The Testaments Разказът на прислужницата #2

The Testaments е продължение на емблематичния роман Разказът на прислужницата от Маргарет Атууд*, спечелил слава още при излизането си през 85-а година със смразяващото описание на брутална диктатура, в която жените нямат абсолютно никакви граждански права, а някои от тях, съвсем буквално, са използвани за разплод. The Testaments обогатява и доразвива този свят, с очакването читателят вече да е запознат с него, така че няма голям смисъл да бъде четена самостоятелно и в ревюто ще има спойлери за първата книга.

The Testaments повдига няколко въпроса дори извън съдържанието на книгата. Първо, тя беше номинирана за Booker prize* още преди да бъде издадена, и спечели наградата скоро след издаването си*. Дали това бързане е продиктувано от събития като #MeToo в Холивуд или кампанията за ограничаване на репродуктивни права в САЩ? Второ, интересът към оригиналната книга се възроди, благодарение на успешния сериал по нея – възможно ли е книгата да е написана, за да спечели пари на негов гръб? Трето, свидетели сме на рядък случай, в който авторът гради в свят, който е развит и допълнен в сериал*, до каква степен се съобразява с него?

Ще отговоря на тези въпроси в разбъркан ред, тъй като е редно да започна със съдържанието на книгата. The Testaments прави това, което и сериалът трябваше да направи – да даде различна гледна точка от тази на Джун, която придобива толкова дебела сюжетна броня само и само да мъти водата в Гилеад, че режимът направо изглежда комично неспособен да овладее една прислужница. Джун трябваше да избяга в Канада, а историята в Гилеад да бъде поета от някой друг женски персонаж. Както и да е, ще си запазя неудовлетворението от сериала за друг път… The Testaments разказва три истории: тази на дъщеря на Командир (дете, чийто съзнателен живот е прекаран в Гилеад и друго не познава), тази на момиче от Канада и тази на… дръмрол… леля Лидия!* Историите на двете момичета са представени като свидетелски показания от неназован разпит, а тази на леля Лидия е личният ѝ дневник. Трите разказа дават поглед върху Гилеад, който е недостъпен за прислужница. Виждаме какво е да си жена на сравнително привилигерована позиция, виждаме и какво е да си отрасъл с либерални ценности и да недоумяваш как е възможно тези зверства да се случват в съседна държава, но правителството ти да не предприема нищо. Дневникът на най-могъщата жена в Гилеад пък хвърля светлина върху вътрешните механизми, по които това място функционира. Благодарение на новите гледни точки, светът добива пълнота, каквато беше невъзможна в предната книга, където бяхме заключени само в главата на възможно най-безправния човек в това общество.

Все пак, доколко романът се съобразява със сериала? Според мен, доста. Маргарет Атууд е избрала основното действие в книгата да се развива около петнадесет години след Разказът на прислужницата, което оставя доста пространство на сценаристите да тормозят Джун, а те, от своя страна, са обещали да се съобразят с книгата. Леля Лидия също до голяма степен е продукт на сериала. Има я в първата книга, но сериалът я направи ръководител на организацията на лелите. При всички положения, книгата в никакъв случай не е просто нахвърляна, за да се възползва от популярността на сериала. Темата за диктатурата е присърце на Маргарет Атууд, която е живяла в западен Берлин и е посещавала социалистически държави от централна Европа. Диктатурите, независимо от идеологията, която ги е издигнала, са в основата си еднакви и книгата умело пресъздава боричкането за власт, интригите и злодеянията, извършвани от хора, които знаят, че ще им се размине. Паралелите с комунистически режим, например в България, са плашещи.

Разказът на прислужницата съвсем целенасочено беше с главен герой, който няма никаква власт върху събитията. През цялата книга Джун беше тласкана от сили извън неин контрол, включително и опита за нейното освобождение. Похват, за който всички наръчници по творческо писане предупреждават да не се използва, в конкретния случай допринесе за чувството за обреченост и безнадежност на този свят. The Testaments от друга страна стъпва върху персонажи, които имат по-голям контрол върху действията си, което води до по-класически сюжет, в който събитията са последствия от техните действия. Така погледнато, двете книги са тонално противоположни, но това не е недостатък, напротив, сюжетите се допълват и помагат да изградят един пълнокръвен Гилеад, в който и най-могъщите жени са не по-малко ограничени от най-безправните.

Стигнахме и до костеливия орех. Скоростта, с която книгата беше номирана за престижна награда. Не изпитвам и ни най-малко съмнение, че ще се надигнат гласове, че се прокарва идеология и се промиват мозъци. Смятам, че има връзка, но не защото Кукловодите на света™ така са решили, а защото за жалост темата за равноправието на половете и мъжката привилегия е не по-малко актуална днес, отколкото е била през 85-а, особено с възхода на авторитаризма и ограничаването на репродуктивни права през последните години. България също не прави изключение, тук има ужасно голям проблем с домашното насилие, а всякакви опити да се започне диалог се израждат в масови истерии. Така че по темата продължава да има нужда да се говори. Събития като #MeToo направиха говоренето за тези проблеми по-достъпно и по-належащо, макар и също да допринасят за истеричния тон. В крайна сметка, независимо от това колко бързо беше наградена книгата, важното е, че тя заслужава тази награда. Диктатурата е описана като брутална и смазваща, но не е самоцелна и нереалистична. Потисничеството, маргинализацията и привилегията, описани вътре, са се случвали и преди и ще продължават да се случват, а принизяването на произведения на изкуството до „опит за прокарване на идеология“ са само един от инструментите това потисничество да бъде възможно.

В крайна сметка, що за книга е The Testaments? Това е една история, която прекрасно допълва предшественика си, като обогатява света, който Маргарет Атууд е създала, предоставяйки различна гледна точка. Това е книга за диктатурата и предупреждение колко крехки са правата, които възприемаме като даденост. Книга, която ни напомня, че когато си кажем „никога отново“ за някое зверство, извършено от някой анти-човешки режим, то означава да внимаваме за обстоятелствата, позволили този режим, защото стигне ли се до зверството, вече е късно. Единственото, което ме спира да сложа перфектна оценка, е, че чисто сюжетно е малко предсказуема, малко изтъркана и канадската история не беше особено интересна. Във всяко друго отношение четенето ѝ е силно препоръчително.