D: A Tale of Two Worlds

D: A Tale of Two Worlds ми попадна случайно, в търсене на нещо за четене в лятната суша. Книгата беше представена като Дикенсова басня, написана за 150-годишнината от смъртта на автора. Буквата D изведнъж изчезва. При това не само буквата, но и видни нейни представители като кучета, магарета и зъболекари*. Не бях чувал за автора, Мишел Фабер, но звучеше достатъчно интригуващо, за да я подхвана.

Оказа се детска книжка, черпеща доста повече от класики като Магьосникът от Оз или Алиса, отколкото от Дикенс. Дикило е момиче на 13 години, живеещо в затънтен град в Англия и по стечение на обстоятелствата е единствената, която забелязва липсата на буквата D и която все още я употребява в речта си. Бидейки толкова специална, тя е натоварена с мисия от загадъчен възрастен ментор и заедно с приятелски настроен сфинкс се озовава в света на Луминус в опит да спаси буквата, а ако оцелее пътьом, ще е чудесно.

Оттам нататък следва абсолютно класическо приключение в стил „дотам и обратно“. Дикило среща много чудати създания по пътя си, демонстрира специални умения и благодарение на находчивост и късмет преодолява препятствията по пътя си. Най-отличителната черта на книгата и нещото което кара човек да си я вземе, веднъж прочел описанието на задната корица, е именно заигравката с буквата D. Книга с gimmick, както казва Брандън Сандерсън, който използва термина и за собствената си трилогия, Мъглороден, където gimmick-ът е „какво би станало ако Тъмният Лорд беше победил“. Няма абсолютно нищо лошо, стига да се роди добра история от този трик.

За жалост D: A Tale of Two Worlds си остава просто… сносна история. Наистина в началото е забавно как текстът функционира без тази буква да присъства в него, но в крайна сметка не води до никъде и не дава задоволително обяснение защо точно тази буква и какъв всъщност е проблемът с това, че тя изчезва, освен дето прави хората да изглеждат все едно имат говорен дефект. А може би заради Дикенс, което е другата ми критика. Не съм голям познавач на творчеството му, но го свързвам с мрачна викторианска Англия, социална несправедливост и бедни сираци. D: A Tale of Two Worlds е точно нищо подобно. Да, действието се развива в Англия (но съвременна) и да, главната героиня е сираче, измъкнато от разкъсваната от война Сомалиленд на едногодишна възраст и осиновено от британски родители*… и приликите с Дикенс свършват до тук. Като се разрових из интернет, се оказа, че Дикенсовото идвало от имената на героите и създанията в книгата, като Gamp или Magwitches, но това е тотално самоцелно и минава над главата на такива като мен. Може да се каже, че и заглавието A Tale of Two Worlds е вдъхновено от A Tale of Two Cities, но да се прави такова сравнение е несериозно. Нерде френската революция и Големият терор, нерде Дикило и сфинкса Нели в приказната страна Луминус. Ах, да, има гилотина.

В крайна сметка това е грамотно написана детска книжка. Доста деривативна и черпеща с пълни шепи от класиките в жанра. Не може и да става въпрос за развиване на дълбоки теми като любимата ми за всички времена детска трилогия Тъмните Му материи, макар и произходът на Дикило от Сомалиленд да даваше подобни заявки. Гледайки я като детска книга, тя отмята всички необходими критерии. Забавна е, има симпатични персонажи, разказва за приключение, а липсата на буквата D е свеж полъх поне в началото. За деца е чудесна, както и за възрастни, които не търсят кой знае колко задълбочена история.