Книга за изгубените неща

Днес ще ви разкажа за една доста стара книга. Е, не чак толкова стара, че да попадне в категорията на вечно преиздаваните у нас заглавия, но достатъчно стара, че да се е появила на българския пазар през далечната 2007 година и вече да е изчерпана. Първото издание на английски език е от 2006-а, а последното, илюстровано издание – от 2017-а. Именно илюстрованата версия попадна в ръцете ми преди известно време, още прясно излязла от печатницата. Понеже не беше в списъка ми за четене, стоя и ме гледа от библиотеката известно време, докато накрая провокативното заглавие ме накара да се заровя в нея. И толкова ми хареса, че не усетих кога я приключих.

Още от заглавието – Книга за изгубените неща (The Book of Lost Things) – става ясно, че тя няма да е оптимистична. Това усещане се затвърждава и от корицата на илюстрованото издание – трънливи клони, в които са преплетени интересни детайли: момче, което чете книга, прегърбен старец, който държи меч, висящи ключове, сърца, фенер. И много, много бодли. И ако все още не сте убедени, че ви предстои да прочетете нещо мрачно, излязло от дълбините на авторовите кошмари, вижте само първото изречение:

Once upon a time – for that is how all stories should begin – there was a boy who lost his mother.*

Обещаващо, нали?

Книгата разказва историята на Дейвид – момчето, което изгубва майка си, и неговата обсесия с четенето на приказки. Повествованието ни отвежда в Англия малко преди и по време на бомбардировките на Лондон през Втората световна война. За да се спаси от германските самолети, семейството на Дейвид, или останките от него, се евакуира в провинцията. На момчето му е трудно да се справи едновременно с необичайната ситуация, в която е поставено, и със загубата на майка си. Положението е допълнително утежнено от факта, че близките му хора започват да преодоляват смъртта ѝ, докато той се намира в ситуация на статична безнадеждност, от която не успява да се измъкне, а междувременно в живота му започват да се появяват все нови и нови проблеми. Утеха намира в книгите и най-вече – в древните митове и приказките, които винаги е харесвал и към които остава привързан, въпреки че вече е на дванадесет. 

Дълбоко в себе си момчето обвързва приказките с майка си. Тя винаги му е разказвала приказки и го е учила, че историите са живи. Не както кучетата и котките, но все пак – живи. Защото преди хората да започнат да ги четат и преди малкият глас в главата на читателя да започне да повтаря видяното от очите, те са просто едни мъртви букви. Мъртви букви, затворени между тежки корици, които чакат, които копнеят някой да ги освободи. В този контекст сигурно и вие като мен ще усетите, че четенето може би не е най-добрият механизъм за справяне със загубата.

Историята на Дейвид обаче не оживява веднага. Следва дълъг период на промяна и момчето постепенно затъва все по-дълбоко в един свят, за който така и не става ясно дали е истински, или просто кошмар. Защото Дейвид, разбира се, не попада в магическо и весело място, а в свят на първичен ужас и зловещи приказки. В него все още детското му съзнание не може да обхване изцяло пълнотата на ужаса, който се случва около него. Една много голяма част от страшното се съдържа в текста, без главният герой да го разбира; на някои места премълчаното е много по-ужасно от казаното.

Не очаквайте книга за деца само защото главният герой е на 12, нито магическата алегория на Нарния за християнския Господ. Земята, в която попада Дейвид, е изоставена от всякакъв бог, измислен или истински. Тя е земя, която загива и по която ужасът ходи в напълно материална форма. С известна доза смелост бих предположил, че тази книга е много по-добра деконструкция на Хрониките на Нарния, отколкото Тъмните му материи. Не правете и грешката да я бъркате с Нийл Геймън. Макар романът да напомня нещата, излезли изпод неговото перо, те са фундаментално различни и дори най-страшните хоръри на Геймън са оптимистични в сравнение с творбата на Конъли. Ако Нийл Геймън прави неудобни редактираните соц-версии на приказките, то Книга за изгубените неща прави страшни оригиналните истории на братя Грим.

Впрочем авторът на книгата много си я харесва. В своя послепис той споделя, че смята това за най-хубавата си творба. Може би познавате Конъли от книгите му за Чарли Паркър – криминални романи с елемент на трилър. Историята за израстване на герой в мрачен свят, моделиран от собственото му подсъзнание, не е нещо типично за автора. Но може би точно заради това той се справя изключително добре. Конъли споделя, че през цялото време, докато е пишел тази книга, не е знаел какво точно прави, но е започнал с едно първо изречение и с идеята, че иска да изследва загубата, тъгата и отношението на читателя към книгите и на книгите към читателя.

I can only conclude that what happened next was similar to what befalls David in the book: I opened a door, and all kinds of strangeness poured through the gap.*

И това е действително добро обобщение на романа. Изключително странна и дълбоко мрачна приказка за предателства и приказки. Книга, която ни показва как да се справяме със загубите в живота си. Книга за изгубените неща.