Повестите във вселената на Xuya

Алиет де Бодар е автор на фантастика и фентъзи с двойно френско-американско гражданство и френско-виетнамски произход. Съответно почти никой в България не е чувал за нея, което е смущаващ пропуск в научнофантастичната ни култура, защото тя има впечатляваща биография. Три награди Небюла, три BSFA* награди и един Локус, плюс милион номинации за Хюго, Небюла, World Fantasy Award и какво ли още не за разказите, повестите и романите ѝ. Запознах с нея първо като гостуващ водещ в 13-и сезон на Writing Excuses (за който съм писал тук), а впоследствие – прочитайки трите повести, за които ще пиша в този материал.

Вселената на Xuya (Сюя) е съставена от кратки произведения – към днешна дата 26 разказа и 3 повести – и разглежда алтернативна история, в която източна Азия се е превърнала в доминиращата сила на Земята, след като Китай открива Америка преди европейците. В продължение на хилядолетия азиатските култури се разрастват извън планетата и колонизират звездите. Една от тях е Дай Виет – могъща империя, произхождаща от Виетнам, и именно върху нея са фокусирани повечето истории на Де Бодар. Ако искате по-подробна хронология, както и информация за това къде са разположени конкретни разкази и повести, авторката се е постарала да ви помогне.

Дай Виет е огромна цивилизация, обхващаща десетки планети (които, вместо имена, са просто номерирани, като, разбира се, Първата планета е столицата) и стотици космически станции. Древна империя с дълбоки традиции, където Императорът е благословен от боговете и думата му е закон, но в която същевременно най-високият ранг е този на учения. Класата може да бъде непреодолима преграда за индивидуалните амбиции, но образованието е единственият път към издигане в обществото. Реликвите от миналото са почитани като религиозни артефакти, а нивото на изисканост се измерва не само със знание, но и с умението за създаване на поезия, като благородниците често комуникират с алегории и цитати от легендарни поети.

В Дай Виет семейството е най-могъщата институция и всеки наследник на богат род носи импланти, в които са закодирани съзнанията на предшествениците му. Дори Умовете – Изкуствени Интелекти, контролиращи станциите и космическите кораби (т.нар. „Mindships“), способни да се потапят в „дълбокото време“, което им позволява да пътуват по-бързо от светлината – са амалгама от синтетика и органика, износвани първо от човешки жени, преди да бъдат инсталирани в металните си тела, което ги превръща в част от родовете, съставляващи империята.

Преди да продължа с разсъжденията си върху трите повести, нека ви запозная с основните сюжетни щрихи.

On a Red Station, Drifting

Някъде в средата на 22-ри век станция Проспер се радва на останките от някогашното си благоденствие, под опеката на своя Ум, който обаче неусетно за хората е започнал да губи контрола си над изкуствения хабитат. Междувременно Дай Виет е разтърсвана от гражданска война, в която група благородници са се отцепили и атакуват външните планети една след друга с бойните си кораби. Императорът е млад и неопитен, съветниците му – слаби и безгръбначни. И във всички краища на империята семейства биват разкъсвани от нуждите на армията, а бежанците от опустошените светове преливат в териториите, които все още са под контрола на Първата планета.

Насред този конфликт, Ле Ти Лин пристига в Проспер, където управляващото семейство са нейни далечни братовчеди. Бягайки от Двадесет и третата планета, където е била губернатор на провинция, тя търси убежище не само от войната, но и от гнева на Императора, на когото е изпратила официално писмо, укорявайки го за постоянното отстъпление на войските му. И въпреки че администраторката на Проспер, Ле Ти Куиен, моментално я намразва заради успехите ѝ (тъй като Куиен е „по-слабият“ партньор в брака си и управлява станцията само защото съпругът ѝ е бил призован от армията), тя е принудена да я приеме като гост.  Лин обаче се тревожи, че връзката ѝ със семейството на Проспер може да ги обрече на смърт, ако Империята реши да я накаже.

Оценка: 8.5/10

The Citadel of Weeping Pearls

Едно поколение по-късно, в имперската столица на Първата планета, Бак Кук е изчезнала безследно при провеждане на научен експеримент. Тъй като тя е един от най-големите създатели на Умове в империята*, липсата ѝ е повод за безпокойство сама по себе си. Но много по-големият проблем е естеството на експеримента – търсенето на Цитаделата на Плачещите перли.

Три десетилетия по-рано Императрицата Ми Хиеп и гениалната ѝ дъщеря Нгок Мин влизат в открит конфликт. Ярката Принцеса се оттегля в далечна станция с последователите си, където те развиват свръхчовешки способности и оръжия благодарение на смесица от медитации и технология. В страха си от въстание, Императрицата изпраща флотилията си да ги покори. Но вместо да отговори на насилието, Нгок Мин потапя Цитаделата в дълбокото време – територия, в която само Умовете на космическите кораби са способни да оцелеят, където времето се огъва около себе си, а пространството губи смисъл.

