Разреден въздух

За част от вас името Такеши Ковач е познато. Някои със сигурност го знаете от сериала Altered Carbon на Netflix, а други може би са чели трилогията на Ричард Морган с едноименния герой. В това ревю ще се опитам да не говоря много за него, макар че той ще се появява доста из текста. И няма как да е иначе. Навсякъде в новия роман на Ричард Морган Разреден въздух сравненията със Суперкомандос* идват на почти подсъзнателно ниво.

Първото и най-важно нещо, което трябва да знаете е, че Разреден въздух няма нищо общо с Такеши Ковач. Тук, както установих впоследствие, действието се развива във вселената на Вариант 13, само че сто години по-късно. Мащабите са по-малки, технологиите са по-различни. Който е чел Суперкомандос и продълженията му  знае, че основната концепция, около която се върти сюжетът в книгите за Ковач, е използването на „ръкави“. В Разреден въздух подобна технология няма. А какво има?

Преди известно време човечеството е започнало да колонизира Слънчевата система и поставя основите на новата цивилизация. На Марс цари уж пионерско настроение. Хората опитват да завладяват този край на космоса с ентусиазъм и заселнически дух. Или поне така е било преди. Сега този процес е изгубил инерция, а Марс се е превърнал в удобно място за много съмнителни бизнеси. Още по време на колонизацията са възникнали няколко по-големи селища, защитени с мембранни куполи. Там хората могат да ходят без защитни облекла. Тераформирането до един момент е вървяло добре, но – както много неща на Марс – е изоставено в името на корпоративната печалба. Въздухът не е достатъчно гъст,  което е и причината повечето заселници да са избирани от коренното население на Андите и Хималаите. Като резлутат имаме смесица от южноамерикански и азиатски култури, с цялата корупция и престъпност, станали нарицателни за тези общества още в наши дни. Пътуването до Земята е скъпо и практически невъзможно за целокупното население. Тези, които могат да си го позволят, са единици. Основното, което виждаме на Марс, е най-лошото от пионерския дух на Дивия Запад – корупция, опортюнизъм, пълното неуважение към човешкия живот, безскрупулно отстраняване на конкуренцията, застанала на пътя на бързата печалба.

Тази тема контрастира по доста интересен начин със загатнатия мотив за отминалото величие на колонизацията, отстъпило пред човешката алчност. Още в началото на книгата виждаме как главният герой влиза в стара величествена сграда, строена по време на колонизацията. В архитектурата ѝ се наблюдават елементи от романтизма на епохата: подът е нанокристален, от имитиращ червен мрамор, сводестият таван е с препратки към старите бункери, има барелефи, изобразяващи биваците на първите заселници. Но към момента, в който главният герой пристъпва вътре, мястото е отдавна изоставено, надраскано е с графити и е свърталище на пънкарска организация на марсианските националисти. Бих казал, че това е нещо доста типично за Морган: критиката на идеята за корпоративния капитализъм чрез опити да изкарва на показ неговите най-лоши черти – безмилостната експлоатация, крайната алчност, корпоративното връзкарство и маргинализацията на всички слоеве на обществото. Но нека това не ви заблуждава. Книгата не е  политически манифест. Напротив, Ричард Морган я използва за сетинг за своя фантастичен трилър. И се справя майсторски.

Ако сте чели Суперкомандос, знаете и в какво е най-добър Морган: във визуалното обрисуване и атмосферата на градски неонови клоаки. Като изключим едно малко протяжно размотаване съвсем в началото на книгата, когато авторът е попрекалил с разходките из Марс, навсякъде ще намерите прекрасни описания, които напълно ще ви потопят в уличната атмосфера. А тя по-киберпънк няма как да стане. Азиатци продават улична храна под куполите на марсианските градове и човек почти успява да усети миризмата на мазнините по техните уокове. Дилърчета предлагат стоката си в тесни улици, стриптийз барове и дискотеки привличат отрепките с неонови реклами, а проститутки предлагат услуги на всеки ъгъл. Всичко изглежда сякаш Блейд Рънър е слязал от екрана, пречупил се е през модерните идеи за фантастика и се е затворил в страниците на книгата. Талантът на Морган да ни показва киберпънк атмосферата в Разреден въздух блести на очакваното ниво.

Но това съвсем не е всичко. На много места в романа виждаме почитта, която авторът отдава на класическите киберпънк елементи. Любимият ми пример е юмручният нож от морфосплав, който главният герой със звучното име Хакан Вейл използва: четири грозни пръстена, които нанизва на пръстите си, а когато ги събере в юмрук, проектират единайсетсантиметрово двойно острие. И ако това не ви е достатъчна адаптация на класическата ретро естетика на жанра, имайте предвид, че от един момент нататък същият този главен герой зарежда изкуствения си интелект и започва да го използва като всеки уважаващ себе си кибер хакер. Кара го да анализира информация, да му помага за електронните му джаджи, но всъщност основното, което прави, е да ръси остроумия и да се заяжда със собственика си. Звучи ли ви познато?

