Към небето "Играта на Ендър" среща "Gurren Lagann"

Има три аршина, по които можем да мерим качеството на Брандън Сандерсън. Единият е комерсиалният успех, и при все набърчените носове, които усещам в момента, трудно е да се отрече, че не всеки е в състояние да постигне статута, който той има във фентъзи жанра. Такъв успех не става само с бизнес нюх, той изисква и нещо в творчеството на автора, което да резонира с достатъчно много читатели. Вторият е свързан с… хайде ще си позволя своя дефиниция – „фентъзи коефициента“ на книгите му. Светостроене, магия, динамични истории. Тук отново Сандерсън е безспорен шампион, независимо дали книгите му ви допадат, или не.

Третият аршин обаче са писателските му качества на ниво изкуство. Употреба на думи, характеризация, способността му да предизвика емоция у читателя. И това е, за немалко читатели, „слабата“ страна на автора*. Лично аз винаги съм се стремял да разграничавам отделните елементи като жанрови изисквания, писателски талант, комерсиален потенциал и прочее, защото не всяка книга има нужда всеки един компонент да е на шест, за да работи добре. При все това обаче, никога не съм считал Брандън Сандерсън за парагон на писателското майсторство. Компетентен – определено. Но майстор на изказа? По-скоро не.

Тук обаче идва Към небето – YA роман и първа част от фантастична трилогия*. През последните няколко години всяка следваща книга на Сандерсън демонстрира все по-стабилни писателски умения и не мисля, че преувеличавам с твърдението, че ето това е кулминацията! Не ме разбирайте погрешно. Към небето не е някакво творение в стила на Джийн Улф, Томас Диш или Робърт Силвърбърг. Но за първи път не ми се налага да влагам уговорки в хвалбите си за негов роман! Това е книга, която просто е добра без уговорки.

В далечното бъдеще, останките от човешката раса живеят в пещери под повърхността на планета, заобиколена от метална черупка, на свой ред съставена от безбройни защитни платформи, космически станции и изкуствени светлини, които контролират денонощния цикъл. Катастрофирали там преди две поколения, хората живеят в постоянен страх от извънземните Крел, които атакуват всяка група, състояща се от повече от сто индивида. Но малко по малко човечеството започва да дава отпор. Първата военна база на повърхността се издига като предизвикателство срещу потисниците от космоса, а пилотите на изтребители са считани за герои.

Спенса е дъщерята на един от най-великите пилоти в кратката история на въстанието. За съжаление обаче тази слава е засенчена от факта, че баща ѝ е бил свален от собствения си екип, когато се опитва да избяга от ключовата битка в зората на бунта. Дамгата на „дъщеря на страхливеца“ я преследва през целия ѝ живот, но не я спира да се кандидатира за кадет в академията за пилоти, въпреки отказа на правителството да я допусне дори до теста. Насред борбата си да постигне тази мечта да бъде пилот, тя се натъква на древен, заровен изтребител с изкуствен интелект, поколения напред от тези, използвани от армията. И докато обучението ѝ напредва и тя тайно работи по поправките на кораба, Спенса се изправя пред собствените си страхове и тайните, които управляващата класа крие за смъртта на баща ѝ и за мистериозните извънземни, които се опитват да изтрият човешката раса от лицето на вселената.

Към небето доставя всичко, което преразказът предполага – обучение на пилот в сложни симулатори, битки с извънземни, тайни от миналото, и, изненадващо… но не, тази изненада ще я оставя на вас, читателите. Ако сюжетът ви звучи сходен с този на Играта на Ендър, не сте напълно в грешка, но тук обстоятелствата са много по-фантастични и липсват некомфортно фашистките тематични отсенки на шедьовъра на Орсън Скот Кард. В добавка, аниме феновете сред вас вероятно ще разпознаят и един друг източник на вдъхновение в лицето на небезизвестния сериал Tengen Toppa Gurren Lagann. Сандерсън е достатъчно голям гийк, за да можем да смятаме това за напълно истинско влияние, което прави някои аспекти от историята предвидими, но не до степен да развали кефа от четенето.