Сега Дай Виет е застрашена от Федерацията Нам – противникова империя, чиито експанзионистични стремежи са се насочили към световете на Ми Хиеп и която развива технология, способна да обърне собствените ѝ кораби срещу нея – и Цитаделата на Плачещите перли със скритите в нея мистични оръжия може би е единственият шанс за оцеляване.

Оценка: 8/10

The Tea Master and the Detective

В неопределено бъдеще на упадък, може би след края на войната с Федерацията Нам, а може би дори по-късно, насред контролираната от криминални синдикати група от сателитни станции, някога орбитирали около Цитаделата, хора и Умове живеят в симбиоза. Множество имперски кораби са били „пенсионирани“ и сега техните съзнания трябва да оцеляват както могат в среда, където поддръжката им е невъобразимо скъпа, но Дай Виет вече не я покрива.

Един такъв Ум е Детето на Сянката. След загубата на целия ѝ екипаж в дълбокото време тя е била изхвърлена от армията и сега изкарва прехраната си, създавайки специални наркотични чаени смески, които могат да предпазват човешкото съзнание от потапяне в нереалните пространства, използвани от корабите, за да пътуват по-бързо от светлината. Когато мистериозна жена на име Лонг Чау поръчва специален чай, за да разследва убийство в дълбокото време, Детето на Сянката решава да се присъедини към нея, изправяйки се пред собствените си страхове и травмата на миналото си.

Оценка: 7/10

Едно от най-важните неща, които човек трябва да разбере, преди да започне да чете тези истории, е, че те се позовават не само на естетика, но и на светоглед, който е много по-различен от Западния. Мерейки с аршина на фантастиката, с която сме свикнали, е лесно да ни се стори, че дадени събития не получават вниманието, което заслужават, или получават твърде много; че в конкретна сцена не се случва нищо важно или че героите се държат ирационално. Но ако четем в контекста на цивилизация, която е възникнала в напълно различна част от света, чиито приоритети често са тотално различни от нашите, историите на Де Бодар се превръщат в същински бижута, едновременно елегантни и изпълнени с чисто човешки недостатъци и героизъм, които всеки читател ще припознае.

Първата повест, On a Red Station, Drifting, фокусира върху отношението на жителите на Дай Виет към семейните връзки и класовите различия. В The Citadel of Weeping Pearls виждаме как тези връзки се изкривяват от чисто човешки страсти (тук имаме четири различни гледни точки, всяка от които е на човек, чийто живот е бил непоправимо променен от Ярката Принцеса и нейното изчезване). Нещо повече, тук се вижда и конфликт със „Западна“ империя, която не изпитва никакво уважение към традициите или семейните връзки, а е тласкана от алчност*. The Tea Master and The Detective е полова инверсия на Холмс и Уотсън и може би най-личната (и най-кратка) от трите истории, фокусираща изцяло върху вътрешния свят на Детето на Сянката и нейната травма (защото в тази вселена ИИ имат напълно човешки емоции, бидейки буквално родени от човешки жени). Но и тук се усеща ехото на по-големите събития във вселената на Сюя, ако и Де Бодар да ни спестява детайлите. Въпреки че тази повест обра най-много награди, трябва да споделя, че ми е най-малко любимата от трите.

Стилът на Де Бодар е поетичен и магнетичен. Способността ѝ да описва сетивност и с минимални щрихи да изобразява елегантната свръхтехнологична вселена, в която се развива действието на историите ѝ, е изключителна. Но фокусът винаги са героите и вътрешните им изживявания. Тя отделя огромно внимание на емоциите и психологията им, потапяйки читателя не просто в действието, но и в светогледа на персонажите, обвързани с него. Като минус, бих казал, че понякога за човек като мен, пропит от западните литературни традиции, е трудно да възприема рамките на сюжетите ѝ, тъй като това, което аз виждам като кулминация, не е същото, което героите във вселената на Сюя биха възприели като кулминация. Но както писах по-горе, ако човек подходи с отворени сетива и без конкретни очаквания, това не само не е проблем, а възможност за обогатяване на читателските възприятия.

Надявам се, че този материал ще предизвика достатъчно любопитство, за да дадете шанс на трите повести. Всяка от тях е напълно самостоятелна, връзките са малки и по-скоро великденски яйца, и при все че според мен си струва да се прочетат в реда на написването си, това определено не е задължително – започнете с историята, която ви се струва най-привлекателна. Гарантирам, че още преди да я приключите, ще сте решили да останете във вселената на Сюя за по-дълго.