Нещо друго, в което Морган е много добър и което прави книгата му още по-кинематографична, са описанията на бойните сцени. Те са точно каквито трябва да бъдат. Без да страдат от досадната енциклопедичност на ранния Сандерсън, визуализират ясно боя и ужасяващия ефект от оръжията, които Хакан Вейл използва, за да къса крайници, да взривява глави и да превръща противниците си в органична мъгла. Самият Морган е казвал в свои интервюта, че мрази насилието, въпреки че агресията на повечето му герои е на границата на психопатията*. Казва, че във всичките му книги насилието идва от гнева му, който „повръща“ върху листа. Гневът за това колко по-добри могат да бъдат хората, но не са. Как прецакват всичко. Разреден въздух доста добре успява да предаде както тази нихилистична позиция, така и внушението му относно насилието. То е точно толкова кърваво и неприятно, колкото той претендира, че трябва да бъде.

И нека сега най-сетне ви запозная с главния герой в Разреден въздух. Той се казва Хакан Вейл и подозрително често разни хора се обръщат към него с Хак*. Той е ликвидатор, което означава, че е преминал програма за генетично подобрение още докато е бил в утробата на майка си и като ефект от това агресията му е изкуствено засилена и тялото му е подобрено. Животът му не се подчинява на нормалния за всички хора циркаден ритъм. Той прекарва четири месеца в криокома, а през следващите осем е хиперактивен, не спи и с наближаването на следващия му цикъл на почивка започва постепенно да става муден и пасивен. За сметка на това, когато е прясно излязъл от камерата си, е свръхагресивен и „прегрят“, което носи със себе си определени усложнения*. А основната функция на ликвидаторите прави тези подобрения изключително полезни – потушаването на бунтове на борда на космически кораби. Които, изглежда, стават достатъчно често, за да има специален вид генетично модифицирани хора за тази цел.

Хакан Вейл трябва да се качи на борда, да е в състояние да престои достатъчно дълго време в тясно пространство и да отстрани бързо метежниците, без да застрашава целостта на кораба и икономическите интереси на работодателите си. После трябва да прекара неопределено дълго време на борда, докато закара кораба обратно на безопасно място. Както е характерно за героите на Морган, Хакан Вейл е изпаднал в немилост, защото е сгафил тук-там и в момента е уволнен от корпорацията, която го е създала. Поради това не може официално да използва уменията си на ликвидатор. Затова се опитва да живее сам като частен консултант и да изкарва достатъчно, за да може да поддържа своя собствена камера за кома. Което не би се получавало, ако работеше само законни неща.

По стечение на обстоятелствата Хакан Вейл се забърква с марсиански неонацисти, мафиоти от китайските триади от съседния колониален град на Марс (доколкото Кратера Хелас, където е китайската колония, може да бъде приета за съседен град на Долината – Valles Marineris), с марсианската полиция и най-вече – с инспектори от Земята, дошли, за да разследват ширещата се марсианска корупция. Сюжетът е относително оригинален и интригуващ. Твърдението върху корицата е вярно: научната фантастика наистина среща черния трилър. Основната работа на Хакан Вейл в Разреден въздух е да пази земната инспекторка Мадисън Мадекве, която се набърква в разследването на случая със съмнителното изчезване на щастливец, спечелил от марсианската лотария безплатно пътуване до Земята.

И накрая нека спомена и някои от нещата, които ме подразниха в Разреден въздух. Първо, след като прочетох книгата открих, че тя е в същата вселена като Вариант 13 от същия автор. Не мисля, че изобщо по време на четенето това ми е попречило, но е възможно да съм изпуснал някой и друг елемент или препратка. Така или иначе книгата е напълно самостоятелна и спокойно ви препоръчвам да я започвате, без да се занимавате с Вариант 13. Аз лично го имам в библиотеката си от доста време и сега, след Разреден въздух, мисля, че най-накрая ще дойде и неговото време. Същевременно книгата можеше да е малко по-къса. Честно казано, не съм сигурен какво би могло да бъде извадено, а и според официалните класации като обем тя много прилича на Суперкомандос – версията за киндъл на Разреден въздух е 536 страници на английски, а на Суперкомандос – 544. Не знам обаче дали е от разликата във възрастта ми, или тук сюжетът е с една идея по-муден, но тези страници ги усетих като доста повече. А в допълнение ми беше трудно да се отърва от усещането, че някои от героите са рескинната версия на вече познати ни персонажи от въпросния Суперкомандос. Имаме коравия циничен наемник, който бие хората, имаме и нахаканата люта полицайка.

В крайна сметка, обаче, това не са сериозни минуси. Силно препоръчвам тази книга, особено ако търсите качествено съвременно четиво в киберпънк жанра. Такива рядко се намират, особено на български. Макар и кибер частта да е само загатната, тук има ужасно много пънк на новото бойно поле на прогреса – космическата граница Марс. А освен това вижте колко по-красива е българската корица на Бард от тази на английската версия!