Requiem Moon Scarlet Odyssey #2

Продължението на Scarlet Odyssey, Requiem Moon, пристигна и изпитвам леко раздвоение. Историята трябваше да завърши в настоящата книга; беше ми обещана дуология, dammit. Вместо това получих средата на трилогия.* Но пък както се получава с всяка добра история, хем нямам търпение да разбера какъв е краят, хем не искам да свършва. С пълното съзнание, че не е никак лесно да си дебютен автор, особено ако дебютираш с нетипично фентъзи, повлияно от африканската митология, бих простил този трик. Нека сега да видим какво има да ни предложи самата книга.

 Спойлери за Scarlet Odyssey 

Романът продължава директно след края на предишната част. Мистикът Сало, заедно с другарите, които събра по пътя, прекоси континента и е на прага на крайната цел на своето поклонническо пътешествие: YonteSaire, най-могъщия и великолепен град в тази част на света. Съвсем навреме, за да хване последиците от кървавия преврат, случил се в края на Scarlet Odyssey. Въпросният унищожи по-голямата част от управляващата каста на KiYonte и постави младата Иса в незавидната позиция на крал без кралство. Но на карта не е заложено единствено управлението на държавата. Тече борба за надмощие, простираща се далеч отвъд границите на кралството, а Сало е ключът, от който зависят плановете на всички замесени.

Requiem Moon е доста по-фокусирана книга от Scarlet Odyssey, не само защото този път действието се развива само в един град. Превратът в KiYonte е ключов момент, а присъствието на Сало не е случайно. Неговото пътешествие може и да е замаскирано като поклонничество, но ролята му на мъж мистик от култура, в която това е табу, го поставя в уязвима позиция спрямо собствената му кралица. Нейното недвусмислено желание пък е той да се замеси активно в политиката на KiYonte и да помогне на законния крал Иса да върне властта си. Стига да иска някога да се завърне в родината си. За разлика, в Scarlet Odyssey Сало трябваше да се осмели да приеме своето признание и после да измине целия път до YonteSaire, а историята беше накъсана от гледните точки на бъдещите му спътници и противници. Всичко това беше необходимо, за да опознаем този свят. Много от сюжетните нишки, развити в предишната книга, тук просто ги няма, а тази на Иса, сякаш дошла от нищото, е централна и движеща сюжета. Не знам дали това е недостатък или не; структурата определено е нестандартна. Пътешествието през света беше необходимо, но в същото време много от събитията извън кралството KiYonte останаха без продължение. Надявам се да се върнем към тях в евентуалната трета книга.

В Requiem Moon Сало продължава своето израстване. Момчето от забутаното племе се озовава в центъра на цивилизацията и бива изкушено не само от блясъка, но и от познанието. Магията в този свят е една и съща за всички, разликата е как различните култури я използват. В племето на Сало тя е обвързана с ритуали и практики, предаващи се през поколенията, а той попада в град, където магията е академично призвание. Мощта на Сало е огромна, но груба – без финес и нефилтрирана през познание за нея. В YonteSaire той поема на ново пътешествие, този път метафизично – към дълбините на познанието, изпълнено с капани и изкушения. В тази книга фокусът е почти изцяло върху него самия, а двамата му спътници, все така колоритни, са делегирани до гледни точки върху трансформацията му. Темата дали призванието на човек е биологично предопределено е все така силна и имам чувството, че започва да е прекалено очевидна. Всеки главен герой е някой, който не се предполага да бъде. Сало – мистик от мъжки пол, табу в неговото племе. Илапара – жена войн, от същото племе, пак табу. Иса е крал от женски пол, а Тук дори не е истинско момче.

От детайлите, които се разкриват за магията в този свят, съм едновременно доволен и леко озадачен. Много ми е трудно да я квалифицирам по някакъв познат начин. Още в първата книга имаше намеци, че човечеството е дошло на тази планета с космически кораби, а магията изглеждаше като останка от високотехнологична цивилизация. До голяма степен това е така, тя позволява технологични предимства като телефони, климатици и транспорт. Съществува и нещо като виртуална реалност. Магиите се сглабят като програмен код; различните ѝ аспекти са кодирани в проза. От друга страна, цялата тази мощ идва не от технология, а от душата на човек и връзката му с червената луна. Израстването в магическото изкуство пък е свързано с агонията, която човек е склонен да причини на себе си и на другите. Все още не съм се отказал от теорията за високотехнологичното минало на тези хора, но започват да се появяват все повече намеци, че това минало включва голяма доза трансхуманизъм, преди някакъв катаклизъм да ги изолира на една-единствена планета. Магията е отзвук от способностите, които предците на тези хора са успели да придобият, трансформирайки се отвъд добре познатия ни Хомо сапиенс.

Requiem Moon е чудесна втора книга и дори не страда от слабостта на средната част, в която обикновено нищо не се случва, за да подготви почвата за края. Обстановката е изцяло сменена, Сало е изправен пред нови предизвикателства, а светът започва да добива все по-интригуващи очертания. Доста нестандартна спрямо всичките ми обичайни очаквания – и като фентъзи, и като структура. Изключително впечатлен съм и се надявам да видим трета книга, а дори да не я видим, тези две напълно си заслужават четенето.