито по-добро, нито по-лошо от съществуването на белтъчните съединения, наречени животни или хора.

Този пасаж, осветен от хипотезата на Лауда (на която е отделена самостоятелна глава), изразява централната позиция както в Непобедимият, така и в Соларис, но както казахме не е тук мястото за сравнение. Точно след като е издигната една граница, се срутва друга. Че съществуват места, където човешката суета не значи нищо или не може да бъде посрещната адекватно, може да звучи едновременно като заробваща, но и като освобождаваща мисъл. А изборът на всяка посока е въпрос на зрялост. Да избереш да се погрижиш за собствените си дела и необходимости, не значи да се затвориш, а да се освободиш – от всичко, което не е било предназначено за теб по природа, ако мога да перифразирам Марк Аврелий и стоиците.

След подобно осъзнаване навигаторът Рохан поема отговорност и се отделя от убежището на „Непобедимият“. Той се отправя сам в пустинята, за да възстанови статута на кораба, неговото предназначение, смисловата му цялост, нарушена от човешките недостатъци. Пътешествието му е класическото пътешествие на героя, изчистващо петното не само върху кораба, но и петното на страха и суеверието в него самия. Каляването му го прекарва през елементите: през безкрая на дюните, през първобитния мрак на пещерите и през пламъците на бойното поле, а „врагът“ витае над главата му, подобно на кошмар, който просто трябва да погледнеш в лицето, за да се изпари. В крайна сметка се случва трансформация, едно преобръщане на същностите, колкото необходимо, толкова и естествено. Човекът продължава там където машината го проваля. Човекът превъзмогва собственото си програмиране, както машината не може да стори. Не корабът е Непобедимият, макар романът да започва с него… о, не…

Човекът в най-достойната му форма, това е той – Непобедимият.