Slade House

За Slade House на Дейвид Мичъл бързо могат да се изстрелят няколко лесни описания, които да я разположат в познати координати: хорър, къса и изключително четивна, свързана тематично и сюжетно с някои от другите книги на автора (най-вече с предишната му – The Bone Clocks), започнала като туитър-разказ и т.н. По-интересно е да се вгледаш под горните слоеве на текста, отвъд бързите сравнения със Стивън Кинг, Едгар Алан По (които присъстват авторефлексивно в самата книга). Не че този късичък роман се спуска тайно в някакви кой знае какви смислови дълбочини, даже текстът му май по-скоро умишлено бяга от тях и се радва неистово и по детски на пълп естетиката, която изповядва. Обаче има поне едно нещо, което отличава Мичъл от останалите творци на популярни романи (аналогична линия на разсъждение може да се прокара и спрямо принадлежността му към авторите на т. нар. literary fiction) – мощната и прецизна писателска естетика, която лежи като дълбока, неподатлива структура под повърхностните проявления на Мичъловата литература.

Има си причини Slade House да е толкова четивна и те не са жанровата ѝ принадлежност или пък краткостта ѝ. Историята е привидно проста и в никакъв случай нова – пет разказа за хора, които биват погълнати безследно от омагьосана (може би обладана от духове?) къща нейде из тесните улички на английски град. Всяка следваща история я делят девет години от предходника ѝ, всяка е разказана от гледната точка на коренно различен персонаж, всяка надгражда като музикална импровизация над останалите, като нова тоналност в постоянно разгръщаща се полифония. Ако тръгнем да търсим корена на качествата на книгата в нейния произход в Туитър, то това е именно разказваческият глас, овладян до съвършенство от Мичъл във всяка история. Има логика – 140 знака, в рамките на които не можеш да си позволиш да изпуснеш читателското внимание дори за частица от секундата; изречение или две, които трябва да въвлекат пръснатото на сто места четящо съзнание в истинска мини-драма. И така с всеки следващ туит.

Първият разказвач в Slade House e дете аутист (и синестетик), което тайно взима от валиума на майка си. Вторият е не особено симпатичен полицай с умерени расистки и мисогинистични наклонности. Пълничка първокурсничка със сериозни комплекси. Хладнокръвна журналистка. Стогодишна душеядка. Мичъл се справя чудесно с всеки от тях. Всяко изречение от текста гради тези герои на страниците, защото авторът е прозрял какво представлява един добре написан персонаж. Не, не е удобен високоговорител, през който да бъде обяснено това или онова за художествения свят, нито пък да бъдат припомнени, обяснени и натъртени важни за историята детайли (с разочарование установих напоследък, че дори любимата ми Робин Хоб понякога здраво затъва в прокълнатото жанрово тресавище, удавило де що има фентъзи). Интроспекциите, звучащи в главите на Мичъловите герои, са мотивирани от несигурностите, желанията и страховете им в този конкретен миг; инфодъмповете, излизащи от устите им, се сплитат мъдро с жанровите заклинания, които текстът шепне на читателя; мета-задявките подриват сериозността на текста тъкмо на правилните места, така че да не звучат като оглозгана от предназначение претенция.

Slade House e упражнение на един майстор писател, за когото упражненията вече не са необходимост, а забавление. В него Мичъл по много стегнат и нахакан начин взима една тематика, която уж е безнадеждно презряна в килера на пълпа и популярната литература, и я прави да звучи нова, свежа и дяволски забавна. Именно дяволски по начина, който подлъгва непретенциозния читател да поеме по пътя на трудната и „сериозна“ литература, а опитния, може би дори претенциозен такъв – да се изкуши и да натопи палеца на крака си в забранените удоволствия на паралитературата. Истинска полифония е този дребен роман, но не във възвишения стил на Облакът атлас, а по един много по-земен начин – петимата разказвачи толкова лесно ни стават близки точно защото са обикновени хора (дори когато не са), което в случая – противно на клишето за извисяващите ни над природата мигове – означава просто, че са повредени по много познати и предвидими начини. Ако това не са повреди, които споделяме, то са поне такива, които сме виждали у други. Мичъл има комарджийски усет за тези логически пропадания на консенсусната реалност, които именно правят една гледна точка различима от друга, и също така добре умее да ги оживява чрез правдив и сочен език. Хорърът в този роман дебне не толкова в свръхестественото, колкото в плашещата нормалност на битието на всеки от разказвачите. А това, разбира се, е двоен капан – защото на Мичъл му трябват страничка-две да те впримчи в поредната гледна точка, през чийто тунел клетката на тази нормалност изпада бързо-бързо извън полезрението ти, и в крайна сметка теб те е страх, но не знаеш защо.

Измежду историите и тоналностите на Slade House романа и през пукнатините в Slade House сградата се просмукват любимите теми на Мичъл, които той бавно и упорито вплита във всеки следващ роман. Повтаряемостта и прераждането на душата, архетипната битка между добро и зло, суровата емоция на скръбта и надеждата, доведеното до безсмислие хищничество – всичките ги има тук. Мостовете към някои книги са по-скоро тематични, към други са съвсем явни и въплътени в общи герои. Мичъл някак по трикстерски небрежно гради собствената си омагьосана литературна къща, чиято амбиция явно е да погълне всички възможни светове (в най-добрите традиции на хищните къщи, от Вавилонската библиотека, през Little Big, до House of Leaves на Danielewski). Малко и непретенциозно книжле е това, писано сякаш почти на шега, но е като че ли един от най-отчетливите знаци, че Мичъл не би се посвенил от нищо. Включително от това да превърне творчеството си в усукано като лабиринт постмодерно фентъзи в споделен свят, което безмилостно засмуква наравно жанрови и не-жанрови читатели и ги изстрелва двупосочно към непознати територии, където майсторското му и вярно с реалността писане е единствената сигурна котва, на която можеш да се довериш. Дори когато реалността е друга.