Както прекарах няколко параграфа да обяснявам, писането на автора се е подобрило значително, и това си личи най-вече в развитието на персонажите и хумора. При все YA жанра си, Към небето е доста зряла на ниво характеризация и някои от проблемите, с които героите се сблъскват, са сериозни и многостранни. Емоционалните моменти помежду им са силни и резонират с читателя (или поне с този читател), и далеч не са изолирани само до Епична Епика или Драматична Драма, а има и доста по-нюансирани такива, особено във вътрешното израстване на Спенса и връзките ѝ с тийнейджърите около нея. Книгата е изпълнена с класово напрежение, защото милитаристичната култура на човечеството тук е де факто тоталитарна и пилотите и техните семейства са на практика благородническа класа, което значи, че за дъщерята на „страхливец“ много врати са неправомерно затворени, докато за децата на останалите пилоти те се отварят широко. Това носи нюанс, с който в творчеството на Сандерсън единствено Летописите на светлината на бурята се занимават в някаква степен, при това доста далеч от дълбочината на трактовките по темата в настоящото четиво.

Може би сте забелязали, че на два пъти използвах думата „страхливец“. Струва ли ви се странно? Дразни ли ви с детинската си елементарност? Би трябвало, защото насред иначе чудесно развития свят, комплексни (като за YA, но и не само) персонажи и история, тласкана поне толкова от вътрешните изживявания на героинята си, колкото от пуцането по извънземни изтребители, странно глуповатата дума „страхливец“ е използвана нон-стоп от възрастни и деца с еднаква самодоволна важност, все едно това е най-ужасяващото нещо, в което едно човешко същество може да допусне да се превърне. Ясно е, че голяма част от светогледа на Спенса се диктува от предполагаемото предателство на баща ѝ, но по някаква причина Сандерсън не съумява да изрази тази динамика с по-сложен език, като вместо това отново и отново ни удря между очите с тази детскоградинска думичка, все едно тя носи по-голяма сложност от реалната си такава. Редом с това, имаме и доста нереалистичното поведение на отчаяна милитаристична култура, която наистина се нуждае от всеки компетентен пилот, но упорито отказва на очевидно талантлив кандидат да се включи в борбата за оцеляване*.

Това обаче е може би единствената пробойна в иначе силния текст, и не е трудно човек да я отдаде на това, че Сандерсън все пак пише книга за „млади възрастни“ и това изисква определени жертви. Макар и според мен да е ненужно в контекста на иначе зряло написаната история, го разбирам. Друг елемент, свързан с жанра, който обаче изненадващо ми допадна, е хуморът. Нека не се лъжем, Брандън има стила на ухилен тийнейджър, който е невъобразимо вдъхновен от способността си да прави тъпи шеги и да разчита на доброто отношение на околните, за да мине метър. Това не се е променило особено, но с подобряването на стила в последните години е довело до усещане за подходящи моменти, което определено прави шегите му – основно свързани с шашавия ИИ на мистериозния изтребител на Спенса – всъщност доста смешни.

Трудно ми е да не хваля Към небето. Книгата ми хареса наистина много, а тук е мястото да похвалим и издателите от ИК АртЛайн за поредната гениална и уникална корица, която ще седи безусловно разкошно във всяка библиотека. Може да се стори малко детинска на някои читатели, но според мен идеално намира баланса между опростения наратив, който жанрът изисква, и зарибяваща история, тласкана от добре развити персонажи. Нещо повече – макар и да е с отворен финал, романът не оставя усещане за незавършеност, а също като първия Мъглороден, по-скоро затваря по-малката история, разкривайки, че има много по-голяма такава. Ако харесвате Сандерсън, то шансът новата му книга да не ви допадне, е минимален. Ако не го харесвате, може би въпреки всичко си струва да я пробвате. Кой знае, може би комбинацията от въздушни битки, космически мистерии и ИИ с мания към гъбите е това, което ви трябва, за да се влюбите в него!